Александър Дюма
Анж Питу (57)

57.
Тръгването, пътуването и пристигането на Питу и Себастиен Жилбер

Видяхме при какви обстоятелства, далеч предхождащи тези, които току-що изложихме, бе решено заминаването на Питу и Себастиен^[1].

Тъй като имаме намерение да изоставим за малко главните действащи лица в нашата история, за да последваме двамата млади пътници, надяваме се, че читателите ще ни позволят да навлезем в някои подробности, свързани с тяхното тръгване, пътуване и пристигане във Виле-Котре, където Питу не се и съмняваше, че отсъствието им не е предизвикало особена празнота.

Жилбер заръча на Питу да отиде да намери Себастиен и да му го доведе. За тази цел Питу бе качен в един фиакър и както Себастиен беше поверен на Питу, така Питу бе поверен на кочияша.

Подир един час фиакърът върна Питу, а Питу водеше Себастиен.

Жилбер и Бийо чакаха в апартамент, който бяха наели на улица „Сент Оноре“.

Тогава докторът съобщи на сина си, че ще замине същата вечер с Питу, и го попита дали ще му бъде приятно да открие отново своята голяма гора, която толкова много обича.

— Да, татко — отвърна момчето, — стига да идвате да ме виждате във Виле-Котре, или пък аз да идвам да ви виждам в Париж.

— Бъди спокоен, дете мое — каза Жилбер, целувайки го по челото. — Добре знаеш, че не бих могъл да живея, без да те видя.

Колкото до Питу, той поруменя от задоволство при мисълта, че ще тръгне същата вечер.

После побледня от щастие, когато Жилбер сложи в едната му ръка двете ръце на Себастиен, а в другата — десетина луи, по четирийсет и осем ливри всяко.

Дълъг низ от наставления, почти всички по отношение на здравето, дадени от доктора, бе изслушан с благоговение.

Себастиен свеждаше големите си влажни очи.

Питу опитваше на тежина своите луидори, карайки ги да подрънкват в огромната му десница.

Жилбер връчи едно писмо на Питу, натоварен с функциите на гувернант.

Това писмо бе за абат Фортие.

След като докторът свърши с напътствията си, говори и Бийо.

— Господин Жилбер ти повери духа на Себастиен, аз ти поверявам тялото му. Имаш юмруци. При случай, съумей да ги използваш.

— Да, а също така имам и сабя — отбеляза Питу.

— Не злоупотребявай — продължи Бийо.

— Ще бъда милостив — рече Питу, — clemens ero.

— Бъди и герой, ако щеш — добави арендаторът, който не разбираше закачката.

— Сега — поде Жилбер — остава да ви кажа по какъв начин ще пътувате ти и Себастиен.

— О! — извика Питу. — От Париж до Виле-Котре са само осемнайсет левги. Ще си говорим по целия път.

Себастиен погледна баща си, сякаш за да го попита дали ще бъде много забавно да разговаря в продължение на осемнайсет левги с Питу.

Питу улови този поглед.

— Ще говорим на латински — додаде той — и ще ни вземат за учени.

Невинно създание, това беше неговата мечта!

Колко други, с десет двойни луи в ръката, биха казали:

— Ще си купим медени хлебчета.

Жилбер бе обзет от съмнение.

Той погледна Питу, сетне Бийо.

— Разбирам — кимна арендаторът. — Вие се питате дали Питу е годен за водач и се колебаете да му поверите детето си.

— О! — възкликна докторът. — Аз не го поверявам на него.

— Ами на кого тогава?

Жилбер обърна очи нагоре; той все още беше твърде много волтерианец, за да се осмели да отговори:

— На Бога!

И всичко бе казано. Вследствие на което решиха, приемайки плана на Питу, който обещаваше без прекалена умора едно изпълнено с развлечения пътуване за Себастиен, че ще потеглят на следващия ден сутринта.

Жилбер би могъл да изпрати сина си във Виле-Котре с някоя от обществените коли, които обслужваха по онова време пътя от Париж до границата, или дори със собствената си карета; но знаем колко се боеше от вглъбяването на младия Себастиен в мислите му, а нищо не предразполага мечтателите към уединение така, както монотонният шум на колелата.

Ето защо докторът придружи децата до Бурже и там, показвайки им пътя, ширнал се под хубавото слънце, ограден от двете страни с дървета, той разтвори ръце и им рече:

— Вървете!

И Питу тръгна, отвеждайки Себастиен, който се обърна много пъти, за да изпрати въздушни целувки на Жилбер, застанал прав, със скръстени ръце, на мястото, където се бе разделил със сина си, следвайки го с очи, както се следва блян.

Питу бе толкова горд от доверието, засвидетелствано му от такава важна личност като господин Жилбер, лекар на разположение на краля.

Питу се готвеше да се отдаде добросъвестно на задачата си едновременно и на гувернант, и на гувернантка.

Впрочем той бе изпълнен с доверие в себе си, защото водеше малкия Себастиен; крачеше спокойно, минавайки през селата, обхванати от ужас след случилото се в Париж, което, спомняте си, бе все още твърде прясно в съзнанието на хората, понеже, макар ние да стигнахме до събитията от 5 и 6 октомври, двете момчета бяха напуснали Париж в края на юли или началото на август^[2].

Питу бе запазил своята каска и голямата си сабя. Това бе всичко, което беше спечелил от станалото на 13 и 14 юли; ала този трофей задоволяваше амбициите му и придавайки му страховит вид, в същото време бе достатъчен за безопасността му.

Всъщност този страховит вид, за който несъмнено каската и драгунската сабя способстваха, Питу го бе добил независимо от тях. Не можеше да си присъствал и даже спомогнал за превземането на Бастилията, без у теб да се е съхранил известен героизъм.

Освен това бе вече малко и адвокат.

Не можеше да си слушал решенията на Кметството, речите на господин Байи и на господин Дьо Лафайет, без да си станал донякъде и оратор, особено след като си изучавал латинските Conciones^[3], на които френското красноречие от края на XVIII век бе бледо, но все пак доста точно копие.

Въоръжен с тези две могъщи способности, които умееше да прибави към здравите си юмруци, към рядката приветливост на усмивката и забележителния си апетит, Питу напредваше с упоение към Виле-Котре.

За любопитните спрямо политиката момъкът имаше новини; впрочем той ги правеше в случай на нужда, тъй като бе живял в Париж, където в онази епоха фабрикуването им бе невероятно.

Разправяше, че господин Бертие е оставил огромно скрито имане, което ще бъде изровено някой ден. Че господин Дьо Лафайет, образец за слава, гордост за цяла провинциална Франция, за Париж вече е само един поолющен манекен, чийто бял кон вдъхновява любителите на каламбури. Че господин Байи, когото Лафайет удостоява с приятелството си, както и останалите членове на семейството му, бил аристократ, а злите езици добавяли и други неща.

Когато разказваше подобни неща, момъкът предизвикваше бури от гняв, ала той притежаваше quos ego^[4] за тези бури; Питу разправяше нечувани анекдоти за Австрийката.

Това непресъхващо красноречие му осигури безкрайна поредица от превъзходни гощавки чак до Восиен, последното село преди Виле-Котре.

Тъй като Себастиен, точно обратното, хапваше малко, да не кажем почти никак, изобщо не говореше и беше бледо и болнаво дете, всеки, заинтересувал се от него, се възхищаваше от будното бащинско чувство на Питу, който приласкаваше, глезеше, грижеше се за момчето и на това отгоре изяждаше пая му, не за друго, а за да му бъде приятен.

Като стигнаха във Восиен, Питу сякаш започна да се колебае; той погледна Себастиен, Себастиен погледна Питу.

Питу се почеса по главата. Това бе неговият начин да покаже объркването си.

Себастиен го познаваше достатъчно, за да му убегне тази подробност.

— Е, добре де! Какво има, Питу? — попита го той.

— Ами мислех си — подхвана Питу, — че ако ти е все едно и ако не си много уморен, вместо да продължим направо за Виле-Котре, можем да минем през Арамон.

И Питу, добросърдечният момък, се изчерви, както би се изчервила Катрин, изразявайки едно не така невинно желание.

Себастиен разбра.

— А, да! — рече. — Там е умряла нашата бедна мама, Питу.

— Ела, братко, ела.

Питу го притисна до сърцето си толкова силно, та едва не го задуши, и хващайки го за ръка, се затича по пътя, пресичащ долината на Вюалю, с такъв устрем, че след стотина крачки, запъхтян, бедният Себастиен бе принуден да каже:

— Много бързаш, Питу, много бързаш.

Питу се спря; той не бе забелязал нищо, вървейки с обичайната си крачка.

Видя, че Себастиен е блед и останал без дъх. Взе го на ръце, както свети Христофор е взел Исус, и го понесе. По този начин можеше да върви толкова бързо, колкото си иска. Тъй като не му бе за първи път, Себастиен се остави Питу да го носи.

Така стигнаха до Ларни. В Ларни, понеже Себастиен усети, че гърдите на Питу се повдигат често-често, заяви, че си е починал достатъчно и е готов да ходи сам и с каквато бързина пожелае Питу.

Изпълненият с великодушие Питу забави крачките си.

Половин час по-късно той навлизаше в село Арамон, неговото прелестно родно място, както се казва в романса на един голям поет^[5], романс, чиято музика със сигурност е по-хубава от думите.

Двете деца се огледаха.

Първото нещо, привлякло погледите им, бе разпятието, което народното благочестие поставя обикновено там, където се влиза в селата.

За жалост дори в Арамон се усещаше влиянието на онзи странен напредък, който Париж правеше по посока на атеизма. Гвоздеите, които приковаваха към кръста дясната ръка и нозете на Христос, бяха счупени, разядени от ръждата. Христос висеше, прикован само за лявата ръка, и никому не бе минала благочестивата мисъл да върне символа на тази свобода, на това равенство и на това братство, така шумно проповядвани, на мястото, което са му отредили юдеите.

Питу не бе набожен, но изпитваше почитание още от детството си. При вида на този забравен Христос сърцето му се сви. Той потърси в един жив плет от онези тънки и здрави като желязна струна треви, остави в тревата каската и сабята си, покачи се, привърза дясната ръка на бога мъченик към кръста, целуна нозете му и слезе.

В това време Себастиен се молеше на колене пред разпятието. За кого се молеше? Кой знае!

Може би за видението от своето детство, което много се надяваше да срещне пак под големите дървета на гъстата гора, за онази непозната майка, която никога не е непозната, защото, ако не ни е хранила девет месеца с млякото си, то неизменно ни е хранила девет месеца с кръвта си.

Като приключи с това свято деяние, Питу сложи каската на главата си и окачи сабята на колана.

Като свърши молитвата си, Себастиен се прекръсти и хвана отново ръката на Питу.

Двамата влязоха в селото и тръгнаха към колибата, където Питу бе роден, а Себастиен — откърмен.

Слава Богу, Питу добре познаваше Арамон, и при все това не можеше да намери колибата. Той бе принуден да пита; посочиха му една каменна къщурка с покрив от плочи.

Градината беше оградена със зид.

Леля Анжелик бе продала дома на сестра си и новият собственик, бидейки в правото си, бе съборил всичко — старите зидове, измазани с пръст, старата порта с отвора, направен, за да може да влиза котката, старите прозорци, наполовина със стъкла, наполовина с хартии, по които се виждаха като бастуни непохватните драсканици на Питу, сламеният покрив със зеленикавия мъх и избуялите растения, които никнеха и цъфтяха на върха му.

Новият собственик беше съборил всичко, всичко!

Вратата бе затворена и на прага стоеше голямо черно куче, което показа зъбите си на Питу.

— Ела — каза Питу със сълзи на очи. — Ела, Себастиен. Ще те заведа на едно място, където съм сигурен, че нищо не се е променило.

И Питу го повлече към гробището, където бе погребана майка му.

Клетото момче имаше право! Там нищо не се бе променило; само беше поникнала трева, а тревата расте така добре на гробищата, та той можеше изобщо да не познае гроба на майка си.

За щастие заедно с тревата бе поникнала и клонка от плачеща върба; за три-четири години клонката се беше превърнала в дърво. Питу отиде право при това дърво и целуна земята, която то засенчваше, със същото инстинктивно благочестие, с което бе целунал нозете на Христос.

Надигайки се, усети, че клонките на върбата, раздвижени от вятъра, се полюшнаха около него.

Тогава той протегна ръце, събра клоните и ги притисна до гърдите си.

Сякаш бяха косите на майка му, които целуваше за сетен път.

Двете деца стояха така дълго; денят напредваше.

Трябваше да си тръгнат от този гроб, единственото, което бе навяло спомени на горкия Питу.

В миг му хрумна да отчупи едно клонче от върбата и да го сложи на каската си; ала тъкмо посегна и се спря.

Стори му се, че ще причини болка на бедната си майка, ако откърши вейка от дърво, чиито корени може би обгръщаха боровия ковчег, в който почиваше тялото й.

Той целуна отново земята, хвана Себастиен за ръка и се отдалечи.

Всички бяха на полето или в гората, малко хора видяха Питу и както бе дегизиран с каската и голямата си сабя, никой не го позна.

Момчето пое по пътя за Виле-Котре, омаен път, който се вие през гората в разстояние на три четвърти левга, без нищо живо да го отвлече от мъката му.

Себастиен го следваше умислен и мълчалив.

Към пет часа вечерта пристигнаха във Виле-Котре.