Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ange Pitou, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-442-0

История

  1. — Добавяне

49.
Жените се намесват[1]

 

Във Версай дворът демонстрираше героизъм срещу народа.

В Париж демонстрираха рицарство срещу двора; само че рицарството скиташе по улиците.

Тези рицари на народа бродеха в дрипи, с ръка на дръжката на сабя или на пистолет, допитвайки се до празните джобове и хлътналите си стомаси.

Докато във Версай пиеха много, в Париж не ядяха достатъчно.

Имаше твърде много вино по покривките във Версай.

Нямаше достатъчно брашно при хлебарите в Париж.

Странно нещо! Мрачно заслепение, което днес, след като сме били свидетели на всички тези сривания на тронове, би събудило състрадателна усмивка у политическите мъже.

Да се прави контрареволюция и да се предизвикват на бой изгладнели хора!

Уви, ще каже историята, принудена да стане философ-материалист, никога един народ не се бие по-ожесточено, както когато не е обядвал.

При все това бе твърде лесно да се даде хляб на народа и тогава със сигурност виното на Версай би му се сторило по-малко горчиво.

Но брашното от Корбей вече не пристигаше. Корбей е толкова далеч от Версай! Следователно кой около краля или кралицата би помислил за Корбей?

За жалост при подобно нехайство от страна на двора гладът, този призрак, който заспива така трудно и се пробужда така лесно, бродеше блед и трескав по улиците на Париж. Подслушваше по ъглите, вербуваше своя кортеж от скитници и злосторници; той щеше да долепи зловещото си лице до прозорците на богатите и високопоставените.

Хората си спомняха за безредиците, стрували толкова кръв; спомняха си за Бастилията, за Фулон, Бертие, Флесел; страхуваха се да не бъдат наречени отново убийци и чакаха.

Ала жените, които не бяха направили още нищо, освен да се мъчат, жените, които страдаха тройно, заради детето, което плаче, понеже не съзнава причината, заради детето, което пита майка си: „Ти защо не ми даваш хляб?“, заради съпруга, който сутрин излиза мрачен и мълчалив, за да се върне вечерта още по-мрачен и по-мълчалив, и най-накрая заради себе си, болезнено ехо на съпружеските и майчините страдания, та жените изгаряха от желание за разплата, те искаха да служат на родината по свой начин.

Впрочем не бяха ли жените онези, които направиха 1 октомври във Версай?

Беше техен ред да направят 5 октомври в Париж.

Жилбер и Бийо бяха в Пале Роаял, в кафене „Фоа“. Там се крояха плановете. Изведнъж вратата се отвори и вътре се втурна една силно изплашена жена. Тя съобщи за черните и белите кокарди, които от Версай бяха дошли в Париж, и оповести обществена опасност[2]

Не напразно Дьо Шарни бе казал на кралицата:

— Мадам, ще има наистина от какво да се боим, когато се намесят жените.

Такова бе мнението и на Жилбер.

Така че, виждайки жените да се намесват, той се обърна към Бийо и произнесе само тези две думи:

— В Кметството!

След разговора, състоял се между Бийо, Жилбер и Питу, в резултат на който Питу се бе върнал във Виле-Котре заедно с малкия Себастиен Жилбер, арендаторът се подчиняваше на всяка дума, на всеки жест, на всеки знак на доктора, тъй като разбираше, че ако той е силата, Жилбер е разумът.

Двамата изтичаха навън, прекосиха по диагонал градината на Пале Роаял и стигнаха до улица „Сент Оноре“.

При Халите срещнаха младо момиче, което идваше от улица „Бурдоне“, биейки барабан[3].

Жилбер се спря учуден.

— Какво е това? — сви вежди той.

— По дяволите! Сам виждате, докторе — отвърна Бийо. — Хубава девойка бие барабан, и то съвсем не зле, Бога ми!

— Може би е загубила нещо — подхвърли един минувач.

— Много е бледа — забеляза Бийо.

— Попитайте я какво иска — каза Жилбер.

— Ей! Хубава девойко! — извика арендаторът. — Какво ви е, та вдигате такъв шум?

— Гладна съм! — отговори тя с тънък и пронизителен глас.

И продължи по пътя си, биейки непрестанно барабана.

Жилбер чу.

— Ох, ето че става ужасно — поклати глава той.

И се загледа по-внимателно в жените, които следваха момичето с барабана.

Бяха изпосталели, олюляващи се, отчаяни.

Някои не бяха яли от ден и половина.

От време на време се надигаше един вик, заплашителен със своята немощ, понеже се чувстваше, че излиза от изгладнели уста.

— Към Версай! Към Версай! — разнасяше се зов.

И вървейки, правеха знак на всички жени, които забелязваха по къщите, на онези, които виждаха по прозорците.

Мина една карета, в нея имаше две дами; те подадоха глави и взеха да се смеят.

Придружителките на барабанчицата се спряха; двайсетина от тях се устремиха към каретата, буквално измъкнаха двете дами отвътре и ги накараха да се присъединят към групата, въпреки жалбите им и съпротивата, която два-три яки удара заглушиха на мига.

Зад тези жени, придвижващи се бавно, предвид работата по събирането на хора, която вършеха, крачеше един мъж с ръце в джобовете.

Този мъж с мършаво и бледо лице, висок и слаб, беше облечен в стоманеносива дреха, черен жакет и черни панталони до коленете; носеше малка протрита триъгълна шапка, килната на челото му.

Дълга сабя се удряше в кльощавите му, но пъргави крака.

Той ги следваше, гледайки и слушайки, като поглъщаше всичко с пронизващите си очи, които играеха наляво и надясно под черните вежди.

— Ей! Ама аз този го познавам. Виждал съм го при всички безредици — каза Бийо.

— Това е приставът Майар — рече Жилбер.

— А, да! Същият, който мина подир мен по дъската при Бастилията. Беше обаче по-ловък и не падна в рова.

Майар изчезна с жените зад завоя на улицата.

Бийо имаше голямо желание да направи като него, ала Жилбер го повлече със себе си към Кметството.

Докторът беше съвършено сигурен, че шествието щеше да стигне пак дотам, независимо че бе от жени. И вместо да върви по течението на реката, запъти се право към устието.

В Кметството знаеха онова, което ставаше в Париж. Но то почти не ги занимаваше. Какво значение имаше наистина за флегматичния Байи и за аристократа Лафайет, че на някаква жена й хрумнало да бие барабан! Едно изпреварване на карнавала, нищо повече.

Когато обаче след жената, биеща барабана, съзряха да прииждат две или три хиляди жени; когато по фланговете на тази тълпа, която нарастваше от минута на минута, видяха една не по-малка група от зловещо усмихнати мъже, държащи неподвижни отвратителните си оръжия; когато разбраха, че тези мъже се усмихват предварително на злото, което жените щяха да сторят, зло, толкова по-непоправимо, понеже се знаеше, че обществената власт не ще го предотврати, а законната власт не ще го накаже, започнаха да осъзнават цялата сериозност на положението.

Тези мъже се усмихваха, защото със задоволство щяха да наблюдават как злото, което те не биха се осмелили да извършат, ще бъде извършено от по-беззащитната половина на човешкия род.

Подир трийсетина минути на площад „Грев“ имаше събрани десет хиляди жени.

Като се видяха в такъв внушителен брой, дамите взеха да се съвещават с юмруци, опрени на кръста.

Съвещанието съвсем не бе спокойно; повечето от онези, които се съвещаваха, бяха портиерки, работнички от Халите, леки момичета. Много от тях бяха роялистки и биха се оставили да бъдат убити заради краля и кралицата, нежели дори да помислят да им причинят злина. Изблиците на тази странна дискусия можеха да се чуят отвъд реката, от безмълвните кули на Нотр Дам, които, след като бяха видели толкова нещо, се готвеха да станат свидетели на още по-любопитни събития.

Резултатът от обсъждането беше следният:

„Хайде да поизгорим Кметството, където фабрикуват толкова бумащина, та да ни попречат да ядем всеки ден.“

Точно в този момент в Кметството съдеха хлебар, който продавал хляб с намалено тегло[4].

Ясно е, че колкото по-скъп е хлябът, толкова по си струва спекулация от подобен род; само че колкото по-доходна е спекулацията, толкова е по-опасна.

И пристрастените към фенера очакваха хлебаря с едно ново въже.

Стражата на Кметството искаше да спаси нещастника и полагаше неимоверни усилия за това. Ала както се уверихме, напоследък резултатът се разминаваше напълно с тези филантропски наклонности.

Жените налетяха на охраната, пробиха я, нахлуха в сградата и плячкосването започна.

Те възнамеряваха да хвърлят в Сена всичко, което намереха, и да изгорят на място онова, което не бяха в състояние да отнесат.

С една дума — хората във водата, стените в огъня.

Това бе нелека задача.

В Кметството имаше от всичко по малко.

Имаше най-напред триста общински съветници. Имаше заместници. Имаше кмет.

— Ще продължи много дълго, да хвърляме всички тези хора във водата — каза една разумна жена, която бързаше.

— Не че не го заслужават — рече друга.

— Да, но времето не стига.

— Е, добре! Да изгорим всичко — предложи един глас. — Това е най-простото.

Търсеха факли, огън; после, ей така, за да не губят време, се позабавляваха да обесят един абат, абат Льофевр Д’Ормесон.

За щастие мъжът със сивата дреха беше там. Той преряза въжето[5], абатът падна от седемнайсет стъпки височина, навехна си единия крак и се отдалечи, куцайки, сред смеховете на тези мегери[6].

Онова, което даде възможност на абата да се махне така спокойно, бе, че факлите бяха вече запалени, а подпалвачките, държейки ги в ръце, се приближаваха към архивите и само подир десет минути всичко щеше да лумне.

Внезапно мъжът със сивата дреха се спусна и взе да изтръгва главните и факлите от ръцете на жените; те се съпротивляваха, ала мъжът ги зашиба с една факла и докато огънят обхващаше полите им, той угаси онзи, който вече лизваше документите.

Кой бе този мъж, който се противопоставяше на ужасяващата воля на десет хиляди разярени създания?

Защо се оставяха да бъдат управлявани от него? Бяха обесили абат Льофевр наполовина; този щяха да го обесят изцяло, още повече че нямаше да може да ги възпре да го сторят.

Около това разсъждение се надигна бесен хор от възгласи, който го заплаши със смърт; заплахата бе придружена с действие.

Жените наобиколиха мъжа със сивата дреха и му метнаха едно въже на шията.

Но Бийо се притече на помощ. Бийо щеше да върне на Майар услугата, която приставът бе оказал на абат Льофевр.

Той се вкопчи във въжето, сряза го на две-три места с един остър нож, който в този момент служеше на собственика си да прерязва въжета, ала който би могъл в извънредна ситуация, както го бе стиснал в яката си ръка, да му послужи и за нещо друго.

И накълцвайки въжето на колкото парчета успя, Бийо извика:

— Нещастници такива! Не разпознахте ли един от победителите на Бастилията? Онзи, който мина по дъската, за да вземе капитулацията, докато аз газех в рова. Нима не разпознахте господин Майар?

При произнасянето на това познато и всяващо страх име жените се заковаха на място. Спогледаха се и изтриха челата си.

Работата беше изнурителна и макар да бе месец октомври, нормално бе да се изпотят, вършейки я.

— Един от победителите на Бастилията! И на това отгоре господин Майар, приставът от Шатле! Да живее господин Майар!

Заплахите отстъпиха на прекомерното внимание; прегръщаха Майар, викаха: „Да живее Майар!“

Майар и Бийо размениха по едно ръкостискане и един поглед.

Ръкостискането сякаш казваше: „Ние сме приятели!“

А погледът: „Ако някога се нуждаете от мен, можете да разчитате.“

Майар доби отново влияние върху всички тези жени, дори още по-голямо, понеже те съзнаваха, че има да им прощава някои дребни грехове.

Но Майар бе стар народен моряк, който познаваше това море на предградията, дето се разбунва от един повей и се успокоява с една дума.

Той знаеше как се говори на тези човешки вълни, когато позволят да им се говори.

Впрочем моментът бе добър, около него настана тишина.

Майар не искаше парижанките да разрушат Общината, сиреч единствената власт, която ги защитаваше; той не искаше да унищожат регистрите за гражданско състояние, които доказваха, че децата им не са всички незаконородени.

Словото на Майар — хапливо, пронизващо, насмешливо — оказа своето въздействие.

Никой нямаше да бъде убит, нищо нямаше да бъде изгорено.

Настояваха обаче да се отправят към Версай.

Там беше злото, там прекарваха нощите в оргии, докато Париж гладуваше. Версай поглъщаше всичко. В Париж липсваше зърно и брашно, защото брашното, вместо да дойде в Париж, от Корбей заминаваше направо за Версай.

Нямаше да е така, ако хлебарят, хлебарката и малкият чирак бяха в Париж.

С тези прозвища назоваваха краля, кралицата и дофина, естествени разпределители на хляба на народа.

Щяха да отидат във Версай.

Понеже жените бяха организирани в отряди, понеже имаха пушки, оръдия, барут, а онези, които нямаха нито пушки, нито барут, имаха пики и вили, те би трябвало да имат генерал.

Защо пък не? Националната гвардия си имаше.

Лафайет бе генералът на мъжете.

Майар щеше да бъде генералът на жените.

Господин Дьо Лафайет командваше тези гренадири безделници, които приличаха на резервна армия, вършеха толкова малко, когато имаше толкова много за вършене.

Майар щеше да командва действащата армия.

Без усмивка и без мръщене той прие.

Майар стана главнокомандващ на парижките жени.

Походът нямаше да бъде дълъг, но щеше да е решителен.

Бележки

[1] Източник — Мишле. „История на Френската революция“, книга II, глава VIII — бел.фр.изд.

[2] Сцена от събота вечерта, 3 октомври (вж. Мишле, цит. съч.) — бел.фр.изд.

[3] Сцена от понеделник, 5 октомври. Тя взела барабана от една караулка. Вж. Фериер, „Спомени“, I, с. 285 — бел.фр.изд.

[4] Хлебарят бил спасен от бъдещия маршал Гувион Сен Сир — бел.фр.изд.

[5] В своето свидетелство абат Льофевр твърди, че е бил спасен от мъж, предрешен като жена — бел.фр.изд.

[6] В древногръцката митология: една от трите еринии, богините на отмъщението. Съответстват на римските фурии — бел.ред.