Александър Беляев
Човекът-амфибия (9)

ДЕНЯТ НА ИХТИАНДЪР

Още е нощ, но скоро ще се разсъмне.

Въздухът е топъл и влажен, напоен със сладкия мирис на магнолии, туберози и резеда. Нито един лист не трепва. Тишина. Ихтиандър върви по посипаната с пясък пътечка на градината. На пояса му ритмично се полюляват ножът, очилата, плавниците „жабешките лапи“. Само под краката му изхрущява черупчестият пясък. Пътечката едва се вижда. Затулили са я тъмните, безформени петна на храстите и дърветата. От басейни те се издигат изпарения. Понякога Ихтиандър докосва някое, клонче. Росата обсипва косите и пламналата му буза.

Пътечката рязко извива надясно и води надолу. Въздухът става все по-свеж и по-влажен. Ихтиандър чувствува под краката си каменните плочи, забавя крачки и спира. Снема големите си очила с дебели стъкла, плавниците. Издишва въздуха от дробовете си и скача в басейна. Водата го обгръща с приятна свежест, пронизва с хлад хрилете му. Цепнатините на хрилете почват ритмично да се движат — човекът се е превърнал в риба.

Няколко силни замахвания с ръце — и Ихтиандър е на дъното на басейна. Младежът плува уверено в непрогледния мрак. Протяга ръка, напипва желязната скоба в каменната стена. До нея е втора, трета скоба… Така той стига до тунела, пълен догоре с вода. Тръгва по дъното, като преодолява студеното насрещно течение. Отблъсква се с крак по дъното, изплува нагоре — и сякаш се потопява във вана с топла вода. Нагрятата от слънцето вода от басейните в градината тече над тунела към открито море. Сега Ихтиандър може да плува по течението. Той кръстосва ръце на гърдите си, ляга по гръб и плува с главата напред.

Краят на тунела е близо. Там долу, до самия изход към океана, от пролуките на скалата под силно налягане се издига нагоре горещ извор. В струите му шумят камъчета и черупки от дъното.

Ихтиандър ляга по гърди и се взира пред себе си. Тъмно е. Той протяга ръка напред. Водата става малко но-хладна. Дланите му докосват желязна решетка, чиито пръчки са покрити с мека и плъзгава морска растителност и с грапави черупчици на миди и охлюви. Младежът се улавя за решетката, намира сложната ключалка и я отваря. Тежката кръгла решетчеста врата, която загражда изхода на тунела, бавно се открехва. Ихтиандър се промъкна в образувалата се пролука. Вратата на решетката шумно се затваря. Човекът-амфибия се отправя към океана, като загребва вода с ръцете и краката си. Във водата е все още тъмно. Само тук-таме в черната бездна се мяркат синкавите искри на ноктилуката^[1] и мътночервени медузи. Скоро обаче ще съмне и светещите-животни едно след друго гасят своите фенерчета.

Ихтиандър усеща в хрилете си хиляди леки убождания — почва да диша по-трудно. Това показва, че е отминал скалистия полуостров. Отвъд полуострова морската вода винаги е замърсена с алуминиев окис, пясък и отпадъци от различни вещества. Водата е обезсолена — наблизо в океана се влива река.

„Чудно как речните риби могат да живеят в мътната сладка вода“ — мисли си Ихтиандър. — „Сигурно техните хриле не са така чувствителни към песъчинките и тинестите частици.“

Ихтиандър се издига малко по-нагоре, обръщайки се рязко надясно, на юг, после се спуща в глъбините. Тук водата е по-чиста. Озовал се е в студеното подводно течение, което следва бреговата линия от юг на север, до устието на река Парана, която отклонява студеното течение на изток. Това течение минава на голяма дълбочина, но горната му граница се намира на петнадесет-двадесет метра от повърхността. Сега Ихтиандър може да се остави пак на течението — то ще го отнесе навътре в открития океан.

Може и да се подремне. Опасност няма: още е тъмно и морските хищници спят. Толкова приятно е да си дремнеш преди изгрев слънце! Кожата усеща промяната на температурата на водата, подводните течения.

Ето, ухото долавя глух грохот, след него втори, трети. Трополят котвени вериги: в залива, на няколко километра от Ихтиандър, вдигат котва рибарски шхуни. Скоро ще съмне. А ето и някакъв далечен-далечен ритмичен тътнеж. Това са витлото и моторите на „Харъкс“ — големия английски презокеански параход, който извършва рейса между Буенос Айрес и Ливърпул. „Харъкс“ е още на около четиридесет километра. А как се чува! Звукът преминава през морската вода със скорост хиляда и петстотин метра в секунда. Колко е красив „Харъкс“ нощем — истински плуващ град, залят от светлини! Но за да го видиш през нощта, трябва още от вечерта да отплуваш далеч в открито море. В Буенос Айрес „Харъкс“ пристига при изгрев слънце, вече със загасени светлини. Не не бива повече да дреме: витлата, кормилото и моторите на „Харъкс“, трептенията на неговия корпус, светлините на илюминаторите и прожекторите му ще разбудят обитателите на океана. Делфините навярно първи са чули приближаването на „Харъкс“ и с гмуркането си са предизвикали преди няколко минути лекото вълнение, което накара Ихтиандър да застане нащрек. И сигурно вече са се понесли срещу парахода.

От различни страни се носи тракането на корабни мотори — пристанището и заливът се събуждат. Ихтиандър отваря очи, разтърсва глава, сякаш за да прогони съвсем дрямката, замахва с ръце, ритва с крака и излиза на повърхността.

Той предпазливо подава глава от водата и се оглежда. Наблизо няма нито лодки, нито шхуни. Ихтиандър се показва до пояс и се задържа така, като движи бавно крака. Ниско над водата летят корморани и чайки, докосват понякога с гърди или с края на крилото си огледалната й повърхност и оставят по нея бавно изчезващи кръгове. Крясъците на белите чайки приличат на детски плач. Свистейки с огромните си криле, които предизвикват вятър, над главата на Ихтиандър прелетява грамаден, снежно бял албатрос-буревестник. Крилата му са черни, клюнът — червен, с жълто накрая, а краката му — оранжеви. Той се отправя към залива. Ихтиандър го изпраща с много завистлив поглед. Разперени, траурните крила на птицата са не по-малко от четири метра. Ех, да имаше и той такива криле!

На запад нощта потъва зад далечните планини. Изтокът вече аленее. Гладката повърхност на океана едва забележимо се накъдря, появяват се малки, златисти струйки. Издигайки се нагоре, белите чайки порозовяват. По бледата водна шир залъкатушват пъстри, сребристи и сини пътечки: това са първите пориви на вятъра. Сините пътечки стават все повече. Вятърът се засилва. На пясъчния бряг се появяват перестите, жълтобели езичета на прибоя. Водата край брега става зелена.

Приближава се цяла флотилия рибарски лодки и шхуни. Баща му беше заповядал да не се появява пред очите на хората. Ихтиандър се гмурка дълбоко във водата и намира студеното течение. То го отнася още по-далеч от брега, на изток, всред открития океан. Обкръжава го синьовиолетовият мрак на морските глъбини. Плуват риби, те изглеждат светлозелени, с тъмни петна и резки. Червени, оранжеви, лимоненожълти и кафяви риби непрекъснато сноват като рояци пъстри пеперуди.

Отгоре се чува бучене, водата тъмнее. Ниско над нея прелита военен водосамолет. Веднъж такъв един водосамолет бе кацнал върху водата. Ихтиандър незабелязано се улови за желязната подпора на лодките му и… за малко не заплати с живота си. Водосамолетът неочаквано се издигна над водата. Ихтиандър скочи от десет метра височина.

Младежът повдига глава. Светлината на слънцето почти се вижда над него. Наближава пладне. Водната повърхност вече не прилича на огледало, в което се отразяват крайбрежните камъни, едрите риби, самият Ихтиандър. Сега огледалото се е изкривило, огънало и се движи непрекъснато.

Ихтиандър изплува на повърхността. Вълните го люлеят. Той поглежда навън. Издига се на гребена на една вълна, спуска се, отново се издига. Охо, какво става около него! Крайбрежните вълни вече шумят, реват и търкалят камъни. Близо до брега водата е станала жълтозелена. Духа остър югозападен вятър. Вълните нарастват. По гребените им се мяркат бели зайчета. Водни пръски обливат непрекъснато Ихтиандър. Това му е приятно.

„Защо ли — мислеше си той, — когато плуваш срещу вълните, те изглеждат тъмносини, а когато се обърнеш назад — струват ти се бледи?“

От върховете на вълните отскачат ята риби — хвърчащи дългоперки. Те ту се издигат, ту се спущат, избягвайки гребените и ладийките между тях, прелитат стотина метра, падат във водата и след минута-две отново изскачат от нея. Бели чайки се мятат насам-натам и плачат. Порят въздуха с широките си криле най-бързите птици — фрегатите. Огромен, закривен клюн, остри нокти, тъмнокафяви пера със зеленикав металически блясък, оранжева гуша. Това е самецът. А недалеч от него лети друг фрегат — по-светъл, с бели гърди; това е самката. Тя пада като камък във водата и след секунда в кривия и клюн пърха сребристосиня рибка. Летят буревестници-албатроси. Ще има буря. Срещу буреносния облак вероятно вече се носи прекрасната смела птица паламедея. Тя винаги посреща бурята с песен. Тогава рибарските шхуни и кокетните яхти се отправят бързо към брега, за да се скрият от бурята. Настъпва зеленикав здрач, но през водните пластове още може да се различи къде се намира слънцето — голямо светло петно. Това е достатъчно, за да определи посоката. Трябва да достигне брега, преди облакът да покрие слънцето, иначе — сбогом закуска! А отдавна вече е гладен. В тъмнината не би могъл да намери ни брега, ни подводните скали. Ихтиандър усилено работи с ръце и крака — плува така, както плуват жабите.

От време на време той ляга по гръб и проверява курса си по едва забележимата светлинка в гъстия синьозелен полумрак. Понякога се взира внимателно напред — не се ли вижда брегът. По хрилете и кожата си усеща как се променя водата: близо до брега тя не е така плътна, а е по-солена и в нея има повече кислород — приятна и лека вода. Той опитва водата на вкус с език. Така старият, опитен моряк, преди още да е видял земята, разбира, че тя приближава по признаци, известни само на него.

Постепенно става по-светло. Отдясно и отляво стърчат отдавна познатите му очертания на подводните скали. Между тях има малко плато, а зад тях — каменна стена. Ихтиандър нарича това място подводен залив. Тук е тихо дори по време на най-силна буря.

Колко много риби са се събрали в подводния залив! Гъмжат като в котле с вряща рибена чорба. Едни са дребни, тъмни, с жълта напречна ивица по средата на тялото и с жълта опашка, други — с полегати тъмни линии, червени, светлосини, тъмносини. Те ту изчезват изведнъж, ту също така неочаквано се появяват на същото място. Изплуваш горе, огледаш се наоколо — гъмжи от риби, а долу вече са изчезнали, сякаш са потънали вдън земята.

Ихтиандър дълго не можеше да разбере защо става така, докато веднъж не хвана с ръце една рибка. Нейното телце беше голямо колкото длан, но съвсем плоско. Затова отгоре рибите се забелязваха трудно.

Ето я и закуската. На равната площадка край отвесната скала има много стриди. Ихтиандър се приближава, ляга на площадката край самите миди и почва да яде. Изважда стридите от черупките им и ги слага в устата си. Той е свикнал да яде под водата: като сложи хапката в уста, умело изхвърля водата през полустиснатите си устни. Той поглъща всъщност малко морска вода заедно с храната си, но е свикнал с нея.

Около Ихтиандър се полюляват водорасли — изпъстрените с дупчици зелени листа на агава, перестите зелени листа на мексиканската каулерйа, нежнорозовите нитофили. Но сега всички те изглеждат тъмносини: светлината във водата е дрезгава — гръмотевиците и бурята продължават. От време на време се чува глух тътнеж. Ихтиандър поглежда нагоре.

Защо притъмня така внезапно? Над самата глава на Ихтиандър се появява тъмно петно. Какво ли е това? Закуската е привършена. Може да хвърли поглед на повърхността. Ихтиандър предпазливо се издига към тъмното петно над главата си, като се плъзга покрай отвесната скала. Оказа се, че върху водата е кацнал огромен албатрос. Оранжевите крака на птицата са съвсем близо до Ихтиандър. Той протяга ръце нагоре и хваща албатроса за краката. Изплашената птица разперва мощните си криле и се издига нагоре, като измъква от водата Ихтиандър. Но във въздуха тялото на Ихтиандър изведнъж натежава и албатросът пада тежко заедно с него върху вълната, като покрива младежа със своята пухкава, мека гръд. Ихтиандър не чака буревестникът да го клъвне с червената си човка по главата, гмурка се във водата и след няколко секунди изплува на друго място. Албатросът отлита на изток и се скрива зад водните грамади на бушуващия ураган.

Ихтиандър лежи по гръб. Бурята е вече отминала. Гръмотевиците се чуват далеч някъде на изток. Но вали като из ведро. Ихтиандър замижава от удоволствие. После отваря очи, надига се, наполовина потопен във водата, и се оглежда. Младежът е на гребена на една висока вълна. Всичко наоколо — небето, океанът, вятърът, облаците, дъждът, вълните — се е смесило в едно мокро, въртящо се кълбо, което бучи, шуми, реве, тътне. Бяла пяна кипи по гребените на вълните и яростно се вие по двете им страни. Водните грамади се издигат стремително нагоре и се сгромолясват като лавини, надигат се талази, плющи поройният дъжд, бясно вие вятърът.

Онова, което плаши сухоземния жител, радва Ихтиандър. Разбира се, той трябва да бъде предпазлив, иначе върху него ще се сгромоляса водната грамада. Но той умее да се справя с вълните не по-зле от риба. Трябва само да ги познаваш: една вълна те носи ту нагоре, ту надолу, а друга, току-виж, те преметне презглава. Той знаеше и онова, което става под вълните, знаеше как стихват те, когато спре вятърът. Отначало изчезват дребните вълни, после големите, но ритмичното мъртво вълнение остава още дълго. Той обичаше да се премята презглава в крайбрежните вълни, но разбираше, че това е опасно. Веднъж една вълна бе преобърнала неочаквано Ихтиандър, той удари силно главата си в дъното и загуби съзнание. Обикновен човек би се удавил, но Ихтиандър се окопити във водата.

Дъждът бе престанал. Той отмина с бурята някъде на изток. Вятърът промени посоката си. От тропическия север лъхна топлина. От облаците се показаха късчета синьо небе. Промъкнаха се слънчевите лъчи и се стрелнаха по вълните. На югоизток, на тъмното, още мрачно небе, се показа двойна дъга. Океанът стана неузнаваем. Сега той не е тъмнокуршумен, а син, с ярко-зелени петна в местата, където падат слънчевите лъчи.

Слънце! Само небето и океанът, брегът и далечните планини се промениха. Какъв прекрасен, лек и влажен е въздухът след гръмотевици и буря! Ихтиандър ту поема с дробовете си чистия, здрав, морски въздух, ту започва бързо да диша с хриле. Единствен той между хората знае колко леко се диша, след като вятърът, бурята, вълните и дъждът размесят небето с океана, въздуха с водата и наситят обилно водата с кислород. Тогава се оживяват всички риби, всички морски обитатели. След бурята и гръмотевиците от морските джунгли, от тесните процепи на скалите, от гъсталаците чудновати корали и морски гъби изплуват дребни рибки, след тях се появяват скритите в глъбините едри риби и, най-после, когато всичко утихне, излизат нежните, слаби медузи, прозрачните, почти безтегловни рачета, сифонофорите, гребенките, венерините пояси.

Един слънчев лъч падна върху вълната. Водата наоколо изведнъж стана зелена, заблестяха дребните водни мехурчета, засъска пяна… Недалеч от Ихтиандър играят приятелите му — делфините, и поглеждат към него с весели, лукави и любопитни очи. Лъскавите им тъмни гърбове се мяркат сред вълните. Делфините се плискат, подсвиркват, гонят се едни друг. Ихтиандър се смее, ловко плува и се гмурка заедно с тях. Струва му се, че и океанът, и делфините, и небето, и слънцето са създадени само за него.

Ихтиандър повдига глава и с присвити очи гледа към слънцето. То клони на запад. Скоро ще се стъмни. Днес не му се иска да се връща в къщи рано. Ще се люлее ей така, докато не потъмнее синьото небе и по него не се покажат звездите.

Скоро обаче бездействието му омръзва. Близо до него минават дребни морски животни. Той може да ги спаси. Ихтиандър се надига и оглежда далечния бряг. Там — на плиткото, до пясъчната ивица. Там най-вече е необходима неговата помощ. Там вилнеят крайбрежните морски вълни.

След всяка буря този бесен прибой изхвърля на брега купища водорасли и морски обитатели — медузи, криви морски раци, морски звезди, а от време на време и по някой непредпазлив делфин. Медузите загиват много бързо, някои от рибките успяват да стигнат до водата, но повечето от тях умират на пясъка. Раците почти винаги се връщат в океана. Понякога те сами излизат на брега, полакомени от изхвърлените на пясъка жертви на бурята.

Ихтиандър обичаше да спасява тези обречени на загиване морски животни. С часове бродеше той след бурята по брега и спасяваше тези, които още можеха да бъдат спасени. Радваше се, когато видеше как хвърлената от него във водата риба почва да плува, маха весело с опашката си.

Радваше се всеки път, когато полумъртвите риби, които плуваха във водата на една страна или по корем, най-после се съживяваха. Когато прибираше от брега някоя голяма риба и я носеше към водата, рибата трепереше в ръцете му, а Ихтиандър се смееше и я убеждаваше да не се мята, а да потърпи още малко. Разбира се, той би изял тази същата риба с удоволствие, ако я хванеше гладен в океана. Но то беше неизбежно зло. Затова пък тук на брега Ихтиандър беше покровител приятел, спасител на морските обитатели.

Обикновено Ихтиандър се връщаше на брега по същия начин по който отплуваше — като използуваше подводните морски течения. Но днес не му се искаше да остава за дълго под водата — толкова красиви бяха сега океанът и небето. Младежът се гмуркаше, плуваше известно време под водата и отново се появяваше на повърхността, подобно на морските птици, които ловят риба.

Последните лъчи на слънцето угаснаха. На запад все още догаря жълта ивица. Мрачни вълни като тъмносиви сенки се гонят една друга. След прохладния въздух във водата е така топло! Наоколо е тъмно, но не е страшно. Никой не напада никого в този час. Дневните хищници вече спят, а нощните още не са излезли на лов.

Ето и това, което му трябва: северното течение, което се намира съвсем близо до повърхността на океана. Неуспокоеното мъртво вълнение леко разлюлява тази подводна река нагоре-надолу, но тя продължава бавно да тече от горещия север към студения юг. А много по-надолу върви обратното, студеното течение — от юг на север. Ихтиандър често използува тези течения, когато плува продължително покрай брега.

Днес той беше се отдалечил доста на север. Сега това топло течение ще го заведе до тунела. Само дано не задреме и да не го отмине, както му се беше случило веднъж. Ихтиандър ту слага ръце на главата си, ту ги протяга встрани, разтваря бавно и отново свива краката си — прави гимнастика. Течението го носи на юг. Топлата вода и бавните движения на ръцете и краката му действуват успокоително.

Ихтиандър гледа нагоре — пред него свод, целият осеян с дребни като прашинки звезди. Това са ноктилуките, които са запалили своите фенерчета и се издигат на повърхността на океана. Тук-таме в мрака се мяркат синкави и възрозови светещи мъглявини — плътни струпвания на най-дребни светещи животинки. Бавно плуват кълба, излъчващи мека зеленикава светлина. Съвсем близо до Ихтиандър свети медуза — тя прилича на лампа, покрита с оригинален абажур от дантели и дълги ресни. При всяко движение на медузата ресните й леко се полюшват като от слаб ветрец. По плитчините вече са светнали морските звезди. В дълбочините бързо сноват огньовете на едрите нощни хищници. Те се гонят, въртят се, загасват и отново пламват.

Пак плитчина. Чудноватите стъбла и клончета на коралите са осветени отвътре със светлосин, розов, зелен и бял пламък. Някои корали горят с бледа, блещукаща светлина, а други — като нажежен до бяло метал.

От сушата нощем се виждат по небето само малки, далечни звезди, понякога — и луна. А тук има хиляди звезди, хиляди луни, хиляди разноцветни слънца, пламтящи с мека, нежна светлина. Нощта в океана е много по-красива от нощта на сушата.

И за да ги сравни, Ихтиандър се издига над водата.

Въздухът се е затоплил. Над главата му е тъмносиният свод на небето, осеян със звезди. Над хоризонта виси сребристият диск на луната. От нея по целия океан се е проточила сребърна пътечка. Откъм пристанището долита ниският, плътен и продължителен глас на параходна сирена. Гигантът „Харъкс“ се готви за обратен път. Но колко е късно! Скоро ще се съмне. Ихтиандър е отсъствувал почти цяло денонощие.

Баща му навярно ще се сърди.

Ихтиандър се насочва към тунела,пъха ръка между пръчките, отваря желязната решетка и плува в тунела всред пълен мрак. На връщане той трябва да плува долу — в студеното течение, което върви от морето към градинските басейни.

Лек тласък по рамото го събужда. Той е в басейна. Издига се бързо към повърхността. Започва да диша с белите си дробове, поемайки въздуха, напоен с познатия му мирис на цветя.

След няколко минути Ихтиандър вече спи дълбоко в леглото си, както му заповядваше неговият баща.