Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Человек-амфибия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сергей Дубина
Корекция
Mandor

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Народна култура култура, София, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ЕДНО МАЛКО ОТМЪЩЕНИЕ

Когато видя неочаквано синеоката девойка в магазинчето на продавача на бисери Балтазар, Ихтиандър толкова се смути, че избяга навън и се втурна към морето. Сега отново му се искаше да се запознае с девойката, но не знаеше как да направи това. Най-лесното беше да потърси помощта на Кристо и да отиде заедно с него. Но младежът нямаше желание да се срещне с нея в присъствието на Кристо. Всеки ден Ихтиандър плуваше до онова място на брега на морето, където беше видял за първи път девойката. Скрит зад крайбрежните скали, той седеше там от сутрин до вечер с надеждата, че ще я види. Когато стигаше до брега, той сваляше очилата и плавниците си и се преобличаше в белия костюм, за да не изплаши девойката. Често прекарваше на брега по цяло денонощие, като нощем се връщаше в морето, хранеше се с риба и стриди и заспиваше тревожно, а рано на другата сутрин, още преди изгрев слънце, беше отново на своя наблюдателен пост.

Една вечер той се реши да отиде до магазинчето на продавача на бисери. Вратата беше отворена, но край тезгяха седеше старият индианец — девойката я нямаше. Ихтиандър се върна на брега. Девойката се беше изправила на скалистия бряг, облечена в лека бяла рокля, със сламена шапка на глава.

Ихтиандър се спря нерешително. Тя очакваше някого. Разхождаше се насам-натам, поглеждаше от време на време към пътя. Не забелязваше Ихтиандър, който се беше спрял зад издатината на една скала.

Но ето че девойката взе да маха с ръка на някого. Ихтиандър погледна натам и забеляза един млад, висок и широкоплещест човек, който идваше бързо по пътя. Ихтиандър не беше виждал още никога такива светли коси и очи, каквито имаше този непознат. Великанът се приближи до девойката, подаде й широката си ръка и ласкаво каза:

— Здравей, Гутиере!

— Здравей, Олсен! — отговори тя. Непознатият стисна силно малката ръка на Гутиере. Ихтиандър ги погледна недружелюбно. Стана му тъжно и той едва не заплака.

— Донесе ли я? — попита великанът, като гледаше бисерната огърлица на Гутиере. Тя кимна с глава.

— Баща ти няма ли да разбере?

— Не — отвърна девойката. — Това са мои собствени бисери и аз мога да разполагам с тях, както си искам.

Гутиере и Олсен разговаряха тихо и се приближиха до самия край на скалистия бряг. После Гутиере разкопча бисерната си огърлица, хвана краищата й с ръце, издигна я нагоре и почна да й се любува.

— Виж как красиво блестят бисерите под лъчите на залеза. Вземи я, Олсен…

Олсен вече беше протегнал ръка, когато изведнъж огърлицата се изплъзна от ръцете на Гутиере и падна в морето.

— Какво направих! — извика девойката.

Огорчени, Олсен и Гутиере продължаваха да стоят край морето.

— Дали не може да се извади? — рече Олсен.

— Тук е много дълбоко — отвърна Гутиере и добави: — Какво нещастие, Олсен!

Ихтиандър видя колко се наскърби девойката. Той веднага забрави, че тя искаше да подари бисерите на светлоокия великан. Не можа да остане равнодушен към скръбта на девойката: той излезе иззад скалата и решително се приближи към Гутиере.

Олсен смръщи вежди, а Гутиере с любопитство и изненада погледна Ихтиандър — тя позна в него младежа, който беше избягал така внезапно от магазинчето.

— Струва ми се, че вие изпуснахте в морето една бисерна огърлица? — попита Ихтиандър. — Ако искате, аз ще я извадя.

— Дори и баща ми, най-добрият ловец на бисери, не би могъл да я извади оттук — възрази девойката.

— Аз ще се опитам — скромно отговори Ихтиандър. И за голямо учудване на Гутиере и на нейния спътник младежът се хвърли от високия бряг в морето, без да се съблече дори, и изчезна във вълните.

Олсен не знаеше какво да мисли.

— Кой е той? Откъде попадна тук?

Измина минута, втора, а младежът не се появяваше.

— Загинал е — тревожно каза Гутиере, загледана във вълните.

Ихтиандър не искаше девойката да разбере, че може да стои дълго под водата. Увлечен от търсенето, той не пресметна времето и остана под водата малко повече, отколкото можеше да издържи един ловец на бисери. Когато изплува на повърхността, той каза усмихнато:

— Малко търпение! На дъното има много камъни и е трудно да се търси. Но аз ще я намеря! — И той отново се гмурна.

Гутиере беше присъствувала неведнаж на лов на бисери. Тя се учуди, че след като бе стоял почти две минути под водата, младежът дишаше равномерно и не изглеждаше изморен.

След две минути главата на Ихтиандър отново се появи на повърхността. Лицето му сияеше от радост. Той вдигна ръка над водата и показа огърлицата.

— Беше се закачила за ръба на една скала — каза Ихтиандър със съвсем спокоен глас, без да се задъхва, сякаш беше излязъл от съседната стая. — Ако огърлицата бе попаднала в някоя пукнатина, щеше да се наложи да я търся по-дълго.

Той бързо се изкатери по скалите, приближи до Гутиере и й подаде огърлицата. От дрехите му се стичаха потоци вода, но той не обръщаше никакво внимание на това.

— Вземете!

— Благодаря ви — каза Гутиере, като гледаше младежа с още по-голямо любопитство.

Настъпи мълчание. И тримата не знаеха какво да правят по-нататък. Гутиере не се решаваше да предаде огърлицата на Олсен пред Ихтиандър.

— Струва ми се, вие искахте да дадете бисерите на него — каза Ихтиандър, като сочеше Олсен.

Олсен се изчерви, а смутената Гутиере каза

— Да, да — и подаде огърлицата на Олсен, който мълчаливо я пое и сложи в джоба си.

Ихтиандър беше доволен. Това бе едно малко отмъщение от негова страна. Великанът получи като подарък изгубените бисери от ръцете на Гутиере, но всъщност му ги даде той — Ихтиандър.

И след като се поклони на девойката, Ихтиандър бързо закрачи по пътя. Радостта от този му успех обаче не продължи дълго. Вълнуваха го нови мисли и въпроси. Той не познаваше добре хората. Кой е този русокос великан? Защо Гутиере му подарява своята огърлица? За какво говореха те до скалата?

Тази нощ Ихтиандър отново летеше с делфина по вълните и плашеше в мрака рибарите със своите викове.

Целия следващ ден Ихтиандър прекара под водата. С очила, но без плавници, той пълзеше по пясъчното дъно, за да търси бисерни миди. Вечерта се върна при Кристо, който го посрещна със сърдито мърморене. На сутринта, облечен вече, младежът отиде край скалата, където се бяха срещнали Гутиере и Олсен. Надвечер, при залез слънце, както и предишния път, първа дойде Гутиере.

Ихтиандър излезе от скривалището си и се приближи към девойката. Щом го видя, Гутиере му кимна с глава като на познат и усмихнато го попита:

— Вие следите ли ме?

— Да — отговори просто Ихтиандър, — откакто ви видях за първи път… — и продължи смутено: — Вие подарихте огърлицата си на този… Олсен. Но вие се любувахте на бисерите, преди да му ги дадете. Обичате ли бисерите?

— Да.

— Тогава вземете ей това… от мене. — И той й подаде един бисер.

Гутиере добре знаеше цената на бисерите. Бисерът, който лежеше върху дланта на Ихтиандър, надминаваше всичко, което тя беше видяла и знаеше за бисерите от разказите на баща си. Огромният чисто бял бисер с прекрасна форма тежеше не по-малко от двеста карата и струваше навярно около милион златни пезети. Смаяна, Гутиере гледаше ту необикновения бисер, ту красивия юноша, който беше застанал пред нея. Силен, гъвкав, здрав, но малко свенлив, облечен в измачкан бял костюм, той не приличаше на богатите младежи от Буенос Айрес. И предлагаше на нея — девойката, която почти не познаваше — такъв подарък.

— Но вземете го — вече по-настойчиво повтори Ихтиандър.

— Не — отговори Гутиере, като поклати глава. — Не мога да приема от вас такъв ценен подарък.

— Това съвсем не е ценен подарък — пламенно възрази Ихтиандър. — На дъното на океана има хиляди такива бисери.

Гутиере се усмихна. Ихтиандър се смути, изчерви се и след кратко мълчание добави:

— Хайде, моля ви.

— Не.

Ихтиандър посърна: беше се обидил.

— Ако не искате да го вземете за себе си — настояваше той, — вземете го тогава за този… Олсен. Той няма да откаже.

Гутиере се засегна.

— Той не ги взема за себе си — сурово отговори тя. — Вие не знаете нищо.

— Значи не искате?

— Не.

Тогава Ихтиандър захвърли бисера далеч в морето, кимна мълчаливо, обърна се и тръгна към пътя.

Тази постъпка смая Гутиере. Тя продължаваше да стои неподвижно. Да хвърли в морето милионно състояние като обикновено камъче! Стана й съвестно. Защо огорчи този странен младеж?

— Почакайте, къде отивате?

Но Ихтиандър продължаваше да върви с ниско наведена глава. Гутиере го настигна, хвана го за ръцете и го погледна в лицето. По страните на младежа течаха сълзи. Той не беше плакал никога и сега недоумяваше защо предметите стават замъглени и неясни, сякаш плуваше без очила под водата.

— Простете ми, аз ви огорчих — каза девойката, като му стисна ръцете.