Александър Беляев
Човекът-амфибия (15)

НЕТЪРПЕНИЕТО НА ЗУРИТА

След това събитие Ихтиандър доплуваше всяка вечер до брега, недалеч от града, взимаше скрития сред камъните костюм, обличаше се и се появяваше до скалата, където идваше Гутиере. Те се разхождаха по брега и беседваха оживено. Кой беше новият приятел на девойката? Тя не можеше да отговори на това. Той беше разсъдлив, остроумен, знаеше много неща, неизвестни на Гутиере, а в същото време не разбираше такива прости неща, които знаеше всяко градско хлапе. Как можеше да се обясни това? Ихтиандър не обичаше да говори за себе си. Не му се искаше да разкрива истината. Девойката разбра само, че е син на лекар — човек, по всяка вероятност твърде състоятелен. Той бе възпитал сина си далеч от града и от хората и му бе дал много своеобразно и едностранно образование.

Понякога те се заседяваха дълго на брега. В краката им плискаха крайбрежните вълни… Блещукаха звезди. Разговорът секваше, Ихтиандър беше щастлив.

— Време е да си ходим — казваше девойката.

Ихтиандър ставаше неохотно, изпращаше я до предградието, после бързо се връщаше на брега, хвърляше дрехите си и поемаше с плуване към къщи. Сутрин, след закуска, той вземаше със себе си голям бял хляб и се отправяше към залива. Сядаше на пясъчното дъно и почваше да храни рибките. Те се приближаваха към него, заобикаляха го на рояци, плъзгаха се между ръцете му и лакомо грабеха размекнатия хляб направо от пръстите му. Понякога между тези рояци се вмъкваха едри риби и подгонваха дребните. Ихтиандър ставаше и прогонваше с ръце хищниците, докато малките рибки се криеха зад гърба му.

Младежът почна да събира бисери и да ги слага в една подводна пещера. Работеше с удоволствие и скоро събра цяла купчина отбрани бисери. Ихтиандър се превръщаше, без сам да съзнава това, в най-богатия човек в Аржентина, а може би и в цяла Южна Америка. Ако поиска, може да стане и най-богатият човек в света. Но той не мислеше за богатство.

Така спокойно си течаха дните. Ихтиандър съжаляваше, че Гутиере живее в прашния, душен и шумен град. Ако можеше и тя да живее под водата, далеч от шума и хората! Колко хубаво щеше да бъде тогава! Той би й показал нов, непознат свят, прекрасните цветя на подводните поляни. Но Гутиере не може да живее под водата. А той не може да живее на сушата. И без това той прекарва твърде много време на въздух. И то не остава безнаказано: все по-често и по-силно започват да го болят гърдите, когато седи с девойката на брега на морето. Но дори и когато болката става нетърпима, той не си отива, преди девойката сама да си тръгне. И още едно нещо безпокои Ихтиандър: за какво приказваше Гутиере със светлокосия великан? Ихтиандър все се канеше да я попита, но го беше страх да не я обиди.

Една вечер девойката каза на Ихтиандър, че на другия ден няма да дойде.

— Защо? — попита той недоволно.

— Заета съм.

— С какво?

— Човек не бива да бъде толкова любопитен — отговори девойката усмихнато. — Не ме изпращайте — добави тя и си отиде.

Ихтиандър влезе в морето. Той прекара цялата нощ, легнал на покритите с мъх камъни. Беше тъжен. На разсъмване заплува към къщи.

Недалеч от залива той видя, че рибари стрелят от лодките си по делфини. Един голям делфин, ранен от куршум, подскочи високо над водата и тежко се отпусна в нея.

— Лидинг! — ужасен прошепна Ихтиандър.

Един от рибарите вече беше скочил в морето и чакаше кога раненото животно ще изплува на повърхността. Но делфинът се показа почти на сто метра далеч от ловеца и като си пое тежко въздух, отново се гмурна под водата.

Рибарят заплува бързо към делфина. Ихтиандър се притече на помощ на приятеля си. Ето, делфинът изплува още веднъж и в същото време рибарят го хвана за перката и повлече беззащитното животно към лодката си.

Ихтиандър настигна под водата рибаря и го стисна със зъби за крака. Рибарят помисли, че го е захапала акула и почна отчаяно да рита. Защищавайки се, рибарят наслуки удари врага си с ножа, който държеше в другата си ръка. Ударът засегна Ихтиандър в шията, незащитена от люспи.

Ихтиандър отпусна крака на рибаря и той бързо заплува към лодката. Делфинът и Ихтиандър, и двамата ранени, се насочиха към залива. Младежът заповяда на Лидинг да го следва и се гмурна в една подводна пещера. Водата достигаше тук само до половината на пещерата. През процепите проникваше въздух. Тук делфинът можеше да си отдъхне в безопасност. Ихтиандър прегледа раната му. Тя не беше опасна. Куршумът беше влязъл под кожата и заседнала тлъстината. Ихтиандър успя да го извади с пръсти. Делфинът търпеливо понесе това.

— Ще зарасне — рече Ихтиандър и нежно потупа по гърба приятеля си.

Сега трябваше да помисли и за себе си. Ихтиандър бързо преплува подводния тунел, излезе в градината и влезе в бялата къщичка.

Кристо се изплаши, когато видя своя питомец ранен.

— Какво ти е?

— Раниха ме рибари, когато защищавах един делфин — рече Ихтиандър.

Кристо не му повярва.

— Да не си бил пак в града без мене? — попита той подозрително, като превързваше раната му. Ихтиандър мълчеше.

— Повдигни люспестата си кожа — рече Кристо и откри малко рамото на Ихтиандър.

На рамото му индианецът забеляза червеникав белег. Този белег стресна Кристо.

— С весло ли те удариха? — попита той, като опипваше рамото.

Но подутина нямаше. Изглежда, че това беше белег от рождение.

— Не — отговори Ихтиандър.

Младежът отиде да си почине в своята стая, а старият индианец подпря глава на ръцете си и се замисли. Той дълго седя така, после стана и излезе от стаята.

Кристо бързо се отправи към града, влезе задъхан в магазинчето на брат си, изгледа подозрително Гутиере, която седеше край тезгяха, и попита:

— Баща ти в къщи ли е?

— Там е — отговори девойката, като посочи с глава вратата на другата стая.

Кристо влезе в лабораторията и затвори след себе си вратата. Той завари брат си да промива бисери в колбите. Балтазар пак беше ядосан.

— Да полудее човек с вас! — почна да мърмори той. — Зурита се сърди защо не си довел досега „морския дявол“, Гутиере изчезва някъде по цели дни. Тя не иска и да чуе за Зурита. Повтаря все едно и също: не, та не. А Зурита казва: „Омръзна ми да чакам. Ще взема да я отведа насила. Ще поплаче, ще поплаче и ще й мине!“ От него всичко може да се очаква.

Кристо изслуша оплакванията на брат си и каза:

— Слушай, не можах да доведа „морския дявол“, защото и той като Гутиере излиза често сам от къщи за цял ден. А не иска да дойде в града с мене. Съвсем престана да ме слуша. Докторът има да ми се кара, че съм се грижил лошо за Ихтиандър…

— Значи трябва по-скоро да го хванем или отвлечем, а ти ще напуснеш Салватор, преди да се е върнал, и…

— Почакай, Балтазар. Не ме прекъсвай, братко. С Ихтиандър не бива да бързаме.

— Защо да не бързаме?

Кристо въздъхна, сякаш не се решаваше да изкаже съображенията си.

— Знаеш ли… — почна той.

В същия миг в магазинчето влезе някой и те чуха високия глас на Зурита.

— Ето го на! — измърмори Балтазар, като пусна бисера във ваната. — Пак той!

А Зурита отвори шумно вратата и влезе в лабораторията.

— И двете братчета са тук. Още ли ще ме заблуждавате вие мене? — попита той, като стрелкаше с поглед ту единия, ту другия.

Кристо стана, усмихна се любезно и рече:

— Правя всичко, каквото мога. Търпение! „Морският дявол“ не е проста рибка. Него не можеш извади изведнаж от вира! Един път успях да го доведа тук — вас ви нямаше. „Дяволът“ разгледа града, той не му хареса и сега вече не иска да идва.

— Като не иска, да не идва. На мене ми омръзна да чакам. Тази седмица съм решил да свърша две неща наведнаж. Салватор не се ли е върнал още?

— Очакват го тези дни.

— Значи трябва да се бърза. Чакайте гости. Аз подбрах надеждни хора. Ти, Кристо, ще ни отвориш вратата, а с останалото аз сам ще се оправя. Ще кажа на Балтазар, когато всичко бъде готово. — И като се обърна към Балтазар, добави: — А с тебе ще поговоря още утре. Но помни едно, че това ще бъде наистина последен разговор.

Братята мълком се поклониха. Когато Зурита се обърна с гръб към тях, любезните усмивки изчезнаха от лицата на индианците. Балтазар тихо изруга. Кристо сякаш обмисляше нещо.

В магазинчето Зурита говореше тихо на Гутиере.

— Не! — чуха братята отговора на Гутиере. Балтазар съкрушено поклати глава.

— Кристо — извика Зурита. — Върви след мен, днес ти ще ми бъдеш нужен.