Александър Беляев
Човекът-амфибия (28)

В ЗАТВОРА

Вещите лица, които освидетелствуваха Ихтиандър, трябваше да обърнат внимание не само върху физическите качества на на младежа, но и върху състоянието на умствените му способности.

— Коя година сме сега? Кой месец? Коя дата? Кой ден на на седмицата? — питаха те.

Ихтиандър обаче отговаряше:

— Не зная.

Беше му трудно да отговори на най-обикновените въпроси. Не можеше обаче да се нарече ненормален. Той не знаеше много неща поради особените условия, в които живееше и се възпитаваше. Оставаше си едно голямо дете. И експертите дойдоха до заключението: „Ихтиандър е недееспособен“. Това го освобождаваше от съдебна отговорност. Съдът прекрати делото по обвинението на Ихтиандър и го постави под запрещение. Двама души изразиха желание да бъдат настойници на Ихтиандър: Зурита и Балтазар.

Салватор имаше право, когато твърдеше, че Зурита го беше оклеветил, за да си отмъсти. Но Зурита си отмъщаваше на Салватор не само защото беше загубил Ихтиандър. Той преследваше и друга цел: искаше отново да завладее Ихтиандър и се стремеше да стане негов настойник. Зурита не пожали десетки ценни бисери и подкупи членовете на съда и опекунския съвет. Сега той беше близо до своята цел. Позовавайки се на своето бащинство, Балтазар настояваше да възложат на него правата на настойник. Обаче не му вървеше. Въпреки всички старания на Лара експертите заявиха, че не могат да установят дали Ихтиандър е роденият преди двадесет години син на Балтазар само въз основа на показанията на един-единствен свидетел — Кристо. При това Кристо беше брат на Балтазар и по тази причина не вдъхваше пълно доверие на експертите.

Лара не знаеше, че в това дело бяха замесени прокурорът и епископът. Като потърпевш и като баща, на когото бяха откраднали и осакатили сина, Балтазар беше нужен на съда по време на процеса. Но съдът и църквата нямаха сметка да признаят бащинството на Балтазар и да му дадат Ихтиандър: те искаха да се избавят окончателно от Ихтиандър.

Кристо, които се беше преселил при брат си, почна да се безпокои за него. Балтазар седеше по цели часове ту дълбоко замислен, без да се сети за ядене и сън, ту изведнаж изпадаше в страшна възбуда, тичаше из магазина и викаше: „Сине мой, сине мой!“ В такива минути той почваше да ругае испанците с най-оскърбителните думи, които му идваха наум от всички езици, които знаеше.

Веднъж, след един такъв припадък, Балтазар неочаквано заяви на Кристо:

— Ето какво, братко, отивам в затвора. Ще дам най-хубавите си бисери на пазачите, за да ми позволят да видя Ихтиандър. Ще поговоря с него. Той сам ще ме признае за свой баща. Синът не може да не познае баща си. В него трябва да заговори моята кръв.

Как ли не се опитва Кристо да разубеди брат си — нищо не помогна. Балтазар беше непоколебим.

Той се отправи към затвора. Там почна да убеждава пазачите, да плаче, да се търкаля в краката им и да ги моли и след като посипа с бисери пътя от вратите до вътрешното помещение на затвора, стигна най-после до килията на Ихтиандър.

В тази малка килия, осветявана недостатъчно от тясното решетесто прозорче, беше задушно и миришеше неприятно; тъмничарите рядко сменяха водата в резервоара и не си правеха труда да прибират гниещата по пода риба, с която хранеха необикновения затворник. Железният резервоар беше поставен до стената срещу прозореца.

Балтазар се приближи до резервоара и погледна тъмната водна повърхност, която скриваше под себе си Ихтиандър.

— Ихтиандър! — тихо извика Балтазар. — Ихтиандър!… — още веднъж повтори той.

Повърхността на водата леко се раздвижи, но младежът не се подаваше навън.

Балтазар почака още малко, после протегна разтрепераната си ръка и я потопи в топлата вода. Ръката му напипа рамо. От резервоара изведнаж се показа мократа глава на Ихтиандър. Той се надигна до рамене във водата и попита:

— Кой сте вие? Какво искате от мен?

Балтазар коленичи, протегна ръце и бързо заприказва:

— Ихтиандър! При теб е дошъл баща ти. Твоят истински баща. Салватор не ти е баща, той е лош човек. Той те е осакатил… Ихтиандър! Ихтиандър! Хайде, погледни ме добре? Нима не можеш да познаеш баща си?

Водата бавно се стичаше от гъстите коси на младежа по бледното му лице и капеше от брадичката. Тъжен и малко изненадан, той се вгледа в стария индианец.

— Аз не ви познавам — отговори младежът.

— Ихтиандър! — извика Балтазар. — Погледни ме по-добре! — и старият индианец улови внезапно главата на младежа, привлече я към себе си и почна да я покрива с целувки, като проливаше горещи сълзи.

Защищавайки се от тази неочаквана ласка, Ихтиандър се замята в резервоара и водата по краищата му се разплиска по каменния под.

Нечия ръка улови здраво Балтазар за яката, вдигна го във въздуха и го захвърли в ъгъла. Балтазар се строполи на пода, като удари силно главата си в каменната стена.

Когато отвори очи, старецът видя, че над него се е надвесил Зурита. Стиснал в здрав юмрук дясната си ръка, Зурита държеше в лявата някаква хартийка и тържествуващо я размахваше.

— Виждаш ли? Заповед за назначаването ми за настойник на Ихтиандър. Ти ще трябва да си потърсиш богато синче другаде. А този младеж аз утре сутринта ще взема със себе си. Разбра ли?

Легнал на земята, Балтазар замърмори глухо и заплашително. В следващия миг обаче той скочи на крака и с див вик се хвърли срещу врага си, като го повали на пода. Индианецът грабна от ръката на Зурита хартийката, пъхна я в устата си и продължи да нанася удари на испанеца. Завърза се ожесточена борба.

Тъмничарят, който стоеше до вратата с ключове в ръка, се сметна задължен да запази строг неутралитет. Той беше получил добър подкуп и от двамата борещи се и не искаше да им пречи. Само когато Зурита започна да души стареца, надзирателят се разтревожи:

— Да не го удушите!

Освирепелият Зурита обаче не обърна внимание на предупреждението му и Балтазар щеше да си изпати, ако в килията не се бе появило ново лице.

— Прекрасно! Господин настойникът се тренира в упражняване на своите права! — чу се гласът на Салватор. — Но вие какво гледате? Или не знаете задълженията си? — подвикна Салватор на надзирателя така, сякаш беше началник на затвора.

Викът на Салватор подействува. Тъмничният надзирател се спусна да разтървава биещите се. Чули шума, дотичаха и другите пазачи и скоро Зурита и Балтазар бяха отмъкнати на различни страни. Зурита можеше да се смята за победител в борбата. Но победеният Салватор беше все пак по-силен от своите неприятели. Дори тук, в килията, в положението си на арестант, Салватор не преставаше да командува събитията и хората.

— Изведете от килията тези побойници — нареди Салватор на пазачите. — Трябва да остана насаме с Ихтиандър.

И пазачите се подчиниха. Въпреки протестите и ругатните им, Балтазар и Зурита бяха изведени. Вратата на килията шумно се затвори. Когато отдалечаващите се гласове замлъкнаха в коридора, Салватор се приближи до басейна и каза на Ихтиандър, който се беше показал над водата:

— Стани, Ихтиандър. Излез в средата на килията, трябва да те прегледам.

Младежът го послуша.

— Ето така — предложи Салватор, — по-близо до светлината. Дишай. По-дълбоко. Още. Не дишай. Така…

Салватор почукваше Ихтиандър по гърдите и се вслушваше в прекъслечното дишане на младежа.

— Задъхваш ли се?

— Да, татко — отговори Ихтиандър.

— Ти сам си виновен за това — каза Салватор, — не биваше да оставаш толкова дълго на въздух.

Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнаж погледна Салватор право в очите и го попита:

— Татко, а защо да не бива? Защо на всички други е позволено, а на мене не?

На Салватор му беше много по-трудно да издържи този пълен със скрит упрек поглед, отколкото да отговаря в съда. Но той издържа.

— Защото ти притежаваш това, което не притежава нито един човек: способността да живееш под водата… Ако бяха те оставили да избираш, Ихтиандър: да бъдеш като всички и да живееш на сушата или да живееш само под водата, какво би избрал?

— Не зная — отговори младежът, след като помисли малко. На него му бяха еднакво мили и подводният свят, и сушата, и Гутиере. Но Гутиере вече бе изгубена за него…

— Сега бих предпочел океана — рече младежът.

— Ти предварително си направил своя избор, Ихтиандър, като със своето непослушание си нарушил равновесието в тялото си. Сега ще можеш да живееш само под водата.

— Но не в тази ужасна, мръсна вода, татко. Аз ще умра тук. Искам в простора на океана.

Салватор сподави въздишката си.

— Ще направя всичко, за да те освободя по-скоро от затвора, Ихтиандър. Бъди мъж! — Салватор потупа ободрително младежа по рамото и отиде в своята килия.

Там професорът седна на едно столче край тясната масичка и дълбоко се замисли. Както всеки хирург той също познаваше неуспеха. Немалко хора бяха загинали под ножа му по негова вина, преди да постигне сегашното си съвършенство. Салватор обаче никога не се замисляше над тези жертви. Загинали са десетки, спасени са хиляди. Тази аритметика го задоволяваше напълно.

За съдбата на Ихтиандър обаче той се смяташе отговорен. Ихтиандър беше неговата гордост. Той обичаше младежа като свой шедьовър! Освен това беше се привързал към Ихтиандър и го бе обикнал като син. И сега болестта на Ихтиандър и неговата по-нататъшна участ тревожеха, вълнуваха Салватор.

На вратата на килията се почука.

— Влезте — каза Салватор.

— Няма ли да ви обезпокоя, господин професоре? — тихо попита надзирателят.

— Съвсем не — отговори Салватор, като ставаше. — Как се чувствуват жена ви и детето ви?

— Благодаря, прекрасно. Изпратих ги при тъща си, далеч оттук — в Андите.

— Да, планинският климат ще бъде полезен за тях — каза Салватор.

Надзирателят не си отиваше. Поглеждайки плахо към вратата, той се приближи до Салватор и му каза тихо:

— Професоре! Цял живот ще ви бъда задължен, загдето спасихте жена ми. Обичам я като…

— Не ми благодарете, това е мой дълг.

— Трябва да ви се отплатя — отговори надзирателят. — Но не е само това. Аз съм необразован човек. Чета обаче вестници и зная какво представлява професор Салватор. Не бива да се допусне такъв човек да стои в затвора заедно със скитници и разбойници.

— Моите учени приятели — усмихнато каза Салватор, — струва ми се, успяха да издействуват да бъда настанен в санаториум като ненормален.

— Затворническият санаториум все пак си е затвор — възрази надзирателят, — дори нещо по-лошо: вместо разбойници там ще ви заобикалят луди. Салватор всред луди! Не, не, това не бива да стане!

Надзирателят понижи гласа си до шепот и продължи:

— Обмислил съм всичко. Аз не случайно изпратих семейството си в планината. Ще уредя бягството ви и сам ще избягам. Нуждата ме доведе дотук, но аз ненавиждам тази работа. Мене няма да ме намерят, а вие… вие ще напуснете тази проклета страна, където се разпореждат попове и търговци. И ето какво още исках да ви кажа — продължи той след известно колебание. — Издавам служебна тайна, държавна тайна…

— Можете да не я издадете — прекъсна го Салватор.

— Да, но… аз самият не мога… преди всичко не мога да изпълня получената ужасна заповед. Съвестта ще ме гризе цял живот. А ако издам тази тайна, съвестта няма да ме гризе. Вие направихте толкова много за мен, а те… Аз не съм задължен с нищо на началството си, което освен това ме тласка към престъпление.

— Нима? — кратко попита Салватор.

— Да, разбрах, че няма да дадат Ихтиандър нито на Балтазар, нито на настойника му Зурита, въпреки че Зурита вече има документ. Независимо от щедрите му подкупи Зурита няма да го получи, защото… са решили да убият Ихтиандър.

Салватор леко потрепна.

— Така ли? Продължавайте!

— Да, да убият Ихтиандър. Началството настояваше за това епископът, макар че той нито веднъж не произнесе думите „да се убие“. Дадоха ми отрова, струва ми се, цианкалий. Тази нощ трябва да разтворя отровата във водата на Ихтиандровия резервоар. Тъмничният лекар е подкупен. Той ще установи, че Ихтиандър е починал вследствие направената от вас операция, която го е превърнала в амфибия. Ако не изпълня заповедта, ще постъпят с мен много жестоко. А пък аз имам семейство… После ще убият и мен и никой няма да узнае за това. Аз съм напълно в техни ръце. В миналото извърших едно престъпление… съвсем малко, почти случайно. Тъй или иначе, решил съм да бягам и съм подготвил вече всичко за бягството си. Но не мога и не искам да убивам Ихтиандър. Да спася и двама ви в такъв кратък срок е трудно, почти невъзможно. Но да спася само вас, мога. Обмислил съм всичко. Мъчно ми е за Ихтиандър, но вашият живот е по-необходим. С изкуството си вие ще създадете друг Ихтиандър, но никой на света не може да създаде друг такъв Салватор.

Салватор се приближи до надзирателя, стисна му ръката и каза:

— Благодаря ви, но не мога да приема от вас подобна жертва. Могат да ви хванат и да ви съдят.

— Не е никаква жертва. Обмислил съм всичко.

— Почакайте. Не мога да приема за себе си тази жертва. Но ако спасите Ихтиандър, вие ще направите за мен нещо повече, отколкото ако освободите мен. Аз съм здрав, силен, ще намеря навсякъде приятели, които ще ми помогнат да се измъкна на свобода. А Ихтиандър трябва да се освободи веднага.

— Приемам това като ваша заповед — каза надзирателят.

Когато той излезе, Салватор се усмихна и продума:

— Така е по-добре. Нека ябълката на раздора не се падне никому.

Докторът се разходи из килията, пошепна тихичко: „Горкото момче“, приближи се до масата, написа нещо, а после отиде до вратата и почука.

— Извикайте при мене надзирателя.

Когато той се яви, Салватор му каза:

— Имам още една молба. Ще можете ли да ми уредите среща с Ихтиандър — една последна среща!

— Нищо по-лесно от това. Няма никого от началниците и целият затвор е на наше разположение.

— Отлично. Да, и още една молба.

— Напълно съм на вашите услуги.

— Освобождавайки Ихтиандър, правите за мене извънредно много.

— Но вие, професоре, ми направихте такава добрина…

— Да допуснем, че сме квит — прекъсна го Салватор. — Но аз искам и мога да помогна на вашето семейство. Вземете тази бележка. На нея има само един адрес с буквата — „С“ — Салватор. Идете на този адрес. Той е най-верен човек. Ако се наложи да се скриете за известно време, ако се нуждаете от пари…

— Но…

— Никакво „но“! Заведете ме по-скоро при Ихтиандър.

Ихтиандър се изненада, когато в килията му влезе Салватор. Младежът никога досега не го беше виждал толкова тъжен!

— Ихтиандър, сине мой — каза Салватор. — Ще се наложи да се разделим с тебе по-бързо, отколкото мислех, и при това за дълго може би. Твоята съдба ме безпокоеше. Заобиколен си от хиляди опасности… Ако останеш тук, можеш да загинеш, а в най-добрия случай ще се окажеш в плен на Зурита или на друг такъв хищник.

— Ами ти, татко?

— Съдът, разбира се, ще ме осъди и ще ме прати в затвора, където ще трябва да остана вероятно една-две години, а може и повече. През това време, докато аз съм в затвора, ти трябва да бъдеш на безопасно място и колкото е възможно по-далеч оттук. Такова място има, но то е много далеч — от другата страна на Южна Америка, западно от нея, във Великия океан, на един от островите Туамоту или както още ги наричат Ниските острови. Няма да бъде лесно да стигнеш дотам, но опасностите по пътя не могат и да се сравняват с онези, които ще те дебнат тук, у нас, в залива Ла Плата. По-лесно ще ти бъде да стигнеш и да намериш тези острови, отколкото да избегнеш тук мрежите и клопките на коварния враг.

Какъв маршрут да ти начертая? Ти можеш да тръгнеш нататък, на запад, като заобиколиш Южна Америка от север или от юг. И двата пътя имат свои преимущества и свои недостатъци. Северният път е малко по-дълъг. Освен това, ако избереш този път, ще трябва да преминеш от Атлантическия в Тихия океан през Панамския канал, а това е опасно: могат да те хванат, особено на шлюзовете, или пък при най-малкото невнимание от твоя страна може да те смачка някой кораб. Каналът не е много широк и не е дълбок: най-голямата му ширина е деветдесет и един метра, а дълбочината му — дванадесет и половина метра. Най-новите дълбокогазещи океански параходи стигат почти до дъното му със своя кил. Затова пък през цялото време би плувал в топли води. Освен това на запад от Панамския канал водят три големи океански пътя: двата — към Нова Зеландия, а третият — към островите Фиджи и по-нататък. Ако избереш средния път и плуваш след параходите, а може би и прилепен за тях, ти ще стигнеш почти до нужното място. Във всеки случай и двата пътя за Нова Зеландия обхващат зоната на архипелага Туамоту. Ще трябва само да отидеш малко по на север. Пътят откъм юг е по-кратък, но в замяна на това ще плуваш в студените южни води, на границите на плаващите ледове, особено ако заобиколиш нос Хорн на Огнена земя — най-южната точка на Южна Америка.А Магелановият пролив е извънредно бурен. За тебе, разбира се, той не е така опасен, както за корабите и параходите, но все пак си е опасен. За ветроходните кораби той беше истинско гробище. На изток проливът е широк, на запад — тесен и осеян със скали и малки островчета. Яростни западни ветрове гонят водите му на изток — значи срещу тебе. В тези водовъртежи можеш да загинеш под водата дори и ти.

Ето защо най-добре е според мен да удължиш пътя си и да заобиколиш нос Хорн, вместо да плуваш през Магелановия пролив. Водата на океана изстива постепенно и аз се надявам, че малко по малко ти ще свикнеш с нея и няма да се простудиш. За храна няма какво да се грижиш — тя винаги ще ти е под ръка, както и водата. Ти си свикнал още от малък да пиеш морска вода без никаква вреда за здравето ти. Ще ти бъде малко по-трудно да намериш пътя от нос Хорн към островите Туамоту, отколкото от Панамския канал. На север от нос Хорн няма широки океански пътища с голямо параходно движение. Аз ще ти посоча точно географската дължина и ширина — ще ги определиш с помощта на специални инструменти, направени за теб по мои указания. Но тези инструменти ще ти тежат малко и ще ти пречат да се движиш свободно.

— Ще взема със себе си Лидинг. Той ще ми носи товара. Та нима мога да се разделя с Лидинг? Той сигурно и без това се е разтъжил за мене.

— Не се знае кой за кого се е разтъжил повече — усмихна се отново Салватор. — И така, Лидинг. Отлично. До островите Туамоту ти ще стигнеш. Остава да намериш един уединен коралов остров. А ще го познаеш ето по какво: на него се издига една мачта, на чийто връх във вид на ветропоказател има голяма риба. Не е мъчно да се запомни. Може би ще изгубиш месец, два или три, докато търсиш този остров, но това не е беда: водата там е топла, а стриди има достатъчно.

Салватор беше научил Ихтиандър да го изслушва търпеливо, без да го прекъсва, но когато професорът стигна до това място в своите обяснения, Ихтиандър не можа да се сдържи:

— И какво ще намеря на острова с ветропоказател риба?

— Приятели, верни приятели, тяхната грижа и нежност — отговори Салватор. — Там живее един мой стар приятел, учен — Арман Вилбуа, французин, прочут океанограф. Аз се запознах и сприятелих с него, когато бях в Европа преди много години. Арман Вилбуа е извънредно интересен човек, но сега нямам време да ти разкажа за него. Надявам се, че ти сам ще се запознаеш с него и с историята, която го е завела на този усамотен коралов остров в Тихия океан. Той обаче не е самотен. Заедно с него живеят съпругата му, мила и добра жена, синът му и дъщеря му — тя е родена вече на острова и вероятно сега е на около седемнадесет години, а синът му е приблизително двадесет и пет годишен. Те знаят за тебе от писмата ми и аз съм уверен, че ще те приемат в семейството си като свой човек… — Салватор се поспря малко. — Разбира се, че ти сега ще трябва да прекарваш повечето от времето си във водата. Но за приятелски срещи и разговори ще можеш да излизаш за по няколко часа дневно на брега. Възможно е здравето ти да се поправи и тогава ще останеш на въздух пак толкова продължително, колкото и във водата.

В лицето на Армаи Вилбуа ще намериш втори баща. А ти ще бъдеш негов незаменим помощник в научните му работи по океанография. Ти знаеш за океана и неговите обитатели толкова, колкото десетина професори — усмихна се Салватор. — Тези чудаци експертите те разпитваха по време на следствието по шаблон — кой ден сме днес, кой месец, кое число и ти не можа да им отговориш само за това, защото тези неща не представляват никакъв интерес за тебе. Ако бяха те попитали например за подводните течения, за температурите на водата, за солеността на морската вода в залива Ла Плата и неговите околности, от твоите отговори можеше да се състави цял научен том. А колко повече ще можеш да научиш — и после да съобщиш знанията си на хората, — ако твоите подводни екскурзии бъдат ръководени от такъв опитен и голям учен като Арман Вилбуа. Уверен съм, че вие двамата ще създадете такъв труд по океанография, който ще открие нова епоха в развитието на тази наука, ще прогърми по света. И твоето име ще стои редом с името на Арман Вилбуа — аз го познавам, той сам ще настои за това. Ти ще служиш на науката и следователно на цялото човечество.

Ако пък останеш тук, ще те накарат да служиш на низките интереси на неуки и користолюбиви хора. Уверен съм, че в чистите, прозрачни води на атола и в семейството на Арман Вилбуа ти ще намериш тихо пристанище и ще бъдеш щастлив. Още един съвет. Щом се озовеш в океана — а това може да стане дори още тази нощ, — плувай незабавно към къщи, през подводния тунел (у нас сега е само верният Джим), вземи навигационните инструменти, ножа и прочие, намери Лидинг и тръгвай на път още преди слънцето да се издигне над океана.

— Сбогом, Ихтиандър! Не, довиждане!

И за пръв път в живота си Салватор прегърна и целуна силно Ихтиандър. После се усмихна, потупа младежа по рамото и каза:

— Такъв юнак няма да пропадне! — И излезе бързо от килията.