Александър Беляев
Човекът-амфибия (3)

НЕСПОЛУКАТА НА ЗУРИТА

Капитанът на „Медуза“ се спусна в каютата си, за да обмисли станалото.

— Просто да полудее човек! — каза си Зурита, като изля на главата си кана с топла вода. — Морското чудовище говори на най-чисто кастилско наречие! Какво е това? Дяволска работа ли? Безумие ли? Но как може цялата команда едновременно да обезумее? Дори един и същи сън не може да се присъни на двама души едновременно. А ние всички видяхме „морския дявол“. За това спор няма. Значи, той все пак съществува, колкото и невероятно да е. — Зурита отново обля главата си и надникна през илюминатора, за да се освежи.

— Както и да е — продължаваше той малко поуспокоен, — но това чудовищно същество е надарено с човешки разум и може да извършва разумни постъпки. То, изглежда, се чувствува еднакво добре и във водата, и на повърхността. И може да говори испански. Значи възможно е да се влезе в разговор с него. Ами какво би било, ако… Какво би било, ако човек рече да хване чудовището, да го опитоми и да го застави да лови бисери! Тази способна да живее във водата жаба сама може да замени цяла дружина ловци. И колко изгодно би било това! Тъй или иначе, полага се на всеки ловец да се дава четвъртината от неговия лов. А тази жаба няма да струва нищо. Ами че така за съвсем кратко време могат да се спечелят стотици хиляди, милиони пезети!

Зурита потъна в мечти. Досега той се надяваше да забогатее, като търси бисерни миди там, дето никой не ловува. Персийският залив, западният бряг на Цейлон, Червеното море, австралийските води — всички тези богати с бисерни миди места се намират далеч и хората отдавна търсят там бисери. Да иде в Мексиканския или Калифорнийския залив, към островите Тома и Маргарита? Да отплува към бреговете на Венецуела, където се добиват най-хубавите американски бисери, Зурита не можеше. Неговата шхуна беше прекалено стара за това, пък и ловците му бяха недостатъчно — с една дума, работата трябваше да се разгърне на широка нога. А Зурита нямаше достатъчно пари. Затова си и стоеше край бреговете на Аржентина. Но сега! Сега той би могъл да забогатее за една година, само да успее да залови „морския дявол“.

Ще стане най-богатият човек в Аржентина, дори може би и в Америка. Парите ще му отворят път към властта. Името Педро Зурита ще бъде в устата на всички. Но трябва да бъде много предпазлив. И преди всичко — да запази това в тайна.

Зурита се изкачи на палубата, събра целия екипаж, включително и готвача, и рече:

— Знаете ли какво стана с онези, които разпространяваха слуховете за „морския дявол“!? Полицията ги арестува и те седят в затвора. Длъжен съм да ви предупредя, че същото ще се случи и с всеки от вас, който се изпусне да каже, дори и дума за това, че е видял „морския дявол“. Ще ви тикнат в затвора и там ще си изгниете. Ясно ли ви е? Затова ако ви е мил животът, никому ни дума за „дявола“!

„Всъщност никой няма и да им повярва: всичко това твърде много прилича на приказка“ — помисли си Зурита и като извика в каютата си Балтазар, посвети единствено него в своя план.

Балтазар изслуша внимателно господаря си, помълча малко и каза:

— Да, така е, „Морският дявол“ струва колкото стотици ловци. Добре е да имаш на служба „дявола“. Но как да се улови?

— С мрежа — отговори Зурита.

— Той ще разреже мрежата, както разпра корема на акулата

— Можем да поръчаме метална мрежа.

— А кой ще иде да го лови? Само да споменеш думата „дявол“ пред нашите ловци, и коленете им се разтреперват от страх. И за торба злато няма да се съгласят.

— А ти, Балтазар?

Индианецът сви рамене:

— Аз още никога не съм ходил на лов за „морски дяволи“. Да го издебне човек навярно няма да е лесно, а да го убие, в случай че е от плът и кръв, не е трудно. Но на вас ви трябва жив „дявол“.

— Ти не се ли страхуваш от него, Балтазар? Какво мислиш за „морския дявол“?

— Какво мога да мисля за ягуара, който лети над морето, или за акулата, която се катери по дърветата? Непознатият звяр е винаги по-страшен. Но аз обичам да ходя на лов за страшни зверове.

— Ще те възнаградя богато! — Зурита стисна ръката на Балтазар и доразви пред него своя план. — Колкото по-малко хора участвуват в тази работа, толкова по-добре. Ти поговори с всички арауканци. Те са храбри и съобразителни. Избери пет-шест души, не повече. Ако нашите не се съгласят, намери другаде. „Дяволът“ се придържа към бреговете. Преди всичко трябва да се проследи къде е леговището му. Тогава лесно ще го хванем с мрежата.

Зурита и Балтазар бързо се заловиха за работа. По поръчка на Зурита беше изработена телена мрежа, която напомняше голяма бъчва с отворено дъно. Отвътре Зурита обтегна тънки конопени мрежи, за да се заплете в тях „дяволът“ като в паяжина. Уредиха си сметките с ловците и ги освободиха. От екипажа на „Медуза“ Балтазар успя да придума само двама индианци от племето араукан да участвуват в улавянето на „дявола“. Други трима успя да привлече в Буенос Айрес.

Решиха да започнат проследяването на „дявола“ в същия залив, където екипажът на „Медуза“ го беше видял за първи път. За да не събудят подозрение у „дявола“, шхуната хвърли котва на няколко километра от малкия залив. От време на време Зурита и спътниците му се занимаваха с риболов, като че ли именно това беше целта на плаването им. В същото време трима от тях поред зорко следяха какво става във водите на залива, скрити зад камъните на брега.

Втора седмица вече изтичаше, а „дяволът“ не се мяркаше никакъв.

Балтазар бе завързал познанство с крайбрежните жители, фермери индианци, продаваше им евтино риба и като разговаряше с тях за различни неща, незабелязано отваряше дума за „морския дявол“. От тези разговори старият индианец разбра, че правилно са избрали мястото на лова. Мнозина от индианците, които живееха близо до залива, бяха чували звука от рог и бяха виждали стъпки по пясъка. Те уверяваха, че петата на „дявола“ е човешка, но пръстите му са доста удължени. Понякога индианците бяха забелязвали на пясъка отпечатък от гръб — той бе лежал на брега.

„Дяволът“ не причиняваше зло на крайбрежните жители и те бяха престанали да обръщат внимание на следите, които той оставяше от време на време, за да напомни за себе си. Но самия „дявол“ никой не беше виждал.

„Медуза“ престоя в залива две седмици, като привидно се занимаваше с риболов. Две недели Зурита, Балтазар и наетите индианци не сваляха очи от повърхността на океана, но „морският дявол“ не се появяваше. Зурита почна да се безспокои. Той беше нетърпелив и освен това — скъперник. Всеки ден му струваше пари, а този „дявол“ ги принуждаваше да чакат. Педро почна вече да се съмнява. Ако „дяволът“ е свръхестествено същество, няма да могат да го хванат с никакви мрежи. Пък е и опасно да си имаш работа с такъв дявол — Зурита беше суеверен. Дали да не покани за всеки случай на „Медуза“ свещеник с кръст и светите дарове? Нови разходи! А може би „морският дявол“ съвсем не е дявол, а някакъв шегобиец, добър плувец, който се е нагласил като дявол, за да плаши хората? А делфинът? Но той, като всяко друго животно, може да се опитоми и дресира. Дали да не зареже цялата тая работа?

Зурита обеща награда на този, който пръв забележи „дявола“, и реши да почака още няколко дни.

За голяма негова радост в началото на третата седмица „дяволът“ най-сетне започна да се появява.

След дневния лов Балтазар бе оставил край брега пълната си с риба лодка. Рано на следващата сутрин трябваше да дойдат купувачи за рибата. Балтазар отиде до една ферма да навести познат индианец, а когато се върна на брега, намери лодката си празна. Балтазар веднага реши, че това е работа на „дявола“.

„Възможно ли е да е изял толкова риба?“ — учуди се Балтазар.

През същата тази нощ един от дежурните индианци беше чул звук от тръба южно от залива. След още два дни рано сутринта младият арауканец съобщи, че най-после е успял да проследи „дявола“. Той доплувал с делфина. Но този път „дяволът“ не го бил яхнал, а плувал редом с делфина, като се държал с ръка за „юздата“ му — широк кожен нашийник. В залива „дяволът“ снел нашийника от делфина, потупал животното и се скрил в дъното на залива, в подножието на една отвесна скала. Делфинът изплувал на повърхността и изчезнал.

Зурита изслуша арауканеца, поблагодари му, обеща да го награди и рече:

— Днес през деня „дяволът“ едва ли ще изплува от убежището си. Тогава ще трябва да огледаме дъното на залива. Кой ще се заеме с това?

Никой обаче не искаше да слиза на дъното на океана и да рискува да се срещне лице с лице с тайнственото чудовище.

Балтазар пристъпи напред.

— Аз! — каза кратко той. Балтазар беше верен на думата си.

„Медуза“ все още стоеше на котва. Всички освен дежурните слязоха на брега и се отправиха към отвесната скала над залива. Балтазар се завърза с едно въже, за да могат да го изтеглят, ако бъде ранен, взе нож, стисна между краката си камък и се спусна на дъното.

Арауканците очакваха с нетърпение връщането му, взирайки се в петното, което се мяркаше в синкавата мъгла на засенчения от скалите залив.

Изминаха четиридесет, петдесет секунди, минута… Балтазар не се връщаше. Най-после той дръпна въжето и го изтеглиха на повърхността. След като си поотдъхна. Балтазар каза:

— Тесен проход води в една подземна пещера. Там е тъмно като в корема на акула. „Морският дявол“ може да се крие само в тази пещера. Стената наоколо е гладка.

— Отлично! — извика Зурита. — Щом е тъмно — толкова по-добре! Ние ще хвърлим мрежите си и рибката ще се улови.

Малко след залез слънце с помощта на здрави въжета индианците спуснаха телената мрежа във водата пред входа на пещерата. Краищата на въжетата закрепиха на брега. Балтазар бе завързал за въжетата звънчета, които трябваше да звъннат и при най-лекото докосване до мрежата.

Зурита, Балтазар и петимата арауканци се настаниха на брега и зачакаха мълчаливо. На шхуната не беше останал никой.

Стъмваше се бързо. Луната изгря и нейните лъчи се отразяваха върху повърхността на океана. Беше тихо. Необикновено вълнение обхвана всички. Може би ей сега щяха да видят тайнственото същество, което всяваше ужас сред рибарите и ловците на бисери.

Нощните часове се нижеха бавно. Хората задрямаха.

Изведнъж звънчетата звъннаха. Всички скочиха, спуснаха се към въжетата и почнаха да изтеглят мрежата. Тя беше тежка. Въжетата потрепваха. Някой се мяташе в мрежата.

Най-после мрежата се показа на повърхността на океана, а в нея, под бледата светлина на луната, се гърчеше тялото на получовек-полуживотно. Огромни очи и сребристи люспи блестяха на лунната светлина. „Дяволът“ правеше невероятни усилия да освободи ръката си, омотана в мрежата. И успя. Той извади ножа, който висеше на тънко ремъче на бедрото му и почна да реже мрежата.

— Да имаш да вземаш, не можеш я разряза! — тихо прошепна Балтазар, увлечен от зрелището.

За негова изненада обаче ножът се справи с телената преграда. С ловки движения „дяволът“ разширяваше все повече отвора, докато ловците бързаха колкото се може по-скоро да измъкнат мрежата на брега.

— По-силно! Хо-оп! — викаше вече Балтазар.

Но точно в този момент, когато изглеждаше, че плячката е вече в ръцете им, „дяволът“ се измъкна през пробитата от него дупка, падна във водата и като вдигна цял фонтан от блестящи пръски, изчезна в глъбините.

Ловците отчаяно отпуснаха мрежата.

— Хубаво ножче! Телта реже! — с възхищение каза Балтазар. — Подводните ковачи са по-добри от нашите!

Навел глава, Зурита гледаше във водата с такова изражение, сякаш там бе потънало цялото му богатство.

После вдигна глава, дръпна буйния си мустак и тропна с крак.

— Не, въпреки всичко не! — извика той — По-добре да пукнеш в подводната си пещера, отколкото аз да се откажа от тебе. Няма да пожаля пари, ще изпиша водолази, ще покрия целия залив с мрежи и капани, но ти няма да ми избягаш от ръцете!

Той беше смел, настойчив и упорит. Ненапразно в жилите на Педро Зурита течеше кръвта на испанските завоеватели. Пък и имаше за какво да се бори!

Оказа се, че „морският дявол“ не е свръхестествено, всемогъщо същество. Той явно бе направен от плът и кръв, както казваше Балтазар. Значи, човек можеше да го улови, да го върже на верижка и да го застави да вади от дъното на океана богатства за Зурита. Балтазар ще го намери; ако ще би самият бог на морето Нептун със своя тризъбец да застане в защита на „морския дявол“!