Александър Беляев
Човекът-амфибия (17)

БОЙ С ОКТОПОДИ

Щом се хвърли в морето, Ихтиандър забрави за известно време всички свои тежки земни преживявания. След зноя и задухата на сушата прохладната вода го успокои и освежи. Бодежите в гърдите му изчезнаха. Задиша дълбоко и равномерно. Необходима му беше пълна почивка и той се стараеше да не мисли за онова, което се бе случило на земята.

Ихтиандър искаше да прави нещо, да се движи. С какво ли би могъл да се захване? Обичаше да скача в тъмните нощи от някоя висока скала във водата така, че веднага да достига дъното. Но сега беше обяд и по морето се мяркаха черните дъна на рибарските лодки.

„Ето какво ще направя. Ще трябва да подредя пещерата“ — помисли си Ихтиандър.

В отвесната скала на залива се намираше пещера с голяма сводеста арка, откъдето се откриваше прекрасна панорама към подводната равнина, която се спускаше полегато към морските глъбини. Ихтиандър отдавна бе харесал тази пещера. Но преди да се настани в нея, трябваше да изсели оттам предишните й обитатели — многочислените семейства на октоподите.

Ихтиандър си сложи очилата, въоръжи се с дългия си, малко изкривен остър нож и смело заплува към пещерата. Влизането в пещерата беше малко страшно и Ихтиандър реши да застави враговете си да излязат навън. Край една потънала лодка той беше забелязал отдавна дълга риболовна вила. Младежът я взе в ръка, застана пред входа на пещерата и започна да движи тризъбеца напред и назад. Недоволни от нападението на този непознат враг, октоподите се размърдаха. По краищата на арката се появиха дълги, змиевидни пипала. Те предпазливо се приближаваха към тризъбеца. Ихтиандър го отдръпваше още преди пипалата да успеят да го уловят. Тази игра продължи няколко минути. Ето вече десетки пипала, прилични на косите на медузата Горгона, шареха по краищата на арката. Най-после един стар огромен октопод изгуби търпение и реши да накаже дръзкия пришълец. Октоподът излезе от пещерата, като мърдаше заплашително пипалата си. После бавно заплува към неприятеля, като изменяше цвета си, за да уплаши Ихтиандър. Ихтиандър отплува настрани, хвърли тризъбеца и се приготви за бой. Той знаеше колко е трудно за човека с неговите две ръце да се бори с враг, който има осем дълги крака-пипала.

Преди да отрежеш единия крак на октопода, другите седем ще хванат ръката ти и ще я стегнат. И младежът се стремеше да насочи удара на ножа си право в тялото на октопода. Ихтиандър остави чудовището да се доближи до него толкова, че краищата на пипалата му да го достигат, а тогава неочаквано се хвърли напред, към средата на извиващите се пипала, към главата на октопода.

Тази изненадваща хватка винаги намираше октопода неподготвен. Минаха не по-малко от четири секунди, докато животното успее да прибере краищата на пипалата си и да обвие с тях врага си. Но това време бе достатъчно за Ихтиандър, за да разсече с бърз, безпогрешен удар тялото на октопода, да засегне сърцето му и да пререже двигателните му нерви. И огромните пипала, които вече го обхващаха, изведнаж се разхлабваха и безжизнено се отпущаха надолу.

— Единият е готов!

Ихтиандър отново грабна тризъбеца. Този път срещу него изплуваха два октопода едновременно. Единият идваше право срещу Ихтиандър, а другият се опитваше да заобиколи и да го нападне изотзад. Ставаше опасно. Ихтиандър смело се спусна срещу октопода, който беше срещу него, но преди да успее да го убие, вторият октопод обви отзад шията му. Младежът бързо прониза крака на октопода и го преряза до самата си шия. После се обърна с лице към октопода и отсече пипалата му. Осакатеният октопод се залюля бавно и се спусна на дъното. А Ихтиандър вече се разправяше с октопода, който беше пред него.

— Три — продължаваше да брои Ихтиандър. Наложи се обаче да прекрати за известно време сражението. От пещерата изплува цял отред октоподи, но пролятата кръв размъти водата. В тази червенокафява мъгла предимството можеше да бъде на страната на октоподите, които умееха да откриват врага си пипнешком. А Ихтиандър не ги виждаше. Той се отдалечи малко от мястото на сражението и там, където водата беше чиста, уби още един октопод, който беше изплувал от кървавия облак.

Битката продължи с прекъсвания няколко часа. Когато най-сетне последният октопод беше убит и водата се избистри, Ихтиандър видя, че на дъното лежат мъртвите тела на октоподите и отсечените им пипала, които помръдваха слабо. Ихтиандър влезе в пещерата. Там имаше още няколко октоподчета — на големина колкото юмрук и с пипала, не по-дебели от един пръст. Ихтиандър мислеше да ги убие, но му дожаля за тях. „Да се опитам да ги дресирам. Няма да е зле, ако имам такива пазачи!“

Като очисти пещерата от големите октоподи Ихтиандър реши да мебелира подводното си жилище. Той домъкна от къщи една маса с железни крачета и мраморен плот и две китайски вази. Масата намести в средата на пещерата, постави върху нея вазите, а в тях насипа пръст и посади морски цветя. Размивана от водата, пръстта известно време се виеше над вазите, като дим, но после водата се избистри. Само цветята, клатени от слабото вълнение, се полюляваха леко, сякаш ги духаше ветрец.

До едната стена на пещерата имаше издатина, прилична на естествена каменна скамейка. Новият стопанин на пещерата с удоволствие се изтегна на тази скамейка. Макар че тя беше каменна, тялото му почти не я усещаше във водата.

Тази подводна стая с китайски вази на масата беше фантастична. Множество любопитни риби дойдоха да видят необикновеното жилище. Те сновяха между крачетата на масата, приближаваха се към цветята във вазите, сякаш ги миришеха, мушкаха се под главата на Ихтиандър. Едно мраморно попче надникна в пещерата, махна уплашено с опашка и отплува. По белия пясък изпълзя огромен рак, вдигна щипката си и я отпусна, сякаш да поздрави стопанина, и се настани под масата.

Подводната стая забавляваше Ихтиандър. „С какво ли още да украся дома си? — помисли той. — Ще посадя пред входа най-красивите подводни растения, ще посипя пода с бисери, а край стените ще наредя мидени черупки. Какво ли би казала Гутиере, ако видеше подводната ми стая?… Но тя ме лъже. А може и да не ме лъже. Защото не успя да ми разкаже за Олсен.“ Ихтиандър се натъжи. Щом престана да работи, той отново се почувствува самотен, различен от другите хора. „Защо никой друг човек не може да живее под водата? Само аз мога. Дано по-скоро се върне баща ми. Ще го попитам.“

Изпитваше желание да покаже новото си подводно жилище поне на едно живо същество. „Лидинг“ — спомни си Ихтиандър за делфина. Младежът взе една спираловидна черупка, изплува на повърхността и затръби. Скоро се чу познатото подсвирване — делфинът никога не се отдалечаваше от залива.

Когато животното доплува, Ихтиандър ласкаво го прегърна и му каза:

— Ела с мене. Лидинг, ще ти покажа новата си стая… Ти никога не си виждал маса и китайски вази.

И Ихтиандър се гмурна във водата, като заповяда на делфина да го последва.

Лидинг обаче се оказа извънредно неспокоен гост. Едър и тромав, той предизвика такова вълнение в пещерата, че вазите по масата се разлюляха. Отгоре на това той успя да блъсне муцуната си в крачето на масата и да я преобърне. Вазите изпопадаха и ако това се беше случило на сушата, щяха да се счупят. Но тук всичко мина благополучно, ако не се смята уплахата на рака, който с неочаквана бързина и някак странишком побягна към скалата.

„Какъв си несръчен!“ — помисли Ихтиандър за приятеля си, като поставяше масата в дъното на пещерата и вдигаше вазите. После младежът прегърна делфина и продължи да разговаря с него:

— Остани тук с мен, Лидинг!

Но делфинът скоро започна да клати глава и да проявява безпокойство. Той не можеше да остава продължително под водата. Необходим му беше въздух. Затова замахна с плавниците си, измъкна се от пещерата и се издигна на повърхността.

„Дори Лидинг не може да живее с мене под водата“ — печално помисли Ихтиандър, когато остана сам. — „Само рибите могат. Но те пък са глупави и страхливи…“

И той се отпусна на каменното си легло. Слънцето залезе. В пещерата стана тъмно. Лекото движение на водата приспиваше Ихтиандър. Изморен от вълненията през деня и от работата, младежът се унесе в полусън.