Александър Беляев
Човекът-амфибия (27)

ДУМАТА НА ПОДСЪДИМИЯ

Салватор стана спокойно и огледа залата на съда, сякаш търсеше някого. Между зрителите той забеляза Балтазар, Кристо и Зурита. На първия ред седеше епископът. Салватор задържа малко погледа си върху него. На лицето му се мярна едва забележима усмивка. След това отново почна да търси някого с очи, като оглеждаше внимателно цялата зала.

— Аз не намирам в залата потърпевшия — каза най-после Салватор.

— Потърпевшият съм аз — извика ненадейно Балтазар, като скочи от мястото си.

Кристо дръпна брат си за ръкава и го накара да седне.

— За какъв потърпевш говорите? — попита председателят на съда. — Ако имате предвид осакатените от вас животни, то съдът не счете за нужно да ги показва тук. Но Ихтиандър, човекът-амфибия, се намира в зданието на съда.

— Аз имам предвид господа-бога — спокойно и сериозно отвърна Салватор.

Като чу отговора му, председателят в недоумение се отпусна върху облегалото на креслото си: „Наистина ли Салватор е луд? Или е решил да се прави на луд, за да избегне затвора?“

— Какво искате да кажете? — попита председателят.

— Мисля, че това трябва да е ясно на съда — отговори Салватор. — Кой е главният и единствен потърпевш в това дело? Разбира се, само господ-бог. По мнението на съда аз подронвам с дейността си авторитета му, като се намесвам в неговата област. Той бил доволен от творенията си, но изведнаж идва някакъв си доктор и казва: „Това е направено лошо. Това трябва да се поправи!“ И започва да прекроява божието творение, както си ще.

— Това е богохулство! Настоявам думите на обвиняемия да се впишат в протокола — извика прокурорът с вид на човек, оскърбен в най-светите си чувства.

Салватор повдигна рамене.

— Предавам само същността на обвинителния акт. Нима цялото обвинение не се свежда до това? Четох материалите по делото. Отначало ме обвиняваха само в това, че уж съм правил вивисекции и съм причинявал телесна повреда. Сега ме обвиняват в още едно престъпление — в светотатство. Откъде подухна този вятър? Дали не откъм катедралата?

И професор Салватор погледна епископа.

— Вие сами сте завели процес, в който невидимо присъствуват от страна на обвинението — господ-бог в качеството му на потърпевш, а на подсъдимата скамейка — аз и Чарлз Дарвин в качеството на обвиняеми. Може би ще огорча още веднъж с думите си някои присъствуващи в залата, но аз продължавам да твърдя, че организмът на животните и дори на човека не е съвършен и изисква подобряване. Надявам се, че настоятелят на катедралната църква, епископ Хуан де Гарсиласо, който се намира в залата, ще потвърди това.

Тези думи предизвикаха учудване у всички присъствуващи.

— В хиляда деветстотин и петнадесета година, малко преди заминаването ми за фронта — продължи Салватор, — аз трябваше да внеса една малка поправка в организма на уважаемия епископ — да отрежа апендикса му, този излишен и вреден израстък на сляпото черво. Помня, че когато лежеше върху операционната маса, моят духовен пациент нямаше никакви възражения против промяната, която направих върху образа и подобието божие, отрязвайки със своя нож частица от епископското му тяло. Нима не беше така? — попита Салватор и втренчи очи в епископа.

Хуан де Гарсиласо седеше неподвижен. Само бледните му страни едва-едва порозовяха, а тънките му пръсти леко затрепериха.

— А нима нямаше и друг случай по онова време, когато аз още се занимавах с частна практика и правех операции за подмладяване? Не се ли беше обърнал към мене с молба да го подмладя почтеният прокурор сеньор Аугусто де…

При тези думи прокурорът се опита да протестира, но смехът на публиката заглуши гласа му.

— Моля ви да не се отклонявате — строго каза председателят.

— Щеше да бъде по-уместно, ако тази молба се отправеше към самия съд — отговори Салватор. — Не аз, а съдът постави така въпроса. Нима тук никой не се изплаши от мисълта, че всички присъствуващи в залата са вчерашни маймуни или дори риби, получили възможност да говорят и чуват, тъй като техните хрилни дъги са се превърнали в органи на слуха и говора? Е, ако не маймуни и риби, то техни потомци. — И обръщайки се към прокурора, който проявяваше признаци на нетърпение, Салватор каза: — Успокойте се! Нямам намерение да споря тук с никого, нито пък да чета лекции по теория на еволюцията. — После направи малка пауза и продължи: — Нещастието не идва от това, че човек е произлязъл от животното, а от това, че той не е престанал да бъде животно… Грубо, зло, неразумно. Моят учен колега напразно ви изплаши. Той би могъл да не говори за развитието на зародиша. Аз не съм прибягвал нито към въздействие върху зародиша, нито към кръстосване на животните. Аз съм хирург. Моето единствено оръдие е бил ножът. И като хирург, случвало ми се е да помагам на хората, да ги лекувам. Оперирайки болните, аз трябваше често да присаждам тъкани, органи, жлези. За да усъвършенствувам този метод, аз се заех да правя опити с присаждане на тъкани у животни. Наблюдавах оперираните животни в лабораторията си продължително и се мъчех да изясня, да проуча какво става с органите, пренесени на ново, понякога дори съвсем необичайно място. Когато завършвах наблюденията си, премествах животното в градината. Така се създаде моята градина-музей. Бях особено увлечен в проблема за размяната и присаждането на тъкани между съвсем различни животни: например между риба и млекопитаещи и обратно. И тук успях да постигна онова, което учените смятат въобще за невъзможно. Какво необикновено има тук? Онова, което аз съм направил днес, утре ще правят всички хирурзи. Професор Шейн навярно знае за последните операции на немския хирург Зауербрух. Той е успял да замени едно болно бедро с пищял.

— А Ихтиандър? — попита експертът.

— Да, Ихтиандър е моята гордост. При операцията на Ихтиандър трудността се състоеше не само в техниката. Трябваше да изменя цялата вътрешна дейност на човешкия организъм. Шест маймуни загинаха при предварителните опити, преди да успея да постигна своята цел и да мога да оперирам детето, без да се боя за живота му.

— Но в какво се състоеше тази операция? — попита председателят.

— Присадих на детето хриле от млада акула и детето получи възможност да живее и на земята, и под водата.

Всред публиката се зачуха викове на изненада. Кореспондентите на вестници, които присъствуваха в залата, се втурнаха към телефоните и побързаха да съобщят на редакциите си тази новина.

— По-късно можах да постигна още по-голям успех. Моето последно дело — земноводната маймуна, която видяхте — може да живее без вреда за здравето си неопределено дълго както на суша, така и във вода. А Ихтиандър може да прекара без вода не повече от три-четири денонощия. Дългото му оставане на суша, без наличието на вода, е опасно за него: белите му дробове се преуморяват, а хрилете му засъхват и Ихтиандър почва да чувствува остри болки в гърдите. За съжаление по време на моето отсъствие Ихтиандър е нарушил определения му от мен режим. Той е оставал на въздух твърде дълго, преуморил е белите си дробове и се е разболял сериозно. Нарушено е равновесието в организма му и той трябва да прекарва по-голямата част от времето си във водата. От човек-амфибия той се превръща в човек-риба.

— Позволете ми да задам на подсъдимия един въпрос — каза прокурорът, като се обърна към председателя. — Как е достигнал Салватор до мисълта да създаде човек-амфибия и какви цели е преследвал с това?

— Мисълта е все една и съща — човекът е несъвършен. Получил в процеса на еволюционното си развитие големи преимущества в сравнение със своите животински прадеди, човекът същевременно е изгубил много от онова, което е притежавал в по-ниските стадии на развитието си. Така например животът във водата би дал на човека огромни преимущества. Защо да не му се върне тази възможност? От историята за развитието на животните знаем, че всички сухоземни животни и птици са произлезли от водните — излезли са от океана. Знаем, че някои сухоземни животни отново са се върнали във водата. Делфинът е бил риба, излязъл на сушата, станал млекопитаещо животно, но после отново се върнал във водата, въпреки че си останал, както и китът, млекопитаещо. И китът, и делфинът дишат с бели дробове. Можеше да се помогне на делфина да стане двойно-дишаща амфибия. Ихтиандър ме молеше да направя това: тогава неговият приятел, делфинът Лидинг, би могъл да остава дълго време с него под водата. Аз се готвех да направя такава операция на делфин — първата риба всред хората и първият човек всред рибите, Ихтиандър, не можеше да не се чувствува самотен. Но ако и други хора след него проникнеха в океана. животът там би станал съвършено друг. Тогава хората лесно биха победили мощната стихия — водата. Знаете ли вие каква стихия е това, каква мощ? Знаете ли, че океанската площ се равнява на триста шестдесет и един милиона и петдесет хиляди квадратни километра? Пространството на водната пустиня представлява повече от седем десети от земната повърхнина. Но тази пустиня с нейните неизчерпаеми запаси от храна и индустриални суровини би могла да побере милиони, милиарди хора. Над триста шестдесет и един милиона квадратни километра — това е само площта, повърхността. А хората биха могли да се разположат на няколко подводни етажа. В океана биха се поместили милиарди хора, без да се притесняват и блъскат!

Ами неговата мощност? Знаете ли, че водите на океана поглъщат топлинна слънчева енергия, равна на седемдесет и девет милиарда конски сили? Ако не беше охлаждането му от въздуха и другите загуби на топлина, океанът отдавна да е кипнал. Практически това е един неизчерпаем запас от енергия. И как се използува той от живеещото на сушата човечество? Почти никак. А мощта на морските течения? Само Гълфстрийм заедно с Флоридското течение движат деветстотин и един милиарда тона вода в час. Около три хиляди пъти повече, отколкото носи една голяма река. И това е само едно от морските течения! Как се използуват те от живеещото на сушата човечество? Почти никак.

А силата на вълните и приливите? Знаете ли, че ударите, които нанасят вълните, се равняват по сила на тридесет и осем хиляди килограма — тридесет и осем тона на квадратен метър повърхнина; че височината на вълните достига четиридесет и три метра, а при това вълната може да повдигне до милион килограма — например късове скали, — а приливите достигат височина повече от шестнадесет метра, тоест височината на четириетажно здание. Как човечеството използува тези сили? Почти никак. На сушата живите същества не могат да се издигнат високо над повърхността на земята и не проникват дълбоко във вътрешността й. В океана има живот навсякъде — от екватора до полюсите, от повърхността — почти до десет километра дълбочина.

А как използуваме неизчерпаемите богатства на океаните? Ловим риба — бих казал, прибираме улов само от най-горния слой на океана, като оставяме съвсем неизползувани неговите глъбини. Събираме сюнгери, корали, бисери, водорасли — и нищо повече. Ние извършваме под водата някои и други работи: поставяме опори за мостове и язовирни стени, издигаме потънали кораби — но само толкова! Пък и това правим с много труд, с голям риск и нерядко — с човешки жертви. Нещастният сухоземен жител, който още във втората минута вече загива под водата! Какво може да върши той тук? Друго би било, ако човек можеше да живее и да работи под водата и без скафандър, без кислородни апарати. Колко съкровища би открил! Ето например Ихтиандър. Той ми е казвал… Но аз се страхувам да дразня демона на човешката алчност. Ихтиандър ми е донасял от дъното образци от редки метали и минерали. О, не се вълнувайте, той ми е носил съвсем малки образци; но техните залежи в океана могат да бъдат огромни!

А потъналите съкровища?

Спомнете си например океанския параход „Лузитания“. През пролетта на 1916 година той беше потопен от немците край бреговете на Ирландия. Освен скъпоценностите на хиляда и петстотин загинали пасажери на „Лузитания“ се намираха златни монети на стойност сто и петдесет милиона долара, както и златни слитъци на стойност петдесет милиона долара. (В залата се чуха възклицания.) Освен това на „Лузитания“ се съхраняваха две ковчежета с брилянти, които трябваше да бъдат отнесени в Амстердам. Между брилянтите беше и един от най-красивите в света — „Халиф“, — който струваше много милиони. Разбира се, дори човек като Ихтиандър не би могъл да се спусне на голяма дълбочина — за тази цел би трябвало да се създаде човек (негодуващо възклицание от страна на прокурора), който да може да издържа на високо налягане, както дълбоководните риби. Впрочем аз и в това не намирам нищо невъзможно. Но не може всичко наведнаж.

— Изглежда, че вие си приписвате качества на всемогъщо божество? — забеляза прокурорът.

Салватор не обърна внимание на тази забележка и продължи:

— Ако човек би могъл да живее и във водата, овладяването на океана, овладяването на неговите дълбочини би тръгнало с гигантски крачки напред. Морето би престанало да бъде за нас страшна стихия, изискваща човешки жертви. Нямаше да ни се случва тогава да оплакваме удавници.

Всички присъствуващи в залата сякаш виждаха завоювания от човечеството подводен свят. Какви изгоди обещаваше покоряването на океана! Дори председателят на съда не можа да се сдържи и попита:

— Но защо тогава не публикувахте резултатите от своите опити?

— Не бързах да попадна на подсъдимата скамейка — отговори с усмивка Салватор — и освен това се страхувах, че моето откритие ще донесе повече вреда, отколкото полза, в условията на нашия обществен строй. Около Ихтиандър вече бе започнала борба. Кой ме оклевети, за да ми отмъсти? Ето този Зурита, който ми беше откраднал Ихтиандър. А току-виж, генерали и адмирали биха взели от него Ихтиандър, за да накарат човека-амфибия да потопява военни кораби. Не, аз не можех да направя общо достояние нито Ихтиандър, нито „ихтиандрите“ в една страна, където съперничеството и алчността превръщат най-големите открития в зло и увеличават размера на човешките страдания. Аз мислех за…

Салватор замълча, след това продължи с рязко променен тон:

— Впрочем няма да говоря за това. Иначе ще ме сметнат за луд — и Салватор усмихнато погледна експерта. — Не, аз се отказвам от честта да бъда луд, макар и гениален. Не съм луд, нито съм маниак. Нима не осъществих това, което исках? Вие видяхте всички мои дела със собствените си очи. Ако намирате действията ми за престъпни, съдете ме с всичката строгост на закона. Аз не моля за снизхождение.