Александър Беляев
Човекът-амфибия (24)

НОВОПОЯВИЛИЯТ СЕ БАЩА

След несполучливото пътешествие с подводницата Балтазар изпадна в крайно мрачно настроение. Не откриха Ихтиандър, а Зурита изчезна някъде заедно с Гутиере.

— Проклети бели хора! — мърмореше старецът, седнал самотен в магазинчето си. — Прогониха ни от нашата земя и ни превърнаха в свои роби. Осакатяват децата ни и отвличат дъщерите ни. Искат да ни изтребят до един!

— Здравей, братко! — чу Балтазар гласа на Кристо. — Нося ти новина! Голяма новина! Ихтиандър си дойде.

— Какво?! — скочи веднага Балтазар. — Разправяй по-скоро!

— Ще ти разправя, само не ме прекъсвай, защото ще забравя какво исках да кажа. Ихтиандър си дойде. Тогава съм бил прав — той наистина бил на потъналия кораб. Когато сме се отдалечили, Ихтиандър изплувал и се отправил към къщи.

— Но къде е той? У Салватор ли?

— Да, у Салватор.

— Ще отида при него, при Салватор, и ще поискам да ми върне сина…

— Няма да ти го даде! — възрази Кристо. — Салватор забранява на Ихтиандър да плува в океана. Понякога аз скришом му позволявам…

— Ще ми го даде! Ако не ми го даде, ще убия Салватор. Да вървим веднага.

Кристо изплашено замаха с ръце.

— Почакай поне до утре. Едва измолих от Салватор разрешение да навестя „внучката“ си. Салватор е много подозрителен. Гледа те в очите, сякаш с нож те реже. Моля ти се, почакай до утре.

— Добре. Ще дойда утре при Салватор. А сега ще отида нататък, към залива. Може би поне отдалеч ще видя в морето сина си.

Балтазар прекара цялата нощ на една скала край залива, втренчил поглед във вълните. Морето беше бурно. Яростните пориви на студения южен вятър свличаха пяната от гребените на вълните и я разхвърляха по крайбрежните скали. На брега гърмеше прибоят. Луната плуваше всред бързо летящите по небето облаци и ту осветяваше вълните, ту пак се скриваше. Колкото и да се мъчеше, Балтазар не можеше да види нищо в разпенения океан. Вече се разсъмна, а той все още седеше неподвижно на крайбрежната скала. От тъмен, океанът посивя, но си остана все така пустинен и безлюден.

И изведнаж Балтазар трепна. Неговите зорки очи забелязаха някакъв предмет, който се люлееше на вълните. Човек? Може би удавник! Не, той лежи спокойно по гръб, сложил ръце на тила си. Нима е той?

Балтазар не се излъга. Това беше Ихтиандър.

Старецът стана, притисна ръце към гърдите си и извика:

— Ихтиандър! Сине мой! — После вдигна ръце и се хвърли в морето.

Скочил от скалата, той се гмурна дълбоко. А когато изплува на повърхността, нямаше вече никого. Борейки се отчаяно с вълните, Балтазар се гмурна още веднъж, но една огромна вълна го грабна, преобърна го, изхвърли го на брега и се отдръпна с глух ропот.

Целият мокър, Балтазар се изправи, огледа вълните и тежко въздъхна. „Да не би така да ми се е сторило?“

Когато вятърът и слънцето изсушиха дрехите на стареца, той тръгна към стената, която пазеше владенията на Салватор, и почука на желязната врата.

— Кой е там? — попита негърът, като надникна през полуотворената

шпионка.

— При доктора, по важна работа.

— Докторът не приема никого — отговори негърът и прозорчето се затвори.

Балтазар продължи да чука, да вика, но никой не му отвори вратата. Отвътре долиташе само застрашителният лай на кучетата.

— Ще те науча аз тебе, проклети испанецо!… — закани се Балтазар и се отправи към града.

Недалеч от зданието на съда се намираше пулкерията „Палма“ — ниско, старинно бяло здание с дебели каменни стени. Пред входа му имаше малка тераса, покрита с раирана тента, където бяха наредени масички и кактуси в сини емайлирани вази. Терасата се оживяваше само вечер. През деня посетителите предпочитаха да седят в прохладните нисички стаи. Пулкерията беше нещо като отделение на съда. През време на съдебните заседания тук идваха ищци, ответници, свидетели и обвиняеми, незадържани още под стража.

Тук, сръбвайки си от време на време вино или пулке, те предпочитаха да прекарат отегчителните часове, докато не дойдеше техният ред. Едно пъргаво хлапе, което постоянно сновеше между сградата на съда и „Палма“, съобщаваше какво става в съда. Това беше удобно. Тук се тълпяха и подозрителни прошенописци по делата, и лъжесвидетели, които открито предлагаха услугите си.

Балтазар беше идвал много пъти в „Палма“ във връзка с работата си в магазинчето. Той знаеше, че тук може да срещне човека, който му е необходим в момента, че може да напише заявление. Ето защо Балтазар тръгна към „Палма“.

Той бързо премина през терасата, влезе в хладния хол, вдъхна с удоволствие прохладата, изтри потта от челото си и попита завъртялото се край него хлапе:

— Лара тук ли е?

— Дон Флорес де Лара е тук и седи на своето място — живо отговори момчето.

Този, когото нарекоха с гръмкото име дон Флорес де Лара, беше някога дребен съдебен чиновник — изгонен за подкуп. Сега той имаше много клиенти: всички, които водеха съмнителни дела, охотно се обръщаха към този велик магистрат. Обръщал се беше към него и Балтазар.

Лара седеше пред една масичка край готически прозорец с широка подпрозоречна дъска. На масичката пред прошенописеца имаше канче с вино и дебела, протрита от дълга употреба адвокатска чанта. Винаги готовата му за работа автоматична писалка бе закачена на джобчето на изтъркания му масленозелен костюм.

Лара беше дебел, плешив, със зачервени бузи и нос, голобрад и горд. Повяващият от прозореца ветрец повдигаше силно оределите му посивели коси. Дори председателят на съда не можеше да приема клиентите си с по-голямо величие.

Щом видя Балтазар, Лара небрежно му кимна с глава, посочи със замах плетеното кресло срещу себе си и рече:

— Моля, седнете. Какво ви води при мене? Не искате ли вино? Пулке?

Обикновено поръчваше той, а плащаше клиентът. Балтазар сякаш не го чу.

— Голямо нещо, важно нещо, Лара.

— Дон Флорес де Лара — поправи го прошенописецът, като отпи от канчето.

Но Балтазар не обърна внимание на поправката.

— В какво се състои вашата работа?

— Ти знаеш, Лара…

— Дон Флорес де…

— Остави тези фокуси за новаците! — сърдито подвикна Балтазар. — Работата е сериозна.

— Тогава казвай по-скоро — вече с друг тон отговори Лара.

— Ти знаеш ли „морския дявол“?

— Не съм имал честта да се запозная лично, но много съм слушал за него — отново по навик отговори важно Лара.

— Тогава чуй! Този, когото наричат „морския дявол“, е моят син Ихтиандър.

— Не може да бъде… — извика Лара. — Ти, Балтазар, здравата си пийнал!

Индианецът удари с юмрук по масата.

— От вчера не съм сложил капка в устата си освен няколко глътки морска вода.

— Значи положението е още по-лошо…

— Да съм полудял ли? Не, с ума съм си! Мълчи и слушай.

И Балтазар разказа на Лара цялата история. Лара слушаше индианеца, без да пророни дума. Посивелите му вежди се издигаха все по-нагоре. Най-после той не издържа, забрави цялото си олимпийско величие, удари с тлъстата си длан по масата и извика:

— Хиляди дяволи!

Дотича момче в бяла престилка и с мръсна салфетка.

— Какво ще заповядате?

— Две бутилки сотерне^[1] с лед! — И като се обърна към Балтазар, Лара каза:

— Великолепно! Прекрасна работица! Нима ти сам си я измислил? Макар че, откровено казано, най-слабото място тук е твоето бащинство.

— Ти съмняваш ли се? — Балтазар дори пламна от гняв.

— Хайде, хайде, не се сърди, старче! Ами че аз говоря само като юрист, преценявайки тежестта на съдебните доказателства; те са слабички. Но и това може да се поправи. Да. И да се спечелят много пари.

— Аз искам сина си, а не пари! — възрази Балтазар.

— Парите трябват на всички и особено на тези, чието семейство се увеличава, като при тебе — поучително каза Лара и присвивайки лукаво очи, продължи: — Най-ценното и най-надеждното в цялата работа около Салватор е това, че ние сме успели да узнаем с какви опити и операции се занимава той. Можем така да го притиснем, че от този златен чувал — Салватор — пезетите ще се посипят като презрели портокали в силна буря.

Балтазар допря леко устни до чашата с вино, наляно от Лара, и каза:

— Аз искам да ми върне сина. Ти трябва да ми напишеш заявление, за да дадем под съд Салватор.

— Нищо подобно! В никакъв случай! — почти изплашено възрази Лара. — Да почнем с това, значи да развалим цялата работа. С това трябва само да завършим.

— А какво ще ме посъветваш?

— Първо — Лара подви дебелия си пръст, — ние ще изпратим на Салватор едно писмо, написано с най-изискани фрази. Ще му съобщим, че ни са известни всички негови незаконни операции и опити. И ако той иска да не се придава гласност на тази работа, трябва да ни плати една кръгличка сума. Сто хиляди. Да, сто хиляди — това е най-малкото. — Лара въпросително погледна Балтазар.

Балтазар намръщено мълчеше.

— Второ — продължи Лара. — Когато получим посочената сума, а ние ще я получим, изпращаме на професор Салватор второ писмо, с още по-изискан стил. Ще му съобщим, че се е намерил истинският баща на Ихтиандър и че притежаваме безспорни доказателства за това. Ще му пишем, че бащата иска да си получи сина и няма да се спре пред съдебен иск, при който ще се разкрие как Салватор е осакатил Ихтиандър. Ако Салватор желае да предотврати съдебното дело и да остави при себе си детето, той е длъжен да заплати на посочените от нас лица в определено място и време един милион долара.

Но Балтазар не слушаше. Той грабна една бутилка и понечи да я хвърли върху главата на прошенописеца. Лара никога още не бе виждал Балтазар толкова разгневен.

— Не се сърди. Чакай, аз се пошегувах. Остави бутилката, ти казвам! — извика Лара, като криеше с ръка лъскавия си череп.

— Ти!… Ти!… — крещеше вбесеният Балтазар. — Ти ми предлагаш да продам родния си син, да се откажа от Ихтиандър! Ти нямаш ли сърце? Ти не си човек, а скорпион, тарантул, ти не познаваш бащинските чувства!

— Пет! Пет! Пет! — развика се Лара, ядосан на свой ред. — Пет бащински чувства! Петима сина имам! Пет дяволчета от всички големини! Пет уста! Зная, разбирам, чувствувам! Няма да ти избяга и твоят. Въоръжи се само с търпение и ме изслушай докрай.

Балтазар се успокои. Той остави бутилката на масата, наведе глава и погледна Лара.

— Добре, говори!

— А така! Салватор ще ни плати един милион. Това ще бъде зестра за твоя Ихтиандър. Е, и на мене все нещичко ще ми се падне. За труда и авторското право за идеята — някакви си стотина хиляди. Ще се разберем с тебе. Салватор ще плати един милион. Главата си залагам! А щом плати…

— Ще го дадем под съд.

— Още мъничко търпение. Ще направим предложение на издателите и редакторите на най-големия вестникарски концерн да ни се плати, е, да речем, около двадесет-тридесет хиляди — ще ни послужат за дребни разходи — срещу нашето съобщение за едно извънредно сензационно престъпление. Може би ще получим нещо и от безотчетните суми на тайната полиция. Ами че от такава работа полицейските агенти могат да направят кариера. Когато измъкнем всичко, което може да се получи от случая със Салватор, тогава върви, ако искаш, в съда, позовавай се на родителските си чувства и дано ти помогне Темида да докажеш своите права и да получиш в бащинските си обятия своя мил син.

Лара изпи на един дъх виното, тропна силно с чашата по масата и победоносно изгледа Балтазар.

— Какво ще кажеш, а?

— Аз не ям, не спя по цели нощи. А ти предлагаш да протакаме безкрайно работата — почна Балтазар.

— Но в името на какво правя това?… — прекъсна го разпалено Лара. — В името на какво? В името на милиони! Милиони! Нима не можеш да разбереш? Нали си живял досега двадесет години без Ихтиандър?

— Живял съм. А сега… С една дума, пиши заявление до съда.

— Той действително е пощурял! — извика Лара. — Опомни се, ела на себе си, вразуми се, Балтазар! Разбери! Милиони! Пари! Злато! Можеш да купиш всичко на света. Най-хубавия тютюн, автомобил, двадесет шхуни, ей тази пулкерия например…

— Пиши заявление до съда или ще се обърна към другиго — решително заяви Балтазар.

Лара разбра, че е безполезно повече да възразява. Той поклати глава, въздъхна, извади от протритата си адвокатска чанта хартия и измъкна от страничния си джоб автоматичната писалка.

След няколко минути съдебната тъжба против Салватор, присвоил незаконно и осакатил сина на Балтазар, беше написана.

— За последен път ти казвам: опомни се! — рече Лара.

— Дай — каза индианецът и протегна ръка за тъжбата.

— Подай я на главния прокурор. Знаеш, нали? — посъветва клиента си Лара и измърмори под носа си: „Да се спънеш на стълбата дано и да си счупиш крака!“

На излизане от прокурора Балтазар се сблъска по голямата бяла стълба със Зурита.

— Ти какво правиш тук? — попита Зурита и подозрително погледна индианеца. — Да не си се оплаквал от мене?

— От всички ви трябва да се оплачем — отговори Балтазар, като имаше предвид испанците, — но няма на кого. Къде криеш дъщеря ми?

— Как смееш да се обръщаш към мене на „ти“! — избухна Зурита. — Ако не беше баща на жена ми, бих те пребил с бастуна си.

Зурита грубо отстрани Балтазар от пътя си, изкачи се по стълбата и изчезна в една голяма дъбова врата.