Александър Беляев
Човекът-амфибия (11)

СЛУГАТА НА ИХТИАНДЪР

Салватор беше решил да отиде в планините без Кристо, който се грижеше добре за Ихтиандър. Това много зарадва индианеца: в отсъствие на Салватор той можеше да се среща по-лесно с Балтазар.

Кристо беше успял вече да му съобщи, че е открил „морския дявол“. Оставаше само да обмислят как да стане отвличането на Ихтиандър.

Кристо живееше сега в малката бяла къща, обвита в бръшлян и се виждаше често с Ихтиандър. Те се сприятелиха бързо. Лишен от обществото на хора, Ихтиандър се привърза към стария индианец, който му разказваше за живота на сушата. Ихтиандър знаеше за живота в морето много повече, отколкото най-известните учени, и посвещаваше Кристо в тайните на подводния свят.

Ихтиандър доста добре познаваше географията, известни му бяха океаните, моретата, най-важните реки; имаше отделни познания по астрономия, мореплаване, физика, ботаника и зоология. Но за хората знаеше малко. Нещо за расите, населяващи земята, за историята на народите имаше смътна представа, а за политическите и икономическите отношения между хората знаеше не повече от петгодишно дете.

През деня, когато настъпваше горещината, Ихтиандър се спускаше в подземната пещера и отплуваше нанякъде. В бялата къщичка се явяваше, когато горещината намаляваше, и оставаше там до сутринта. Но ако валеше дъжд или в морето имаше буря, той прекарваше целия ден в къщичката. Във влажно време той се чувствуваше добре на сушата.

Къщичката беше малка, само с четири стаи. Едната от стаите, близо до кухнята, обитаваше Кристо. До нея се намираше трапезарията, по-нататък — голяма библиотека. Ихтиандър знаеше испански и английски. И най-сетне, последната, най-голямата стая, беше спалнята на Ихтиандър. Всред стаята имаше басейн. До едната стена беше поставен креват. От време на време Ихтиандър спеше на кревата, но предпочиташе басейна. Но когато заминаваше, Салватор заповяда на Кристо да следи Ихтиандър да спи на обикновено легло поне три пъти в седмицата. Вечер Кристо отиваше при Ихтиандър и мърмореше като стара бавачка, ако младежът не се съгласяваше да си легне в кревата.

— Но на мене ми е много по-приятно и по-удобно да спя във водата — протестираше Ихтиандър.

— Докторът заръча да спиш на кревата — трябва да слушаш баща си.

Ихтиандър наричаше Салватор свой баща, но Кристо се съмняваше в тяхното родство. Кожата на лицето и ръцете на Ихтиандър беше доста светла, но тя беше може би избледняла от продължителното му престояване под водата. Правилният овал на лицето на Ихтиандър, правият нос, тънките устни и големите му светли очи напомняха лицето на индианец от племето араукана, към което принадлежеше и самият Кристо.

Кристо изпитваше голямо желание да види какъв цвят има кожата на тялото на Ихтиандър, покрито плътно от люспестия му костюм, направен от някаква неизвестна материя.

— Няма ли да си съблечеш дрехата за през нощта? — обърна се той веднъж към младежа.

— Че защо? Люспестата ми дреха не ми пречи, тя е много удобна. Не задържа дишането на хрилете и кожата, а същевременно ми е сигурна защита: нито зъбите на акула, нито остър нож могат да пробият тази броня — отговори Ихтиандър, като си лягаше в кревата.

— А защо си слагаш очила и плавници? — попита Кристо, разглеждайки странните ръкавици, сложени до леглото.

Те бяха направени от зеленикава гума, пръстите — удължени чрез тънки, коленчати тръстикови стебла, пъхнати в каучука и снабдени с плавателни ципи. Пръстите на плавниците за краката бяха удължени още повече.

— Плавниците ми помагат да плувам бързо. А очилата предпазват очите ми, когато бурята повдига пясък от дъното. Аз не ги слагам винаги. Но с очилата виждам по-добре под водата. Без очила там всичко ми е като в мъгла. — И като се усмихна, Ихтиандър продължи: — Когато бях малък, баща ми разрешаваше да поиграя понякога с децата, които живееха в съседната градина. Много се зачудих, когато видях веднъж, че те плуват в басейна без плавници. „Нима може да се плува без плавници?“ попитах ги аз. А те не разбраха за какво говоря, понеже не бях плувал пред тях.

— Ти и сега ли излизаш в залива? — заинтересува се Кристо.

— Разбира се. Само че минавам през страничния подводен тунел. Някакви лоши хора за малко не ме уловиха с мрежа и сега съм много внимателен.

— Хм… Значи има и друг подводен тунел, който води към залива?

— Дори няколко. Колко е жалко, че не можеш да плуваш с мене под водата! Щях да ти покажа чудни неща. Защо хората не могат да живеят под водата? Щяхме да се повозим с тебе на моя морски кон.

— На морския ти кон ли? Това пък какво е?

— Един делфин. Аз съм го опитомил. Горкият! Веднъж бурята го беше изхвърлила на брега и той си бе наранил силно плавника. Аз го замъкнах до водата. Това беше трудна работа: на суша делфините са много по-тежки, отколкото във водата. Изобщо при вас тук всичко е по-тежко. Дори собственото ти тяло. Във водата се живее по-леко. И така, замъкнах аз делфина, но той не можеше да плува — значи не можеше и да се храни. Почнах да му давам риба — дълго, цял месец. През това време той не само свикна, но се и привърза към мен. Станахме приятели. Другите делфини също ме познават. Колко весело е да играеш в морето с делфините! Вълни, водни капки, слънце, вятър, шум! На дъното е също хубаво. Сякаш плуваш в гъст син въздух. Тишина. Не усещаш тялото си. То става свободно, леко, покорно, на всяко твое движение… Аз имам много приятели в морето. Храня малките рибки, както вие — птиците, и те навсякъде ме следват на цели ята.

— А врагове нямаш ли?

— Имам и врагове: акулите, октоподите. Но не се страхувам от тях. Имам нож.

— Ами ако те издебнат незабелязано?

Ихтиандър се учуди на този въпрос.

— Та нали аз ги чувам още отдалеч?

— Чуваш ги под водата ли? — учуди се на свой ред Кристо. — Дори и тогава, когато се приближават към тебе тихо?

— Ами да. Какво чудно има тук? Чувам ги и с ушите си, и с цялото си тяло. Че те раздвижват водата — и трептенията вървят преди тях. Щом почувствувам тези трептения, аз се оглеждам.

— Дори и когато спиш ли?

— Разбира се.

— Но рибите…

— Рибите загиват не от внезапното нападение, а защото не могат да се защищават от по-силния си неприятел. А аз — аз съм по-силен от всички тях. И морските хищници знаят това. Те не се осмеляват да се приближават до мене.

„Зурита е прав: заради такъв морски юнак си струва да се потрудиш — помисли си Кристо. — Но не е лесно да го уловиш във водата. Чувам с цялото си тяло! Май че само с капан може да се хване. Трябва да предупредя Зурита.“

— Колко е красив подводният свят! — не преставаше да се възхищава Ихтиандър. — Не, никога няма да сменя морето с вашата душна и прашна земя.

— Че защо нашата земя? Ти също си син на земята — рече Кристо. — Коя е била майка ти?

— Не зная — неуверено каза Ихтиандър. — Баща ми казва, че тя е умряла, когато съм се родил.

— Но тя е била, разбира се, жена, човек, а не риба.

— Може би — съгласи се Ихтиандър.

Кристо се разсмя.

— Я ми кажи сега, защо си правеше шеги и причиняваше неприятности на рибарите, режеше им мрежите, изхвърляше рибата от лодките им?

— Защото те ловяха повече риба, отколкото можеха да изядат.

— Но те ловяха риба за продан.

Ихтиандър не разбра.

— За да могат и другите хора да ядат — поясни индианецът.

— Та хората толкова ли са много? — изненада се Ихтиандър. — Не им ли стигат сухоземните птици и животни? Защо идват в океана?

— Така изведнаж не мога да ти обясня това — рече Кристо, като се прозяваше. — Време е за сън. Внимавай, не се пъхай във ваната си, защото баща ти ще бъде недоволен. — И Кристо се отдалечи.

Рано на другата сутрин Кристо не завари вече Ихтиандър. Каменният под беше мокър.

— Пак е спал във ваната — мърмореше индианецът. — А после сигурно е отплувал в морето.

На закуска Ихтиандър се яви с голямо закъснение.

Той беше разстроен от нещо. Почопли с вилицата бифтека си и рече:

— Пак пържено месо.

— Пак — строго отговори Кристо. — Така поръча докторът. А ти пак си се наял в морето със сурова риба, нали? Така съвсем ще отвикнеш от готвена храна. И си спал във ваната. Не искаш да спиш на кревата — хрилете ти ще отвикнат от въздуха и после ще се оплакваш, че те пробожда понякога в гърдите. И закъсня за закуска. Като си дойде докторът, ще му се оплача от тебе. Ти никак не ме слушаш.

— Не му казвай, Кристо. Не искам да го огорчавам. — Ихтиандър наведе глава и се замисли. После изведнъж погледна индианеца с големите си печални в момента очи и рече: — Кристо, аз видях една девойка. Никога не съм виждал нещо по-прекрасно — дори на дъното на океана…

— А защо тогава приказваше против нашата земя? — отвърна Кристо.

— Плувах на делфина покрай брега и недалеч от Буенос Айрес я видях на брега. Очите й са сини, а косите златисти. — И Ихтиандър добави: — Тя обаче ме видя, изплаши се и избяга. Защо сложих очилата и плавниците си? — После мълча известно време и заговори съвсем тихо: — Веднъж спасих някаква девойка, която се давеше в океана. Тогава не забелязах как изглежда. Ами ако е същата? Струва ми се, че и нейните коси бяха златисти. Да, да… Спомням си… — Младежът се замисли, приближи до огледалото и за първи път в живота си се огледа в него.

— И какво направи после?

— Чаках я, но тя не се върна. Кристо, нима тя никога вече не ще дойде на брега?

„Май че е добре това, дето му харесва тази девойка“ — мислеше Кристо. Колкото и да хвалеше града, досега той не можа да придума Ихтиандър да посети Буенос Айрес, където Зурита лесно би могъл да отвлече младежа.

— Девойката може и да не дойде на брега, но аз ще ти помогна да я намериш. Ще облечеш градски костюм и ще отидем заедно в града.

— И ще я видя ли? — възкликна Ихтиандър.

— Там има много девойки. Може би ще видиш и тази, която седяла на брега.

— Да вървим още сега!

— Сега е вече късно. Не е лесно да стигнем до града пешком.

— Аз ще преплувам с делфина, а ти ще тръгнеш по брега.

— Колко си бърз — отговори Кристо. — Ще тръгнем заедно утре на разсъмване. Ти ще изплуваш в залива, а аз ще те чакам с костюма на брега. Пък и костюм ще трябва да се намери. („През нощта ще успея да се срещна с брат си“ — помисли си Кристо.) И така, утре на разсъмване.