Александър Беляев
Човекът-амфибия (23)

ПОТЪНАЛИЯТ КОРАБ

Преследвачите на Зурита не знаеха за станалите тази сутрин събития на „Медуза“.

Цяла нощ моряците се наговаряха, а на разсъмване взеха решение: при първия удобен случай да нападнат Зурита, да го убият и да завладеят Ихтиандър и шхуната.

Рано сутринта Зурита стоеше на капитанския мостик. Вятърът беше утихнал и „Медуза“ бавно се придвижваше напред с не повече от три възли в час. Зурита се взираше в някаква точка в океана. С бинокъла си той различи радиомачтите на потънал кораб.

След малко Зурита забеляза един спасителен пояс, който плаваше на повърхността. Той нареди да спуснат лодка и да уловят пояса. Когато извадиха пояса, Зурита прочете на него „Мафалду“.

„Мафалду“ потънал? — изненада се Зурита. Той знаеше този голям американски пощенско-пътнически параход. На такъв параход сигурно има немалко ценни неща. „Какво би било, ако Ихтиандър ги извади от потъналия параход? Едва ли… Ако пък спуснем Ихтиандър без вериги, той няма да се върне…“

Зурита се замисли. В душата му се бореха алчността и страхът да не загуби Ихтиандър.

„Медуза“ бавно се приближаваше към стърчащите над водата мачти. Моряците се струпаха в края на борда. Вятърът утихна съвсем. „Медуза“ спря.

— Едно време аз служех на „Мафалду“ — рече един от моряците. — Голям, хубав параход. Цял град. А пасажерите му — все богати американци.

„«Мафалду» е потънал, навярно без да успее да съобщи по радиото за своята гибел — разсъждаваше Зурита. — Може би радиостанцията му е била повредена. В противен случай от всички околни пристанища щяха да надойдат светкавично бързоходни катери, скутери, яхти, а на тях — представители на властта, кореспонденти, фотографи, кинооператори, журналисти, водолази! Не бива да се бавим. Ще трябва да пуснем Ихтиандър без верига. Друг изход няма. Но как да го заставим да се върне обратно? И ако рискуваме, не е ли по-добре да го изпратим за откупа — съкровището от бисери? Но дали това съкровище е наистина толкова скъпо? Не преувеличава ли Ихтиандър?“

Разбира се, най-добре би било Зурита да се сдобие и със съкровището, и с богатствата, погребани на „Мафалду“. Бисерното съкровище няма да му избяга, него никой няма да намери без Ихтиандър, стига самият Ихтиандър да остане в ръцете му. А след няколко дни или може би и след няколко часа богатствата на „Мафалду“ ще станат вече недостъпни.

„И така — най-напред «Мафалду»“ — реши Зурита. Той заповяда да хвърлят котва. После слезе в каютата си, написа някаква бележка и с това листче влезе в каютата на Ихтиандър.

— Можеш ли да четеш, Ихтиандър? Гутиере ти изпрати една бележка.

Ихтиандър бързо пое бележката и прочете:

„Ихтиандър! Изпълни молбата ми. Близо до «Медуза» се намира един потънал параход. Спусни се в морето и донеси от кораба всичко ценно, което намериш там. Зурита ще те пусне без верига, но ти трябва да се върнеш на ту на «Медуза». Направи това заради мене, Ихтиандър, и скоро ще получиш свобода. Гутиере.“

Ихтиандър никога не беше получавал писма от Гутиере и не познаваше почерка й. Той се зарадва много, когато получи бележката, но веднага се замисли. Ами ако това е някаква хитрост на Зурита?

— Защо Гутиере не ме помоли сама? — попита Ихтиандър, като посочи бележката.

— Тя не се чувствува добре — отговори Зурита, — но ти ще я видиш, щом се върнеш.

— Защо й е на Гутиере всичко това? — все още недоверчиво попита Ихтиандър.

— Ако беше истински човек, ти нямаше да задаващ такива въпроси. Коя жена не иска да се облича красиво и да носи скъпи украшения? Но за това са нужни пари. А в потъналия кораб лежат много пари. Сега те не принадлежат на никого — защо да не ги вземеш за Гутиере? Най-важното е да се намерят златните монети. Там трябва да има пощенски кожени торби. Освен това пътниците сигурно имат златни вещи, пръстени…

— Вие да не мислите, че аз ще почна да претърсвам труповете? — с негодувание попита Ихтиандър. — И изобщо аз не ви вярвам. Гутиере не е алчна, тя не може да ме изпраща за такова нещо…

— По дяволите! — извика Зурита. Той разбираше, че неговият план ще пропадне, ако не успее веднага да убеди Ихтиандър.

Зурита успя да се овладее, разсмя се добродушно и каза:

— Виждам, че човек не може да те излъже. Налага се да бъда откровен с тебе. И така, слушай: Не Гутиере иска да има златото от „Мафалду“, а аз. Това ще повярваш ли?

Ихтиандър неволно се усмихна.

— Напълно.

— Отлично! Ето че започваш да ми вярваш — значи ще се споразумеем. Да, аз искам това злато. И ако на „Мафалду“ то е толкова, колкото струва твоето бисерно съкровище, ще те пусна в океана веднага щом ми го донесеш. Но ето къде е нещастието: нито ти вярваш напълно на мене, нито аз на тебе. Страхувам се, че ако те пусна във водата без верига, ти ще се гмурнеш и…

— Ако дам дума, че ще се върна, ще я сдържа.

— Не съм имал още случай да се убедя в това. Ти не ме обичаш и аз няма да се изненадам, ако не сдържиш думата си. Но ти обичаш Гутиере и ще изпълниш онова, което тя поиска от теб. Така ли е? Ето защо аз се уговорих с нея. Тя, разбира се, иска да те освободя. Затова написа бележката и ми я даде в желанието си да облекчи твоя път към свободата. Сега ясно ли ти е всичко?

Всичко, което казваше Зурита, изглеждаше на Ихтиандър убедително и правдоподобно. Но той не забеляза, че Зурита му обеща да го пусне на свобода само тогава, когато види, че златото на „Мафалду“ е толкова, колкото струва неговото бисерно съкровище…

„Защото, за да ги сравним — разсъждаваше Зурита наум, — Ихтиандър ще трябва да донесе бисерите си; аз ще поискам от него това. А тогава в мои ръце ще се окажат и златото на «Мафалду», и бисерното съкровище на самия Ихтиандър.“

Но Ихтиандър не можеше да знае мислите на Зурита. Откровеността на Зурита го убеди и Ихтиандър помисли малко и се съгласи. Зурита въздъхна с облекчение. „Няма да ме измами“ — помисли си той.

— Да вървим по-скоро!

Ихтиандър бързо се качи на палубата и се хвърли в морето. Моряците видяха, че Ихтиандър скача в морето без верига. Те веднага разбраха, че той отива за потъналите богатства на „Мафалду“. Нима Зурита ще завладее сам всичките богатства? Не биваше повече да чакат и затова те се нахвърлиха върху него.

В същото време, когато екипажът преследваше Зурита, Ихтиандър разглеждаше потъналия параход. През огромния люк на горната палуба младежът се спусна долу, над трапа, който напомняше стълба на богата къща, и попадна в един обширен коридор. Тук беше почти тъмно. Само през разтворените врати проникваше слаба светлина.

Ихтиандър мина през една от тези отворени врати и се озова в някакъв салон. Големи, кръгли илюминатори осветяваха бледо огромната зала, която можеше да събере неколкостотин души. Ихтиандър приседна на разкошния полилей и се огледа наоколо. Пред очите му се откри странно зрелище.

Дървени столове и малки масички бяха изплували нагоре и се поклащаха близо до тавана. На малка естрада се намираше роял с вдигнат капак. Меки килими застилаха пода. Лакираната облицовка на стените от червено дърво тук-там се беше изкорубила. Край една от стените бяха наредени палми.

Ихтиандър се отблъсна от полилея и заплува към палмите.

Изведнъж се спря смаян. Срещу него плуваше някакъв човек, който повтаряше собствените му движения. „Огледало“ — досети се Ихтиандър. Това огромно огледало заемаше цялата стена и отразяваше мътно във водата вътрешната уредба на салона.

Тук беше излишно да се търсят ценности. Ихтиандър изплува в коридора, спусна се една палуба по-ниско и влезе в също такова огромно като салона помещение — очевидно ресторант. По тезгяха и полиците на бюфета и на пода до тях се търкаляха бутилки с вино, буркани с консерви, кутии. От налягането на водата много запушалки бяха вкарани вътре в бутилките, а тенекиените кутии бяха смачкани. Масите си стояха сервирани, но част от съдовете и сребърните прибори се търкаляха по пода.

Ихтиандър почна да се промъква из каютите.

Той посети няколко от тях, обзаведени по последна дума на американския комфорт, но не видя нито един труп. Само в една от каютите на третата палуба съгледа подпухнал труп, който се полюляваше до тавана. „Сигурно повечето са се спасили с лодки“ — помисли Ихтиандър.

Като се спусна обаче още по-надолу, до палубата, където пътуваха пасажерите от трета класа, младежът видя ужасна картина: в тези каюти бяха останали мъже, жени и деца. Тук имаше трупове на бели, на китайци, негри и индианци.

Екипажът на парахода се беше стремил преди всичко да спаси богатите пътници от първа класа, а всички други бе изоставил на произвола на съдбата. В някои каюти Ихтиандър не можа да проникне; вратите бяха плътно задръстени с трупове. Обхванати от паника, хората са се блъскали един друг, струпвали са се пред изходите, като са си пречили взаимно, и по такъв начин са отрязали последния си път за спасение.

В дългия коридор бавно се полюляваха хора. Водата бе проникнала през отворените илюминатори и разклащаше подпухналите тела на удавниците. На Ихтиандър му стана страшно и той побърза да се отдалечи от това подводно гробище.

„Нима Гутиере не знае къде ме изпраща?“ — размишляваше Ихтиандър. Нима тя може да накара него, Ихтиандър, да обръща джобовете на удавниците и да отваря куфарите им? Не, тя не би могла да направи това! Ясно е, че той отново се е хванал на въдицата на Зурита. „Ще изплувам на повърхността — реши Ихтиандър — и ще настоя Гутиере да излезе сама на палубата и да потвърди молбата си.“

Младежът се носеше плавно като риба по безкрайните проходи от палуба към палуба и скоро се изкачи на повърхността. Той бързо се приближи до „Медуза“.

— Зурита! — извика той — Гутиере!

Но никой не му отговори. Безмълвната „Медуза“ леко се полюляваше над вълните.

„Къде ли са изчезнали? — помисли младежът. — Какво ли друго замисля Зурита?“ Ихтиандър предпазливо доплува до шхуната и се изкачи на палубата.

— Гутиере! — извика той още веднъж.

— Тука сме! — чу младежът гласа на Зурита, който едва долиташе от брега.

Ихтиандър се огледа и видя Зурита, който предпазливо надничаше от крайбрежните храсти.

— Гутиере се разболя! Ела тук, Ихтиандър! — викаше Зурита.

Гутиере е болна! Той ей сега ще я види. Ихтиандър скочи във водата и заплува бързо към брега. Младежът се беше вече показал на повърхността, когато чу приглушения глас на Гутиере:

— Зурита лъже! Бягай, Ихтиандър!

Младежът бързо се обърна и заплува под водата. Когато се отдалечи достатъчно от брега, той се показа на повърхността и погледна към брега. Видя, че там се мярна нещо бяло. Може би Гутиере приветствува неговото избавление? Дали ще я види някога?…

Ихтиандър бързо заплува към открито море. В далечината се виждаше някакъв малък плавателен съд. Заобиколен с пяна, той се насочваше на юг, порейки водата с острия си нос.

„По-далеч от хората“ — помисли Ихтиандър, гмурна се дълбоко и изчезна под водата.