Александър Беляев
Човекът-амфибия (18)

НОВИЯТ ПРИЯТЕЛ

Олсен седеше на един голям баркас и гледаше през борда водата. Слънцето току-що се бе издигнало над хоризонта и с полегатите си лъчи осветяваше до самото дъно прозрачната вода на малкия залив. Няколко индианци пълзяха по бялото пясъчно дъно. От време на време те излизаха на повърхността, за да си поемат дъх, и отново се потопяваха във водата. Олсен зорко наблюдаваше ловците. Въпреки ранния час бе вече горещо. „Защо и аз да не се освежа и да не се гмурна веднъж-дваж?“ — помисли си той, съблече се бързо и се хвърли във водата. Никога досега Олсен не се беше гмуркал на дъното, не това му хареса и той се убеди, че може да остава под водата по-дълго от привикналите индианци. Олсен се присъедини към ловците и бързо се увлече от новото за него занимание.

Когато се гмурна за трети път, Олсен забеляза, че двамата индианци, които бяха коленичили на дъното, скочиха и изплуваха на повърхността с такава бързина, сякаш ги преследваше акула или риба трион. Олсен се обърна назад.

Към него бързо плуваше едно странно същество, получовек, полужаба, със сребриста, люспеста кожа, огромни изпъкнали очи и жабешки лапи. То отхвърляше лапите си по жабешки и се движеше напред със силни тласъци. Преди коленичилият Олсен да успее да се изправи, чудовището вече беше до него и хвана ръката му с жабешката си лапа. Изплашеният Олсен все пак успя да забележи, че това същество имаше красиво човешко лице, което загрозяваха само изпъкналите му блестящи очи. Странното същество беше забравило, че се намира под водата, и почна да говори нещо. Олсен не можеше да чуе думите му. Той виждаше само как то мърда устните си.

Неизвестното същество държеше здраво с двете си лапи ръката на Олсен. Със силно движение на краката Олсен се отблъсна от дъното и бързо заплува към повърхността, като действуваше със свободната си ръка. Чудовището се повлече след него, без да го изпуска. Когато излезе на повърхността, Олсен се хвана за борда на баркаса, преметна крак, качи се на баркаса и отблъсна от себе си този получовек с жабешки лапи така, че той шумно плесна във водата. Намиращите се на баркаса индианци скочиха във водата и с голяма бързина заплуваха към брега.

Но Ихтиандър отново се приближи до баркаса и се обърна към Олсен на испански език:

— Слушайте, Олсен, аз трябва да поговоря с вас за Гутиере.

Това обръщение смая Олсен не по-малко от срещата под водата. Олсен беше смел човек, със здрави нерви. Щом тайнственото същество знае името му и познава Гутиере, значи то е човек, а не чудовище.

— Слушам ви — отговори Олсен.

Ихтиандър се качи на баркаса и седна на носа с подвити под себе си крака и кръстосани на гърдите лапи. „Очила!“ — помисли Олсен, като разглеждаше внимателно блестящите изпъкнали очи на неизвестното същество.

— Моето име е Ихтиандър. Веднъж аз ви извадих една огърлица от дъното на морето.

— Но тогава вие имахте човешки очи и ръце.

Ихтиандър се усмихна и разтърси жабешките си лапи.

— Свалят се — кратко отговори той.

— Така си и мислех.

Индианците с любопитство наблюдаваха иззад скалите този странен разговор, въпреки че не можеха да чуят думите.

— Обичате ли Гутиере? — попита Ихтиандър след кратко мълчание.

— Да, аз обичам Гутиере — отговори просто Олсен. Ихтиандър въздъхна тежко.

— И тя ли ви обича?

— И тя ме обича.

— Ами че тя обича мене.

— Това е нейна работа — вдигна рамене Олсен.

— Как така нейна работа? Та нали е ваша годеница?

Лицето на Олсен изрази удивление, но той отговори с предишното си спокойствие:

— Не, тя не ми е годеница!

— Лъжете!-избухна Ихтиандър. — Аз лично чух как мургавият човек на коня каза, че тя е годеница.

— Моя ли?

Ихтиандър се смути. Не, мургавият човек не беше казал, че Гутиере е годеница на Олсен. Но възможно ли е младата девойка да бъде годеница на този мургав човек, толкова стар и неприятен? Нима се случват такива неща? Мургавият е навярно неин роднина… Ихтиандър реши да поведе разпита по друг път.

— А вие какво правехте тук? Търсехте бисери ли?

— Право да си кажа, не ми се харесват тези ваши разпитвания — намръщено отговори Олсен. — И ако не знаех някои неща за вас от Гутиере, щях да ви изхвърля от баркаса и с това бих сложил край на разговора ни. Не се хващайте за ножа си. Аз мога да ви разбия главата с веслото, преди да успеете да станете. Но не намирам за нужно да крия от вас, че наистина търсех тук бисери.

— Големия бисер, който аз хвърлих в морето ли? Гутиере ли ви каза това?

Олсен кимна с глава. Ихтиандър тържествуваше.

— Ето, виждате ли? Аз й казвах, че вие няма да се откажете от този бисер. Предлагах й да вземе бисера и да ви го даде. Тя не се съгласи, а сега вие сам го търсите.

— Да, защото сега той не принадлежи на вас, а на океана. И ако го намеря, аз няма да бъда задължен никому.

— Толкова ли обичате бисерите?

— Аз не съм жена, за да обичам играчки — възрази Олсен.

— Но бисерите могат… как се казва това? Да! Да се продадат — спомни си Ихтиандър не особено ясната за него дума — и да получите много пари.

Олсен отново кимна с глава утвърдително.

— Значи вие обичате парите?

— Всъщност какво искате вие от мене? — вече с раздразнение попита Олсен.

— Искам да разбера защо Гутиере ви подарява бисери. Защото вие сте искали да се ожените за нея, нали?

— Не, аз нямах намерение да се женя за Гутиере — каза Олсен. — Пък и да съм имал, сега е вече късно да се мисли за това. Гутиере стана жена на друг.

Ихтиандър побледня и хвана Олсен за ръката.

— Нима на онзи, мургавия?

— Да, тя се омъжи за Педро Зурита.

— Но нали тя… Струва ми се, че тя ме обичаше — тихо каза Ихтиандър.

Олсен го изгледа със съчувствие, запали спокойно късичката си лула и рече:

— Да, мисля, че ви обичаше. Но нали вие пред очите й сте се хвърлили в морето и сте се удавили — поне така вярваше тя.

Ихтиандър изненадано погледна Олсен. Младежът никога не беше казвал на Гутиере, че може да живее под водата. Не му беше минавало и през ум, че девойката е могла да приеме като самоубийство неговото скачане от скалата.

— Снощи аз видях Гутиере — продължи Олсен. — Вашата гибел я е наскърбила дълбоко. „Аз съм виновна за смъртта на Ихтиандър“ — ето какво ми каза тя.

— Но защо толкова скоро се е омъжила за друг? Та нали тя… та нали аз й спасих живота. Да, да! Отдавна имам впечатлението, че Гутиере прилича на девойката, която се давеше веднъж в океана. Аз я изнесох на брега и се скрих между камъните. А после дойде този мургавият — веднага го познах — и взе да я уверява, че той я бил спасил.

— Гутиере ми е разказвала за това — рече Олсен. — Тя и до днес не знае кой е нейният спасител — Зурита или странното същество, което се мярнало пред нея, когато тя почнала да се свестява. Защо не й казахте, че вие сте я спасили?

— Неудобно е човек да говори сам за себе си. При това аз не бях напълно уверен, че съм спасил именно Гутиере, докато не видях Зурита. Но как е могла тя да се съгласи? — разпитваше Ихтиандър.

— Как е станало това — бавно продума Олсен, — и аз самият не разбирам.

— Разкажете ми, каквото знаете — помоли го Ихтиандър.

— Аз работя във фабриката за копчета, приемам черупки от бисерни миди. Там именно се запознах с Гутиере. Тя донасяше черупки — баща й я изпращаше, когато биваше зает. Запознахме се и се сприятелихме. Срещахме се понякога на пристанището, разхождахме се край морския бряг. Тя ми разказваше за своята мъка: за нея искал да се ожени един богат испанец.

— Този същият ли? Зурита?

— Да, Зурита. Бащата на Гутиере, индианецът Балтазар, имал голямо желание да се осъществи този брак и всякак се мъчел да склони дъщеря си да не отказва на такъв завиден кандидат.

— Че с какво е толкова завиден? Стар, отвратителен, мирише на лошо — не се сдържа Ихтиандър.

— За Балтазар Зурита е прекрасен зет. Още повече, че Балтазар дължал на Зурита голяма сума. Зурита можел да разори Балтазар, ако Гутиере откажела да се омъжи за него. Представете си какъв живот водеше девойката. От една страна — досадното ухажване на този кандидат, а от друга — вечните упреци, караници и заплахи на бащата…

— А защо Гутиере не е изгонила Зурита? Защо вие, такъв едър и силен, не набихте Зурита?

Олсен учудено се усмихна: „Ихтиандър не е глупав, а задава такива въпроси. Къде е живял и къде е възпитаван той?“

— Това не е толкова просто, както ви се струва на вас — отвърна Олсен. — В защита на Зурита и на Балтазар щяха да застанат законът, полицията, съдът. — Ихтиандър все още не разбираше. — С една дума, това не биваше да се прави.

— Добре, но защо тогава тя не е избягала?

— Да се избяга, беше по-лесно. И тя реши да избяга от баща си, а аз обещах да й помогна. Самият аз отдавна се готвех да напусна Буенос Айрес и да замина за Северна Америка и предложих на Гутиере да дойде с мен.

— Искате да се жените за нея, нали? — попита Ихтиандър.

— Я гледай какъв бил той! — усмихна се отново Олсен. — Нали ви казах, че бяхме приятели с нея. Какво би могло да стане по-късно — не зная…

— А защо не заминахте?

— Защото нямахме пари за път.

— Нима пътуването с „Хоръкс“ струва толкова скъпо?

— С „Хоръкс“! С „Хоръкс“ засега могат да пътуват само милионери. Какво приказвате, Ихтиандър, да не сте паднали от луната?

Ихтиандър се смути, изчерви се и реши да не задава вече въпроси, защото те разкриваха на Олсен, че той не знае и най-простите неща.

— Ние нямахме достатъчно пари дори за товарнопътнически кораб. А пък и след пристигането там също щяха да ни трябват средства. Работа не се намира току-така на пътя.

Ихтиандър пак изпита желание да попита нещо Олсен, но се сдържа.

— И тогава Гутиере реши да продаде бисерната си огърлица.

— Ех, ако знаех! — възкликна Ихтиандър, като си спомни за своите подводни съкровища.

— За какво?

— Не, аз така… Продължавайте, Олсен!

— Всичко беше вече готово за бягството.

— Ами аз… Как е възможно? Извинете… Значи тя имаше намерение да остави и мене?

— Всичко това започна, когато вие още не бяхте познати. А после, доколкото ми е известно, тя искаше да ви предупреди. Може би щеше да ви предложи да пътувате заедно с нея. В края на краищата тя можеше да ви пише по пътя, ако не й се отдадеше случай да поговори с вас за бягството си.

— Но защо все с вас, а не с мене? С вас се е съветвала, с вас се е готвела да бяга!

— Ние с нея се познаваме повече от година, а вие…

— Говорете, говорете, не обръщайте внимание на думите ми.

— И така. Всичко беше готово — продължи Олсен. — Но ето че тогава Зурита срещнал случайно Гутиере заедно с вас, а вие сте се хвърлили във водата пред очите на Гутиере. Рано сутринта, преди да отида в завода, аз се отбих при Гутиере. Често правех това и преди. Балтазар се отнасяше като че ли благосклонно към мен. Може би се страхуваше малко от юмруците ми, а може би гледаше на мен като на втори кандидат за женитба, в случай че на Зурита омръзнеше упорството на Гутиере. Най-малкото не ни пречеше и само молеше да не се мяркаме заедно пред очите на Зурита. Разбира се, старият индианец не подозираше нашите планове. Тогава аз исках да съобщя на Гутиере, че съм купил билети за парахода и че тя трябва да бъде готова към десет часа вечерта. Посрещна ме Балтазар — беше развълнуван. — „Гутиере не е в къщи. И тя… въобще няма да се върне в къщи“ — ми каза той. — „Преди половин час пред нас спря Зурита в нов, великолепен автомобил. Какво ще кажете, а!“ — възкликна Балтазар. — „Автомобилът е рядкост на нашата улица, особено ако той спира точно пред къщата ти. Аз и Гутиере изтичахме навън. Зурита беше скочил вече на земята и стоеше пред отворената вратичка на автомобила. Испанецът предложи на Гутиере да я закара до пазара и да я върне. Той знаеше, че по това време тя ходи на пазар. Гутиере погледна прекрасната кола. Сам разбирате каква съблазън е това за една млада девойка. Но Гутиере е хитра и недоверчива. Тя вежливо му отказа. Виждали ли сте такава упорита девойка?“ — ядосано извика Балтазар, но веднага се разсмя. Зурита не загубил самообладание. „Виждам, че се стеснявате“ — казал той, — „затова позволете ми, аз ще ви помогна.“ Грабнал я, натикал я в колата, Гутиере успяла само да извика: „Татко!“ и двамата изчезнали безследно. „Мисля, че няма да се върнат вече. Зурита е закарал Гутиере в дома си“ — завърши своя разказ Балтазар и беше ясно, че той е извънредно доволен от станалото. „Пред вашите очи са отвлекли дъщеря ви и вие така спокойно и дори радостно разказвате за това!“ — възмутено казах аз на Балтазар. „Че за какво да се тревожа?“ — учуди се Балтазар. — „Да беше друг човек, тогава разбирам, но Зурита познавам отдавна. Щом той, скъперникът, не е пожалил пари за автомобил, значи Гутиере много му харесва. Отвлече я, но ще се ожени за нея. А това да й е за урок — да не се инати. Богатите хора не се намират току-така на пътя. Няма за какво да плаче. Зурита има хасиенда — «Долорес», недалеч от град Парана. Там живее майка му. Сигурно там е завел и моята Гутиере.“

— А вие не набихте ли Балтазар? — попита Ихтиандър.

— Ако ви слуша човек, аз не трябва да правя нищо друго, освен да се бия. Но да си призная, най-напред и аз самият исках да набия Балтазар. След това обаче реших, че само ще разваля работата. Предполагах, че не всичко още е загубено… Няма да ви разправям подробности. Както казах вече, аз успях да се срещна с Гутиере.

— В хасиендата „Долорес“ ли?

— Да.

— И не убихте този негодник Зурита и не освободихте Гутиере?

— Значи, не само да бия, ами и да убивам… Кой би могъл да помисли, че сте толкова кръвожаден?

— Аз не съм кръвожаден — със сълзи на очи извика Ихтиандър. — Но това е наистина възмутително!

Олсен съжали младежа.

— Имате право, Ихтиандър — рече той. — Зурита и Балтазар са недостойни хора, те заслужават гнева и презрението ни. Струва си да ги набие човек. Но животът е много по-сложен, отколкото вие, изглежда, си го представяте. Гутиере сама се отказа да избяга от Зурита.

— Сама? — не повярва Ихтиандър.

— Да, сама.

— Но защо?

— Първо, тя е убедена, че вие сте се самоубили — удавили сте се заради нея. Вашата смърт я измъчва. Тя горкичката, изглежда, ви е обичала много. „Сега моят живот е свършен, Олсен — каза ми тя. — Вече нищо не ми трябва. Безразлична съм към всичко. Аз не съзнавах какво правя, когато извиканият от Зурита свещеник ни венча. «Нищо не става против волята божия» — ми каза свещеникът, когато слагаше венчалния пръстен на ръката ми. А онова, което бог е съединил, човек не бива да разделя. Аз ще бъда нещастна със Зурита, но се страхувам да не предизвикам божия гняв и затова няма да го напусна!“

— Но нали всичко това са глупости! Какъв бог? Баща ми казва, че бог — това са приказки за малки деца! — развълнувано извика Ихтиандър. — Нима вие не успяхте да я убедите?

— За съжаление Гутиере вярва на тези приказки. Мисионерите са успели да направят от нея страстна католичка. Аз отдавна се опитвах да я разубедя, но неуспешно. Тя дори заплашваше да сложи край на нашето приятелство, ако продължавам да говоря с нея за църквата и бога. Трябваше да се изчака. А в хасиендата нямах време да я убеждавам дълго. Успях да разменя с нея само няколко думи. Да, ето какво още ми разказа. Когато се венчал с нея, Зурита със смях възкликнал: „Е, едната работа е свършена! Хванахме птичката и я сложихме в кафеза, сега остава да хванем рибката!“ Той обяснил на Гутиере, а тя — на мене, за каква рибка става дума. Зурита заминава за Буенос Айрес, за да залови „морския дявол“ и тогава Гутиере ще стане милионерка. Не става ли дума за вас? Вие можете да стоите във водата без никаква вреда за себе си, плашите ловците на бисери…

Предпазливостта задържаше Ихтиандър да открие своята тайна. Той и без това не би могъл да я обясни. И затова, без да отговаря на въпроса, младежът попита на свой ред:

— А за какво му е на Зурита „морският дявол“?

— Педро иска да накара „дявола“ да лови бисери. И ако вие сте морският „дявол“, пазете се…

— Благодаря за предупреждението — каза младежът.

Ихтиандър не подозираше, че неговите номера са широко известни по крайбрежието и че за него бе писано много по вестниците и списанията.

— Не мога повече — внезапно каза той, — аз трябва да я видя. Искам да се срещна с нея, макар и за последен път. Град Парана ли? Да, зная. Пътят за там е нагоре по течението на река Парана. Но как да стигна от града до хасиендата „Долорес“?

Олсен му обясни.

Ихтиандър стисна силно ръката му.

— Простете ми. Аз ви смятах за враг, но неочаквано намерих приятел. Тръгвам да търся Гутиере.

— Веднага ли? — попита усмихнато Олсен.

— Да, без да губя нито минута — отвърна Ихтиандър, скочи във водата и заплува към брега.

Олсен само поклати глава.