Александър Беляев
Човекът-амфибия (20)

ТОВА Е „МОРСКИЯТ ДЯВОЛ“!

Майката на Педро Зурита — Долорес — беше дебела, отпусната старица със закривен нос и издадена напред брадичка. Нейните гъсти мустаци й придаваха странен и непривлекателен вид. Това рядко за жените украшение й беше спечелило в околността прозвището мустакатата Долорес.

Когато синът й пристигна при нея с младата си жена, бабата безцеремонно огледа Гутиере. Долорес търсеше преди всичко у хората недостатъци. Красотата на Гутиере я порази, въпреки че старицата с нищо не издаде това. Но такава си беше мустакатата Долорес: след като се оттегли в кухнята и се размисли, тя реши, че красотата на Гутиере е недостатък. Когато остана насаме със сина си, старицата неодобрително поклати глава и рече:

— Хубава е! Дори прекалено хубава! — После въздъхна и добави: — Ще си имаш неприятности с такава красавица… Да. По-добре щеше да бъде, ако се беше оженил за испанка. — И като помисли малко, продължи: — Пък и горда е. А ръцете й — меки, нежни, работа от нея не чакай!

— Ще я пречупим — отговори Педро и се задълбочи в домакинските си сметки.

Долорес се прозя и за да не пречи на сина си, излезе в градината да подиша вечерната прохлада. Тя обичаше да си помечтава, когато има луна. Мимозите изпълваха градината с приятен аромат. Белите лилии блестяха на лунната светлина. Листата на лаврите и фикусите леко се полюляваха. Долорес седна на една скамейка сред миртите и се предаде на мечти: как ще откупи и съседния участък земя, ще развъди тънкорунни овце, ще построи нови хамбари.

— Ох, да ви вземат дяволите! — ядосано извика старата жена, като се плесна по бузата. — Тези москити не оставят човека на мира.

Незабелязано облаци покриха небето и цялата градина потъна в полумрак. На хоризонта се очерта по-рязко светлосиня ивица — отражение от светлините на град Парана. И изведнаж над ниската каменна ограда Долорес забеляза една човешка глава. Някой вдигна ръце, оковани в белезници, и прескочи предпазливо стената.

Бабата се изплаши. „В градината се е вмъкнал каторжник“ — реши тя. Искаше да извика, но не можа, опита се да стане и да избяга, но краката и се подкосиха. Седнала на скамейката, тя следеше неизвестния.

А човекът с белезниците предпазливо се промъкваше между храстите, приближаваше се към дома, надничаше през прозорците. И неочаквано — или така й се стори — каторжникът тихичко извика.

— Гутиере!

„Виж я ти, хубавицата! Гледай с какви хора се познавала! Току-виж, че тази красавица вземе да убие сина ми, да ограби хасиендата и да избяга с каторжника“ — мислеше си Долорес.

Чувство на дълбока омраза и горчиво злорадство обзе изведнъж старата жена. Това й придаде сили. Тя скочи и тичешком влезе в къщи.

— По-бързо — прошепна Долорес на сина си. — В градината се е вмъкнал каторжник. Викаше Гутиере.

Педро изскочи навън с такава бързина, сякаш в къщи беше избухнал пожар, грабна лопатата, която лежеше на пътечката, и се затича около къщата. До стената стоеше непознат младеж, облечен в мръсен, измачкан костюм, с оковани ръце, и надничаше през прозореца.

— Дявол да те вземе! — измърмори Зурита и стовари лопатата върху главата на младежа.

Той падна на земята, без да издаде звук.

— Готово!… — тихо каза Зурита.

— Готово! — потвърди последвалата го Долорес с такъв тон, сякаш нейният син беше смачкал отровен скорпион. Зурита въпросително погледна майка си.

— Къде да го денем?

— В езерото — посочи натам бабата. — То е дълбоко.

— Ще изплува.

— Ще му вържем камък. Аз ей сега…

Долорес изтича в къщи и припряно почна да търси чувал, в който можеше да се пъхне трупът на убития. Но същата сутрин тя беше напълнила всички чували с жито и ги беше изпратила на мелницата. Тогава взе една калъфка за възглавница и дълга връв.

— Няма чувал — каза тя на сина си. — Ето, сложи камъни в калъфката и я вържи с връвта за белезниците…

Зурита кимна, метна на гръб трупа и го помъкна към дъното на градината, където имаше малко езеро.

— Гледай да не се изцапаш с кръв — шепнешком каза Долорес, която креташе след сина си с калъфката и връвта.

— Ще я измиеш — отговори Педро, обаче провеси по-ниско главата на младежа, така че кръвта да се стича по земята.

Край езерото Зурита бързо напълни калъфката с камъни, върза я за ръцете на младежа и хвърли тялото във водата.

— Сега трябва да се преоблека. — Педро погледна към небето. — Готви се да вали. Дъждът ще измие до сутринта следите от кръв по земята.

— Ами… водата няма ли да порозовее от кръвта? — попита мустакатата Долорес.

— Няма, езерото се изтича… О, дявол да го вземе! — с дрезгав глас извика той, като се отправяше към къщи и се закани с юмрук към един от прозорците.

— Виж я ти нея, хубавицата! — мърмореше бабата, мъкнейки се след сина си.

На Гутиере бяха дали стая в партера. Тази нощ тя ме можа да заспи. Беше задушно, москитите я безпокояха. Тъжни мисли нахлуваха в главата й. Тя не можеше да забрави Ихтиандър, неговата смърт. Мъжа си не обичаше, свекървата предизвикваше у нея отвращение. И с тази мустаката баба Гутиере трябваше да живее занапред…

През нощта на девойката й се стори, че чува гласа на Ихтиандър. Той я зовеше по име. Някакъв шум и приглушени гласове долитаха от градината. Гутиере разбра, че вече няма да може да заспи тази нощ. И излезе в градината.

Слънцето още не беше изгряло. Градината тънеше в предутринен здрач. Облаците се бяха разпръснали. По тревата и дърветата блестеше изобилна роса. Облечена в лека домашна дреха, Гутиере вървеше боса по тревата. Изведнъж тя се спря и внимателно почна да се взира в земята. Пясъкът по пътечката срещу нейния прозорец беше накапан с кръв. Наблизо се търкаляше една окървавена лопата. През нощта тук е станало някакво престъпление. Иначе откъде могат да се появят тези кървави следи?

Гутиере неволно тръгна по следите и те я заведоха до езерото. „Дали последните следи на престъплението не са скрити тук?“ — помисли си тя, като се взираше страхливо в зеленикавата повърхност на езерото.

Изпод тази зеленикава вода я гледаше лицето на Ихтиандър. Кожата на едното му слепоочие беше разкъсана. Лицето му изразяваше страдание и същевременно радост.

Гутиере гледаше втренчено лицето на потъналия Ихтиандър. Нима се е побъркала?

Тя понечи да избяга. Но не можеше да се помръдне, не можеше да откъсне очи от него.

А лицето на Ихтиандър бавно се издигаше нагоре. То вече се показа над повърхността и леко раздвижи тихите води. Ихтиандър протегна окованите си ръце към Гутиере и с бледа усмивка продума, обръщайки се към нея за първи път на „ти“

— Гутиере! Скъпа моя! Гутиере, най-после аз… — но той не успя да се доизкаже.

Гутиере се хвана за главата и ужасена извика:

— Махни се! Изчезни, нещастен призрак! Та нали аз зная, че ти си мъртъв? Защо ми се явяваш?

— Не, не, Гутиере, аз не съм мъртъв — бързо отговори призракът, — аз не се удавих. Прости ми… аз скрих от тебе… Не зная защо направих това… Не си отивай, изслушай ме. Аз съм жив, ето, допри се до ръцете ми…

И той протягаше към нея окованите си ръце. Гутиере продължаваше да го гледа.

— Не се страхувай, ами че аз съм жив… Аз мога да живея под водата. Не съм като всички други хора. Единствен аз мога да живея под водата. Не се удавих, когато се хвърлих в морето. Направих го, защото ми беше много трудно да дишам на сушата.

Ихтиандър се олюля и продължи да говори все така забързано и несвързано:

— Аз те търсих, Гутиере. Тази нощ твоят мъж ме удари по главата, когато се бях приближил до прозореца ти, и после ме хвърли в езерото. Във водата се свестих. Успях да откача торбата с камъни, но това — Ихтиандър посочи белезниците на ръцете си — не можах да снема…

Гутиере почна да вярва, че пред нея се намира не призрак, а жив човек.

— Но защо са оковани ръцете ви? — попита тя.

— После ще ти разкажа всичко… Да бягаме, Гутиере. Ще се скрием при моя баща, там няма да ни намери никой… И ще живеем заедно… Хайде, вземи ръцете ми, Гутиере… Олсен каза, че мене ме наричали „морския дявол“, но аз съм човек. Защо тогава се страхуваш от мене?

Ихтиандър излезе от езерото, целият покрит с тиня. Той се отпусна изнемощял на тревата.

Гутиере се наведе над него и най-сетне го хвана за ръката.

— Горкото ми момче! — каза тя.

— Каква приятна среща! — прозвуча ненадейно подигравателен глас.

Те се обърнаха и видяха Зурита, застанал недалеч от тях. Зурита, също както и Гутиере, не можа да заспи тази нощ. Той излезе в градината при вика на Гутиере и беше чул целия разговор. Когато разбра, че пред него е „морският дявол“, когото беше преследвал толкова дълго и безрезултатно, Педро се зарадва много и веднага реши да закара Ихтиандър на борда на „Медуза“. Но като поразмисли повече, реши да постъпи другояче.

— Вие, Ихтиандър, няма да успеете да отведете Гутиере при доктор Салватор, защото тя е моя жена. Едва ли и самият вие ще се върнете при баща си. Полицията ви търси.

— Но аз не съм виновен за нищо!

— Без вина полицията не награждава хората с такива белезници. И щом сте попаднали вече в ръцете ми, мой дълг е да ви предам на полицията.

— Нима ще направите това? — с негодувание попита Гутиере мъжа си.

— Длъжен съм да го направя — отговори Педро, като вдигна рамене.

— Много ще му прилича — намеси се ненадейно в разговора появилата се Долорес, — ако вземе да пусне каторжника да върви, където си ще! И то за какво? За това ли, че този разбойник надзърта по чуждите прозорци и се готви да отвлича чуждите жени?

Гутиере се приближи до мъжа си, улови го за ръцете и ласкаво му каза:

— Пуснете го. Моля ви. Аз в нищо не съм се провинила пред вас…

Долорес се изплаши, че нейният син може да отстъпи на жена си, размаха ръце и се развика:

— Не я слушай, Педро!

— Пред молбата на една жена аз съм безсилен — галантно каза Зурита. — Съгласен съм.

— Ожени се и ето те вече под чехъла на жена си — мърмореше бабичката.

— Не бързай, майко. Ние ще изпилим вашите окови, млади човече, ще ви облечем в по-приличен костюм и ще ви заведем на „Медуза“. В Рио де ла Плата вие ще можете да скочите от борда и да си заплувате, накъдето намерите за добре. Но аз ще ви пусна само при едно условие: трябва да забравите Гутиере. А тебе, Гутиере, ще взема със себе си. Така ще бъде по-безопасно.

— Вие сте по-добър, отколкото ви мислех — искрено каза Гутиере.

Зурита самодоволно засука мустак и се поклони пред жена си. Долорес познаваше добре сина си — тя бързо се досети, че той замисля някаква хитрост. Но за да поддържа играта му, престори се на ядосана и измърмори:

— Омагьосала го е! Стой сега под чехъла й!