Александър Беляев
Човекът-амфибия (16)

НЕПРИЯТНА СРЕЩА

Ихтиандър се чувствуваше твърде зле. Раната на шията го болеше. Имаше температура… Трудно дишаше на сушата.

На сутринта, въпреки лошото си състояние, той отиде на брега при скалата, за да се срещне с Гутиере. Тя дойде по пладне.

Беше непоносима горещина. От нажежения въздух и от ситния бял прах Ихтиандър почна да се задъхва. Той искаше да останат на морския бряг, но Гутиере бързаше — трябваше да се върне в града.

— Татко излиза по работа и аз трябва да оставам в магазинчето.

— Тогава ще ви изпратя — рече младежът и те тръгнаха по стръмния прашен път, който водеше към града.

Насреща им, навел ниско глава, вървеше Олсен. Той беше загрижен за нещо и мина покрай тях, без да забележи Гутиере. Но девойката го извика.

— Трябва да му кажа само две думи — рече Гутиере, обръщайки се към Ихтиандър, и като се върна назад, приближи до Олсен. Те почнаха тихо и бързо да си говорят. Изглежда, че девойката го убеждаваше в нещо.

Ихтиандър вървеше на няколко крачки зад тях.

— Добре, тази вечер, след полунощ — чу той гласа на Олсен. Великанът стисна ръката на девойката, кимна с глава и бързо продължи пътя си.

Когато Гутиере се върна при Ихтиандър, цялото му лице беше пламнало. Искаше му се да поговори най-после с Гутиере за Олсен, но не намираше думи.

— Аз не мога — почна той задъхан, — трябва да разбера… Олсен… вие криете от мене някаква тайна. Трябва да се срещнете с него тази нощ. Обичате ли го?

Гутиере хвана Ихтиандър за ръката, погледна го нежно и усмихнато попита:

— Вярвате ли ми?

— Вярвам ви… Знаете, че ви обичам — сега Ихтиандър разбираше тази дума, — но аз… но на мене ми е така тежко!

Това беше истина. Ихтиандър страдаше от неизвестността, но в момента чувствуваше освен това и остра, пронизваща болка в гърдите. Дишаше тежко. Руменината изчезна от бузите му и сега лицето му беше бледо.

— Вие не сте добре — разтревожено каза девойката. — Успокойте се, моля ви се! Мило мое момче!… Аз не исках да ви казвам всичко, но за да ви успокоя, ще ви го разкажа. Слушайте!

Край тях прелетя някакъв конник, но щом видя Гутиере, рязко обърна коня си и се приближи до младите. Ихтиандър погледна мургавия, не млад вече мъж с завити нагоре буйни мустаци и малка, остра брадичка.

Някъде някога Ихтиандър беше виждал вече този човек. Дали не в града? Не.

…Да, там, на брега на морето.

Конникът потупа няколко пъти с камшик ботуша си, огледа подозрително и враждебно Ихтиандър и подаде ръка на Гутиере. Когато хвана ръката й, той неочаквано повдигна девойката към седлото, целуна й ръка и се разсмя.

— Хванах ли ви! — Той пусна ръката на намръщилата се Гутиере и продължи насмешливо и в същото време с раздразнение: — Къде се е чуло и видяло годеница да се разхожда с млади хора в навечерието на сватбата си?

Гутиере се ядоса, но той не й даде време да отговори:

— Баща ви отдавна ви чака. Аз ще дойда в магазинчето след един час.

Ихтиандър вече не чуваше последните му думи. Той изведнъж усети, че му притъмнява пред очите, някаква топка заседна в гърлото му, дишането му спря. Той не можеше да стои повече на въздух.

— Значи вие… все пак ме измамихте — продума той с посинели устни.

Искаше му се да говори — да изкаже цялата си мъка или да узнае всичко, но болката в гърдите му ставаше непоносима, той почти губеше съзнание.

Изведнаж Ихтиандър се обърна, затича се към стръмната скала на брега и се хвърли в морето.

Гутиере извика и се олюля. После се спусна към Педро Зурита.

— По-скоро!… Спасете го!

Но Зурита не се помръдна.

— Нямам обичай да преча на хората да се давят, щом те желаят това — рече той.

Гутиере изтича към брега, за да се хвърли във водата. Зурита пришпори коня си, настигна девойката, хвана я за раменете, сложи я на седлото пред себе си и препусна по пътя.

— Нямам обичай да преча на другите, ако другите не ми пречат. Ето, така е по-добре. Хайде, опомнете се, Гутиере!

Но Гутиере не отговаряше. Тя беше в безсъзнание. Чак пред магазинчето на баща си тя се свести.

— Кой беше този млад човек? — попита Педро.

Гутиере погледна Зурита с нескриван гняв и рече:

— Оставете ме!

Зурита се намръщи. „Глупости — помисли си той. — Героят на нейния роман се хвърли в морето. Толкова по-добре!“ И като се обърна към магазинчето, Зурита извика:

— Татко! Балтазар! Е-хей!…

Балтазар изтича навън.

— Прибери си дъщерята. И ми благодари. Аз я спасих — тя едва не се хвърли в морето след един младеж с приятна външност. Ето че за втори път вече спасявам живота й, а тя продължава да ме избягва. Е, скоро ще се сложи край на цялото това упорство. — Той високо се изсмя. — Ще се върна след един час. Не забравяйте уговореното!

С унизителни поклони Балтазар пое от ръцете на Педро дъщеря си. Зурита пришпори коня и замина.

Бащата и дъщерята влязоха в магазинчето. Гутиере безсилно се отпусна на един стол и закри с ръце лицето си. Балтазар притвори вратата и като ходеше напред-назад из магазинчето, почна развълнувано и убедително да й говори нещо. Но никой не го слушаше. Все едно, че говореше на изсушените раци и морските таралежи, които лежаха по полиците.

„Хвърли се в морето — мислеше си девойката, като си припомняше лицето на Ихтиандър. — Нещастникът! Най-напред Олсен, а после тази неприятна среща със Зурита. Как посмя той да ме нарече своя годеница! Сега всичко е загубено!…“

Гутиере плачеше. Беше й мъчно за Ихтиандър. Скромен, срамежлив, нима можеше да го сравни човек със суетните и надменни младежи от Буенос Айрес?

„Какво да правя сега? — мислеше тя. — Да се хвърля в морето като Ихтиандър ли? Да се самоубия?“ А Балтазар продължаваше да говори:

— Разбираш ли, Гутиере? Та това е пълно разорение. Всичко, което виждаш в магазинчето ни, принадлежи на Зурита. Моя стока няма дори и една десета част! Бисерите получаваме от Зурита за продажба на консигнация. Но ако ти му откажеш още веднъж, той ще си вземе всичката стока и повече няма да има работа с мене! Та това е разорение! Пълно разорение! Хайде, бъди умно момиче, съжали своя стар баща…

— Доизкажи се: „…и се омъжи за него“. Не! — рязко отговори Гутиере.

— По дяволите! — изкрещя вбесен Балтазар. — Щом е така, тогава… тогава… не аз, а самият Зурита ще се справи с тебе! — И старият индианец влезе в лабораторията си, като затръшна шумно вратата.