Александър Беляев
Човекът-амфибия (7)

ТРЕТАТА СТЕНА

Постепенно Кристо свикна с този необикновен свят, който го заобикаляше. Всички животни, птици и влечуги, които пълнеха градината, бяха добре опитомени. С някои от тях Кристо завърза дори дружба. Кучетата с кожа на ягуар, които така го бяха изплашили първия ден, вървяха по петите му, ближеха ръцете му и се галеха. Ламите ядяха хляб от ръцете му. Папагалите кацаха на рамото му.

За градината и животните се грижеха дванадесет негри, също така мълчаливи или неми като Джим. Кристо никога не бе ги чул да говорят дори помежду си. Всеки от тях вършеше работата си мълчаливо. Джим беше нещо като техен началник. Той надзираваше негрите и разпределяше задълженията им. А Кристо, за негова собствена изненада, беше назначен за помощник на Джим. Работата на Кристо не беше чак толкова много, хранеха го добре. Той не можеше да се оплаче от живота си. Само едно нещо го безпокоеше — това зловещо мълчание на негрите. Той бе уверен, че Салватор е отрязал езиците на всички. И когато от време на време Салватор видеше при себе си Кристо, индианецът всеки път си мислеше: „Ще ми отреже езика“.

Но скоро той престана да се страхува толкова за езика си.

Веднъж Кристо видя Джим, заспал под сянката на маслинените дървета. Негърът лежеше по гръб, с разтворена уста. Кристо се възползува от това, надникна предпазливо в устата на спящия и се убеди, че езикът на стария негър е на мястото си. Тогава индианецът се поуспокои.

Салватор разпределяше строго своя ден. От седем до девет часа сутринта докторът приемаше болни индианци, от девет до единадесет оперираше, а после се прибираше във вилата си и се занимаваше там в лабораторията. Той оперираше животни и след това дълго ги изучаваше. След като привършваше наблюденията си, Салватор изпращаше тези животни в градината. Когато понякога чистеше в къщи, Кристо проникваше и в лабораторията. Всичко, което бе видял там, го поразяваше. В стъклени буркани, пълни с някакви разтвори, пулсираха различни органи. Отрязани ръце и крака продължаваха да живеят. И когато тези живи, отделени от тялото части почваха да боледуват, Салватор ги лекуваше и възстановяваше угасващия им живот. Всичко това ужасяваше Кристо. Той предпочиташе да се намира сред живите уроди в градината.

Въпреки доверието, което Салватор оказваше на индианеца, Кристо не смееше да проникне зад третата стена. А това извънредно много го интересуваше. Веднъж по пладне, когато всички почиваха, Кристо притича до високата стена. Зад нея той чу детски гласове — различни индиански думи. Понякога обаче към детските гласове се присъединяваха други, още по-тънки и пискливи гласове, които сякаш се препираха с децата и говореха на някакво непознато наречие.

Един ден, когато срещна Кристо в градината, Салватор се приближи до него и като го гледаше, както обикновено, право в очите, каза:

— Вече цял месец работиш при мен, Кристо, и аз съм доволен от теб. В долната градина се разболя един от прислужниците ми. Ти ще го заместиш. Там ще видиш много нови неща. Но не забравяй нашата уговорка: дръж здраво езика си зад зъбите, ако не искаш да го изгубиш.

— Аз вече почти се отучих да говоря всред вашите неми слуги, докторе — отвърна Кристо.

— Толкова по-добре. Мълчанието е злато. Ако мълчиш, ще получиш много златни пезети. Надявам се, че след две седмици ще вдигна на крака болния си слуга. Между другото, ти познаваш ли добре Андите?

— Аз съм се родил в планините.

— Чудесно! Трябва да попълня менажерията си с нови животни и птици. Ще те взема със себе си. А сега си върви. Джим ще те заведе в долната градина.

С много неща вече бе свикнал Кристо. Но онова, което видя в долната градина, надмина всичките му очаквания.

На обширна, сгряна от слънцето ливада играеха голи деца и маймуни. Това бяха деца от различни племена. Между тях имаше и съвсем малки — на не повече от три години, а най-големите бяха около дванадесет годинки. Децата бяха пациенти на Салватор. Много от тях бяха прекарали тежки операции и дължаха живота си на Салватор. Оздравяващите деца играеха, тичаха из градината, а после, когато възстановяваха силите си, родителите си ги прибираха в къщи.

Освен деца тук имаше и маймуни, двуопашати маймуни, Маймуни без снопче козина по тялото си. Най-поразителното беше това, че всички маймуни — коя по-добре, коя по-зле — умееха да говорят. Те се препираха с децата, караха се, пищяха пронизително. Но все пак маймуните се спогаждаха с децата и се караха с тях не повече, отколкото и децата помежду си.

Понякога Кристо не можеше да разбере това маймуни ли са, или са хора. Когато се запозна с градината, Кристо забеляза, че тя беше по-малка от горната градина и се спуща към залива още по-стръмно, опирайки до една отвесна като стена скала. Морето по всяка вероятност се намираше недалеч от тази стена. Отвъд стената долиташе шумът от разбиващите се в брега морски вълни.

След няколко дни Кристо огледа тази скала и се убеди, че тя е изкуствена. В гъстите глициниеви храсталаци той откри сива желязна врата, боядисана в цвета на скалата и напълно сливаща се с нея.

Кристо се ослуша. Иззад скалата не се чуваше никакъв звук освен плясъка на вълните. За къде водеше тази тясна врата? Към брега на морето ли?

Изведнъж долетя тревожен детски вик. Децата гледаха към небето. Кристо повдигна глава и видя малък червен детски балон, който се носеше бавно над градината. Вятърът го отнасяше към морето.

Този обикновен детски балон, прелетял над градината, развълнува силно Кристо. Той стана неспокоен. И щом се върна оздравелият вече слуга, Кристо отиде при Салватор и му каза:

— Докторе! Скоро ще заминем за Андите може би за дълго. Позволете ми да отида да се видя с дъщеря си и с внучката си.

Салватор не обичаше слугите му да напущат имението и предпочиташе те да нямат семейство. Кристо мълчаливо чакаше, вперил поглед в Салватор.

Салватор изгледа студено индианеца и му напомни:

— Не забравяй споразумението ни. Дръж си езика! Върни се най-късно след три дни. Почакай!

Салватор влезе в другата стая и изнесе оттам кожена кесия, в която подрънкваха златни пезети.

— Това е за внучката ти. И за твоето мълчание.