Александър Беляев
Човекът-амфибия (13)

ОТНОВО В МОРЕТО

Ихтиандър тичаше задъхан по протежение на морския бряг. Щом се измъкна от този страшен град, той рязко сви от пътя и се отправи към морето. Там се скри между крайбрежните камъни, огледа се, съблече се бързо, скри дрехите в камъните, изтича към морето и се хвърли във водата.

Въпреки умората си той никога не бе плувал толкова бързо. Рибите бягаха изплашени от него. Чак когато се отдалечи на няколко мили от града, Ихтиандър изплува по-близо до повърхността и взе да се придържа към брега. Тук вече се чувствуваше като у дома си. Всеки подводен камък, всяка вдлъбнатина по морското дъно му бяха познати. Ето тук, проснати на пясъчното дъно, живеят домоседите писии, по-нататък растат червени коралови храсти, които крият между клонките си дребни рибки-червеноперки. В тази потънала рибарска лодка са се настанили две семейства октоподи; те неотдавна се сдобиха с малки. Под сивите камъни се въдят раци. Ихтиандър обичаше с часове да наблюдава живота им. Познаваше техните малки радости при сполучлив лов и техните скърби при загуба на щипка или нападение на октопод. А близо до крайбрежните скали имаше много стриди.

Най-после, като стигна близо до залива, Ихтиандър подаде глава над водата. Той видя само делфини, които си играеха всред вълните, и извика силно и проточено. Един голям делфин подсвирна весело в отговор и бързо заплува към своя приятел, като ту се гмуркаше, ту отново показваше над гребените на вълните своя лъскав черен гръб.

— По-бързо, Лидинг, по-бързо! — извика Ихтиандър и се отправи срещу него. Младежът се вкопча за делфина. — Да се отдалечим по-скоро оттук, напред!

И подчинявайки се на ръката на младежа, делфинът бързо заплува към открито море, срещу вятъра и вълните. Той пенеше вълните, разсичаше ги с гърди и летеше, но тази скорост се струваше на Ихтиандър все още недостатъчна.

— Хайде, Лидинг, по-бързо, по-бързо!

Ихтиандър съвсем изтощи делфина, но това препускане по вълните не го успокои. Той се плъзна изведнаж от лъскавия гръб и се отпусна в морето, като остави своя приятел в недоумение. Делфинът почака малко, подсвирна, гмурна се във водата, изплува отново, подсвирна недоволно още веднъж, обърна се с рязък удар на опашката си и заплува към брега, като от време на време се обръщаше назад. Неговият приятел не се показваше на повърхността и Лидинг се присъедини към стадото си, посрещнат радостно от младите делфини. Ихтиандър се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко в мрачните глъбини на океана. Искаше да остане сам, да се съвземе от новите впечатления, да обмисли всичко, което беше научил и видял. Той влезе навътре в океана, без да се замисля за опасностите. Искаше да разбере защо е такъв — чужд и на морето, и на сушата.

Ихтиандър се спускаше надолу все по-бавно. Водата ставаше по-плътна и вече го натискаше, той дишаше все по-трудно. Тук цареше гъст сивозелен мрак. Морските обитатели бяха по-малко и много от тях той не познаваше — никога още не беше слизал толкова на дълбоко. И за първи път Ихтиандър изпита страх пред този мълчалив, мрачен свят. Той бързо се издигна на повърхността и заплува към брега. Слънцето залязваше и пронизваше водата с червени лъчи. Тук тези лъчи се смесваха със синевата на вълните, преливаха в нежни розово-виолетови и зеленикавосини тонове. Ихтиандър беше без очила и затова отдолу виждаше морската повърхност така, както я виждат рибите: изпод водата повърхността не изглежда плоска, а във вид на конус, сякаш Ихтиандър се намираше на дъното на огромна фуния. Краищата на този конус бяха сякаш заобиколени с червена, жълта, зелена, синя и виолетова ивица. Вън от конуса се разстилаше блестящата водна повърхност, в която се отразяваха като в огледало подводните предмети: скалите, водораслите и рибите.

Ихтиандър се обърна по гърди, заплува към брега и седна между подводните скали, недалеч от крайбрежната плитчина. Рибарите бяха слезли от лодките си във водата и я теглеха към брега. Един беше спуснал краката си до коленете във водата. Ихтиандър виждаше над водата безкрак рибар, а във водата — само неговите крака, които отново се отразяваха в огледалната водна повърхност. Друг рибар се беше потопил във водата до раменете. И във водата се показа странно, безглаво, но четирикрако същество, сякаш на двама еднакви хора бяха отсекли главите и поставили раменете на единия човек върху раменете на другия. Когато хората наближиха брега, Ихтиандър ги видя така, както ги виждат рибите: сякаш отразени в сфера. Виждаше ги от главата до краката още преди те да се приближат до брега. Ето защо той винаги успяваше да изчезне, преди хората да могат да го забележат.

Тези странни туловища с четири ръце без глави и глави без туловища се сториха сега на Ихтиандър неприятни. Хора… Те вдигат толкова много шум, пушат ужасни пури, миришат на лошо! Не, с делфините му е по-добре — те са чисти и весели. Ихтиандър се усмихна и си спомни как веднъж пи делфиново мляко.

Далеч на юг има малък залив. Острите подводни скали и пясъчната ивица пречат на корабите от морето да имат достъп до него. Брегът им е скалист и стръмен. Този залив не се посещава нито от рибари, нито от ловци на бисери. Плиткото му дъно е покрито с гъст килим от водорасли. В топлата вода има много риба. Години наред в този залив идваше един женски делфин и раждаше тук, в топлата вода, делфинчетата си — две, четири, понякога и шест. Младите делфини забавляваха много Ихтиандър и той по цели часове ги наблюдаваше, спотаен неподвижно в гъстите водорасли. Делфинчетата ту се премятаха смешно на повърхността, ту сучеха мляко от майка си, блъскайки се едно друго с муцуни. Ихтиандър почна предпазливо да ги опитомява: ловеше рибки и гощаваше с тях делфинчетата. Малко по малко младите делфини и майка им свикнаха с Ихтиандър. Той вече играеше с малките, ловеше ги, подхвърляше ги, закачаше ги. Изглежда, че това им харесваше — те не се отделяха от младежа и се спущаха вкупом към него всеки път, когато той се покажеше в залива с подаръци за тях — вкусни рибки или още по-вкусни малки нежни октоподи.

Веднъж, когато познатият му женски делфин беше родил делфинчета и те бяха още сукалчета — не ядяха нищо, а се хранеха само с майчиното си мляко, — Ихтиандър си помисли: защо пък и той самият да не опита вкуса на делфиновото мляко. И незабелязано се промъкна под женския делфин, обгърна го с ръце и почна да суче мляко. Делфинът не очакваше такова нападение и в ужас се втурна навън от залива. Ихтиандър веднага пусна изплашеното животно. Млякото имаше силно подчертан вкус на риба. Изплашеният делфин, освободен от неочакваното сукалче, изчезна някъде във водната бездна, малките му се объркаха и взеха да се мятат като обезумели наоколо. Дълго време се мъчи Ихтиандър да събере глупавите малки делфинчета, докато най-сетне не се появи майка им и не ги отведе в съседното заливче. Чак след много дни Ихтиандър успя да си възвърне тяхното доверие и приятелство.

Кристо се разтревожи не на шега. Ихтиандър не се появи три денонощия. Най-после се върна изморен, побледнял, но доволен.

— Къде се губи? — попита строго индианецът, зарадван от появяването му.

— Бях на дъното — отвърна Ихтиандър.

— А защо си толкова бледен?

— Аз… аз едва не загинах — излъга Ихтиандър за първи път в живота си и разказа на Кристо една история, която се беше случила с него много по-рано.

В океанските дълбини се издига скалисто плато, а в средата му се намира овална вдлъбнатина — истинско подводно, планинско езеро. Ихтиандър плуваше над това подводно езеро. Порази го необикновеният светлосив цвят на дъното му. Той слезе по-надолу и когато се вгледа, остана поразен: под него се намираше истинско гробище на различни морски животни — от дребни рибки до акули и делфини. Имаше скорошни жертви. Но около тях не гъмжеха както обикновено дребни хищници — раци и риби. Всичко беше мъртво и неподвижно. Само тук-таме от дъното към повърхността се издигаха мехурчета от някакъв газ. Ихтиандър плуваше над края на вдлъбнатината. Той се спусна още по-ниско и внезапно почувствува остра болка в хрилете, задух и виене на свят. Почти в безсъзнание, той почна безпомощно да пада и най-после слезе до края на котловината. Слепите му очи тупаха силно, сърцето му биеше до пръсване и червена мъгла забулваше очите му. И нямаше от кого да очаква помощ. Внезапно той забеляза, че близо до него се спущаше акула, която се гърчеше в конвулсии. Навярно тя го бе преследвала, докато сама не се бе озовала в отровните мъртви води на подводното езеро. Коремът и слабините й се издигаха и спадаха, устата й беше отворена, белите й остри зъби — оголени. Акулата издъхваше. Ихтиандър изтръпна от ужас. Стиснал челюсти и мъчейки се да не пропуща вода през хрилете си, Ихтиандър изпълзя на четири крака на брега на езерото, после се изправи и тръгна. Зави му се свят и той отново падна. След това се отблъсна с крака от сивите камъни, замахна с ръце и се намери вече на десет метра от езерото.

След като завърши разказа си, Ихтиандър добави онова, което някога беше научил от Салватор.

— В тази котловина вероятно са се натрупали някакви вредни газове — може би сероводород или въглероден двуокис — каза Ихтиандър. — Разбираш ли, на повърхността на океана тези газове се окисляват и не ги усещаш, но в самата котловина където се образуват, те са силно концентрирани. Е, а сега дай да закуся, гладен съм.

Ихтиандър хапна набързо, сложи очилата и плавниците си и тръгна към вратата.

— Ти само за тях ли си дойде? — попита Кристо, като сочеше очилата. — Защо не ми кажеш какво ти е?

В характера на Ихтиандър се бе появила нова черта: той бе станал прикрит.

— Не питай, Кристо, аз и сам не зная какво ми е. — И младежът бързо излезе от стаята.