Александър Беляев
Човекът-амфибия (12)

В ГРАДА

Ихтиандър изплува от залива и излезе на брега. Кристо го чакаше вече с бял костюм в ръце. Ихтиандър погледна костюма така, сякаш му бяха донесли змийска кожа, въздъхна и почна да се облича. Индианецът му помогна да си завърже връзката и като огледа Ихтиандър, остана доволен от вида му.

— Да вървим — весело каза Кристо.

Индианецът искаше да порази Ихтиандър и го поведе по главните улици на града — авеню д’Алвар, Вертис, показа му площад Виктория с катедралата и кметството в мавритански стил, площада Фуерто и площада Двадесет и пети май^[1] с обелиска на свободата, заобиколен с прекрасни дървета, както и двореца на президента.

Но Кристо се излъга. Шумът, движението на големия град, задухата, навалицата съвсем замаяха Ихтиандър. Той се опитваше да намери в тълпата от хора девойката, хващаше често Кристо за ръката и шепнеше:

— Тя е!… — но веднага виждаше, че се е излъгал. — Не, това е друга…

Настъпи пладне. Горещината стана непоносима. Кристо предложи да се отбият да хапнат в едни малък ресторант, който се помещаваше в приземен етаж. Тук беше прохладно, но шумно и задушно. Мръсни, зле облечени хора пушеха зловонни пури. Ихтиандър се задъхваше от дима, а освен това хората спореха високо, като размахваха смачкани вестници и крещяха непознати за него думи. Ихтиандър изпи голямо количество студена вода, но не се докосна до яденето и натъжено каза:

— По-лесно е да се намери позната рибка в океана, отколкото човек в този водовъртеж от хора. Вашите градове са отвратителни. Тук е задушно и мирише на лошо. Гърдите започнаха да ме болят. Искам да се върнем в къщи, Кристо.

— Добре — съгласи се Кристо. — Ще се отбием само при един мой приятел и после ще си тръгнем.

— Не искам да ходя при хора.

— На път ни е. Няма да се бавя.

Кристо плати сметката и излезе с Ихтиандър на улицата. Младежът дишаше тежко и вървеше с наведена глава след Кристо покрай белите здания, край градините с кактуси, с маслинени и прасковени дървета. Индианецът го водеше при своя брат Балтазар, който живееше на Новото пристанище. Край морето Ихтиандър жадно взе да вдишва влажния въздух. Искаше му се да смъкне дрехите си и да се хвърли в морето.

— Сега ще стигнем — рече Кристо, като поглеждаше плахо спътника си.

Преминаха железопътните линии.

— Пристигнахме. Тук е — каза Кристо и двамата се спуснаха в едно полутъмно магазинче.

Когато очите на Ихтиандър свикнаха с полумрака, той се озърна смаян около себе си. Магазинчето напомняше кътче от морското дъно. Лавиците и дори част от пода бяха отрупани с черупки от морски миди — дребни, едри, спираловидни, двуразделни. От тавана висяха нанизи от корали, морски звезди, препарирани морски риби, изсушени раци, чудновати морски обитатели. На тезгяха, под едно стъкло, бяха поставени кутии с бисери. В една кутия имаше розови бисери „ангелска кожа“, както ги наричаха ловците на бисери. Ихтиандър се успокои малко сред тези познати предмети.

— Почини си, тук е прохладно и тихо — каза Кристо, като предложи на младежа овехтял плетен стол.

— Балтазар! Гутиере! — извика индианецът.

— Ти ли си, Кристо? — отвърна глас от другата стая. — Ела тук!

Кристо се наведе, за да мине през ниската вратичка, която водеше към другата стая.

Това беше лабораторията на Балтазар. Тук той възстановяваше загубения от влагата цвят на бисерите с помощта на слаб разтвор от киселина. Кристо затвори плътно вратата след себе си. Слаба светлина падаше през малкото прозорче до тавана и осветяваше шишенцата и стъклените ванички върху изтритата, потъмняла маса.

— Здравей, братко! Къде е Гутиере?

— Отиде у съседката за ютия. Само за дантелки и корделки мисли. Ей сега ще се върне — отговори Балтазар.

— А Зурита?

— Изчезна някъде, проклетникът. Вчера малко се поскарахме с него.

— Все заради Гутиере ли?

— Зурита се чуди как да й угоди. А тя си знае своето: — Не искам и не искам! Какво да я правиш! Капризна и упорита. Много си въобразява. Не разбира, че всяка индианска девойка, дори и най-голямата хубавица да е, ще смята за щастие да се омъжи за такъв човек. Собствена шхуна си има, цяла дружина ловци на бисери — мърмореше Балтазар, като изплакваше бисерите в разтвора. — Сигурно Зурита от мъка пак се налива с вино.

— Ами сега какво да правим?

— А ти доведе ли го?

— Седи ей там.

Балтазар се приближи до вратата и любопитно погледна през ключалката.

— Не го виждам.

— Седнал е на стола до тезгяха.

— Не го виждам. Там е Гутиере.

Балтазар бързо отвори вратата и влезе заедно с Кристо в магазинчето. Ихтиандър беше изчезнал. В тъмния ъгъл стоеше девойка — осиновената дъщеря на Балтазар, Гутиере. Девойката беше прочута с красотата си далеч зад пределите на Новото пристанище. Но тя беше свенлива и своенравна. „Не!“ беше думата, която тя най-често изговаряше с напевен, но твърд глас. Педро Зурита харесваше Гутиере. Той искаше да се ожени за нея. И старият Балтазар нямаше нищо против да се сроди със собственика на шхуната и да влезе в съдружие с него. Но на всички предложения на Зурита девойката упорито отговаряше: „Не!“.

Когато баща й и Кристо влязоха в стаята, девойката стоеше с наведена глава.

— Здравей, Гутиере — каза Кристо.

— Къде е младежът? — попита Балтазар.

— Аз не крия младежи — отговори тя усмихната. — Когато влязох, той ме погледна така странно, сякаш се изплаши, скочи от мястото си, улови се изведнъж за гърдите и избяга. Докато се усетя, той беше вече на вратата.

„Значи тя е била“ — помисли си Кристо.