Александър Беляев
Човекът-амфибия (19)

НА ПЪТ

Ихтиандър бързо се приготви за път. Той извади скритите на брега дрехи и обувки и ги завърза на гърба си с ремъка, на който висеше ножът му. Сложи очилата и плавниците си и тръгна.

В залива Рио де ла Плата имаше много океански параходи и кораби, шхуни и баркаси. Помежду им сновяха малки крайбрежни катери. Техните дъна, гледани изпод водата, приличаха на водни бръмбари, които се движеха по повърхността на всички страни. Котвените вериги и въжета се издигаха от дъното като тънки стебла на подводна гора. Дъното на залива беше осеяно с различни отпадъци, железни парчета, купища изсипани каменни въглища и изхвърлена сгурия, парчета стари маркучи и платна, бидони, тухли, счупени бутилки, консервни кутии, а по-близо до брега — и с трупове на кучета и котки.

Тънък пласт нефт покриваше повърхността на водата. Слънцето още не бе залязло, но тук владееше сивозеленикав здрач. Река Парана носеше тиня и пясък, които размътваха водата на залива.

Ихтиандър можеше да се заблуди сред този лабиринт от морски съдове, но за компас му служеше лекото течение, образувано от вливащата се в залива река. „Колко само са мръсни хората“ — мислеше той, като разглеждаше с погнуса дъното, което напомняше бунище. Младежът плуваше по средата на залива, по-надълбоко от киловата част на корабите. В замърсените води на залива той дишаше трудно, както човек в задимена стая. На няколко места по дъното Ихтиандър видя трупове на хора и скелети на животни. Черепът на един труп беше разсечен, а на шията му се виждаше въже с привързан на него камък. Тук беше погребано нечие престъпление.

Ихтиандър бързаше да изплува по-скоро от тези мръсни места. Колкото по-нагоре се издигаше обаче, толкова по-силно чувствуваше насрещното течение. Беше му трудно да плува. В океана има течения, но там те му помагаха — младежът ги познаваше добре. Той ги използуваше, както моряк — попътния вятър. Тук имаше само насрещно течение. Ихтиандър беше опитен плувец, но се дразнеше, че се придвижва напред толкова бавно. Изведнъж нещо прелетя съвсем близо до него и за малко не го засегна. Някакъв кораб беше хвърлил котва. „Май че тук не е безопасно да се плува“ — помисли Ихтиандър и се озърна. Видя, че го настига един голям параход.

Ихтиандър се спусна по-надълбоко и когато дъното на кораба минаваше над него, той се хвана за кила. Полипи бяха облепили желязото и той можеше да се улови за тази грапава повърхност. Не беше много удобно да се лежи под водата в такова положение, но в замяна на това сега се намираше под прикритие и плуваше бързо, влачен от парахода.

Делтата се свърши и параходът навлезе в река Парана. Водите на реката носеха със себе си огромно количество тиня. Ихтиандър дишаше трудно в тази сладка вода. Ръцете му изтръпнаха, но той не искаше да се раздели с парахода. „Жалко, че не можах да тръгна на това пътешествие с Лидинг!“ — спомни си младежът за делфина. Но в реката биха могли да убият делфина. Лидинг нямаше да може да плува под водата през целия път, а Ихтиандър не би посмял да се покаже на повърхността на реката, където имаше твърде голямо движение.

Ръцете на Ихтиандър отмаляваха все повече и повече. Освен това той изгладня много, тъй като през целия ден не беше хапвал нищо. Трябваше да спре. Той се отдели от кила на парахода и се спусна на дъното. Мракът се сгъстяваше. Ихтиандър огледа тинестото дъно. Там не намери нито плоски писии, нито стриди. Край него сновяха сладководни риби, но той не познаваше навиците им и те му се струваха по-хитри от морските риби. Трудно беше да се хванат. Чак когато настъпи нощта и рибите заспаха, Ихтиандър успя да хване една голяма щука. Месото й беше твърдо и имаше дъх на тиня, но изгладнелият младеж я ядеше с апетит, като налапваше цели парчета заедно с костите.

Трябваше да си почине. В тази река той можеше поне спокойно да се наспи, без да се страхува от акули или октоподи. Трябваше само да се погрижи течението да не го отнесе надолу по време на съня му. Ихтиандър намери на дъното няколко камъка, нареди ги в редица и легна, като обгърна с ръка един от тях.

Но младежът спа много малко. Скоро усети, че се приближава някакъв параход. Ихтиандър отвори очи и видя сигналните светлини. Параходът идваше отдолу. Младежът скочи бързо и се приготви да се улови за него. Но това беше моторна лодка със съвсем гладко дъно. Ихтиандър направи няколко опита да се залови за дъното и едва не попадна под витлото.

Няколко парахода още минаха надолу по течението, докато най-после Ихтиандър успя да се хване за един пътнически параход, който отиваше нагоре по реката. Така Ихтиандър стигна до град Парана. Първата част от пътешествието му завърши. Оставаше обаче най-трудната — сухоземната.

Рано сутринта Ихтиандър се отдалечи от шумното пристанище на града, спря в една безлюдна местност, огледа се внимателно и излезе на брега. Свали очилата и плавниците си, закопа ги в пясъка край брега, изсуши на слънцето костюма си и се облече. В измачканите дрехи той приличаше на скитник. Но младежът малко мислеше за това.

Ихтиандър тръгна по десния бряг, както му беше обяснил Олсен, и почна да разпитва срещнатите рибари знаят ли къде се намира хасиендата „Долорес“ на Педро Зурита. Рибарите го оглеждаха подозрително и поклащаха глава отрицателно.

Часове минаваха един след друг, горещината се засилваше все повече, а търсенията му не довеждаха до нищо. На сушата Ихтиандър не умееше да се ориентира в непознати места. Горещината го изморяваше, виеше му се свят и той не можеше да разсъждава добре.

За да се освежи, Ихтиандър на няколко пъти се съблича и се потопява във водата.

Беше около четири часа след обяд, когато най-после щастието му се усмихна — той срещна един стар селянин, който приличаше на ратай. Старецът изслуша Ихтиандър, кимна и рече:

— Върви все натам, все по този път, покрай нивите. Ще стигнеш до едно голямо езеро, ще минеш моста, ще се изкачиш на малко възвишение и там ще намериш мустакатата дона Долорес.

— Защо да е мустаката? Та нали „Долорес“ е хасиенда?

— Да, хасиенда е. Но старата стопанка се казва също Долорес и е майка на Педро Зурита. Дебела мустаката старица. Хич и не мисли да се наемаш на работа при нея. Жив ще те одере. Истинска вещица. Казват, че Зурита си е довел млада жена. Бял ден няма да види тя от свекърва си — нареждаше словоохотливият селянин.

„Това е за Гутиере“ — помисли Ихтиандър.

— А далече ли е? — попита той.

— Привечер ще стигнеш — отговори старецът, като погледна слънцето.

Ихтиандър поблагодари на стареца и закрачи бързо по пътя край пшеничните и царевични ниви. От бързия ход той почна да се изморява. Пътят се точеше като безкрайна бяла лента. Пшеничните ниви се сменяха с пасища от висока гъста трева, където пасяха стада овце.

Ихтиандър изнемогваше, острите болки в гърдите му се засилваха. Измъчваше го жажда. Наоколо — ни капка вода. „Дано стигна по-бързо до езерото!“ — мислеше си младежът. Страните и очите му хлътнаха, дишаше тежко. Усещаше глад. Но с какво можеше да обядва тук? Далеч на ливадата пасеше стадо овни под охраната на овчар с кучета. През една каменна ограда бяха надвиснали клоните на праскови и портокали, а по тях имаше зрели плодове. Тук не е като в океана — всичко е чуждо, всичко е поделено, всичко е оградено и се охранява. Само волните птици единствено не принадлежат на никого, летят и кряскат край пътя. Но тях е трудно да хванеш. Пък и позволено ли е да се ловят тези птици? Може би и те принадлежат на някого. Тук лесно можеш да умреш от глад и жажда всред езера, градини и стада.

Срещу Ихтиандър вървеше, сложил ръце зад гърба си, един дебел човек в бял кител с лъскави копчета, бяла фуражка и кобур на пояса.

— Кажете ми, далеч ли е оттук хасиендата „Долорес“? — попита Ихтиандър.

Дебелият човек подозрително огледа Ихтиандър.

— А защо питаш? Откъде идваш?

— От Буенос Айрес…

Човекът в китела изведнаж застана нащрек.

— Подай си ръцете — каза дебелият човек. Това учуди Ихтиандър, но понеже не допускаше нищо лошо, протегна ръце. Дебелият извади от джоба си „гривни“ (белезници) и бързо ги щракна на ръцете на Ихтиандър.

— Ето че те пипнахме! — измърмори човекът с лъскавите копчета и като блъсна Ихтиандър в гърдите, извика: — Върви! Аз ще те придружа до „Долорес“.

— Защо оковахте ръцете ми? — в недоумение попита Ихтиандър и с вдигнати ръце почна да разглежда „гривните“.

— Без приказки! — подвикна му строго дебелият. — Хайде, тръгвай!

Ихтиандър наведе глава и бавно тръгна по пътя. Добре поне, че не го накараха да се върне назад. Той не разбираше какво се беше случило с него. Не знаеше, че миналата нощ в съседната ферма бе извършено убийство и грабеж и полицията търсеше сега престъпниците. Не се досещаше и за това, че имаше подозрителен вид в своя измачкан костюм. Неговият неопределен отговор за целта на пътуването му окончателно реши съдбата му. Полицаят арестува Ихтиандър и сега го водеше в най-близкото селище, за да го изпрати в Парана, в затвора.

Ихтиандър разбра само едно: той е лишен от свобода и пътуването му за нещастие се забавя. Реши на всяка цена да си възвърне свободата още при първия удобен случай.

Дебелият полицай, доволен от сполуката си, запуши дълга пура. Той крачеше отзад и облъхваше Ихтиандър с кълба тютюнев дим. Младежът се задъхваше.

— Не може ли да не пускате дим, трудно дишам — каза той, обръщайки се към този, който го конвоираше.

— Какво-о? Моля, не пушете, а? Ха-ха-ха! — полицаят избухна в смях и цялото му лице се набръчка. — Я гледай ти колко сме нежни! — И като пусна право в лицето на младежа няколко гъсти кълба дим, извика: — Тръгвай!

Младежът се подчини.

Най-после Ихтиандър видя езерото с прехвърления през него тесен мост и неволно ускори крачки.

— Не бързай за твоята Долорес! — извика дебелият полицай.

Стъпиха на моста. Когато стигнаха до средата, Ихтиандър изведнаж се наведе през перилата и се хвърли във водата.

Полицаят съвсем не очакваше такава постъпка от човек с оковани ръце. Но и Ихтиандър пък не очакваше от дебелия онова, което той направи в следващия миг. Полицаят се хвърли във водата след Ихтиандър — страхуваше се, че престъпникът може да се удави. Искаше да го заведе жив: арестуваният може да му причини много неприятности, ако го намерят удавен, окован в белезници. Полицаят толкова бързо последва Ихтиандър, че успя да го хване за косата и не го пускаше. Тогава Ихтиандър с риск да се лиши от косата си, повлече полицая към дъното. Скоро младежът почувствува, че ръката на полицая се разтваря и отпуска косата му. Ихтиандър отплува няколко метра встрани и се подаде навън, за да види излязъл ли е отгоре и полицаят. Шишкото пляскаше с ръце и крака на повърхността и като видя главата на Ихтиандър, се развика:

— Ще се удавиш, негоднико! Плувай към мене!

„Това е една идея!“ — мина през главата на Ихтиандър и той внезапно почна да вика:

— Помощ! Потъвам… — и полетя към дъното.

Изпод водата той наблюдаваше как полицаят се гмурка и го търси. Най-после, изглежда, дебелият изгуби всякаква надежда и изплува на брега. „Сега ще си отиде“ — помисли Ихтиандър. Но полицаят не си отиваше. Той бе решил да остане при трупа, докато пристигнат следствените власти. Това, че удавеният лежеше на дъното на езерото, не променяше нещата.

В това време по моста минаваше един селянин, който яздеше на муле, натоварено с чували. Полицаят заповяда на селянина да разтовари чувалите и да занесе в най-близкия полицейски участък една бележка. Положението на Ихтиандър се влошаваше. Освен това в езерото имаше пиявици. Те се впиваха в Ихтиандър и той едва сварваше да ги отмахне от тялото си. Но трябваше да прави това предпазливо, за да не раздвижва застоялата вода и да не привлече по този начин вниманието на полицая.

Селянинът се върна след половин час, посочи с ръка към пътя, натовари чувалите си на мулето и бързо се отдалечи. След пет-шест минути към брега се приближиха трима полицаи.

Двама от тях носеха на глави една лека лодка, а третият — канджа и весло. Пуснаха лодката във водата и почнаха да търсят удавения. Ихтиандър не се страхуваше, че ще бъде намерен. За него това беше почти игра — той само преминаваше от едно място на друго. Цялото дъно на водоема край моста беше грижливо претърсено с канджата, но трупът не бе намерен.

Полицаят, който беше арестувал Ихтиандър, разтваряше в недоумение ръце. Това дори забавляваше Ихтиандър. Но скоро той се почувствува зле. Полицаите бяха повдигнали с канджата си от дъното на езерото цели облаци от тиня. Водата се размъти. Сега Ихтиандър не можеше да различи нищо по-далеч от една протегната ръка, а това беше вече опасно. Но най-главното — беше му трудно да диша с хриле в бедната на кислород вода. А отгоре на това — тези облаци от тиня.

Ихтиандър се задъхваше и чувствуваше в хрилете си все по-силно парене. Повече не можеше да търпи. От устата му се изтръгна неволен стон, няколко мехурчета отлетяха нагоре. Какво да прави? Да излезе от езерото — друг изход нямаше. Трябваше да излезе, каквото и да го заплашваше след това. Разбира се, веднага ще го хванат, може и да го пребият от бой и ще го пратят в затвора. Но все едно. Олюлявайки се, Ихтиандър тръгна бавно към плиткото и главата му се показа над водата.

— А-а-а-а! — като луд извика полицаят и скочи през борда на лодката, за да доплува по-бързо до брега.

— Исусе Христе! Олеле! — изкрещя и другият, като се просна на дъното на лодката.

Двамата полицаи, останали на брега, шепнеха молитви. Бледни, те трепереха от страх и се мъчеха да се скрият един зад друг.

Ихтиандър не очакваше това и не разбра най-напред причината на уплахата им. После се сети, че испанците са много религиозни и суеверни. Вероятно полицаите си бяха въобразили, че виждат пред себе си призрак. Ихтиандър реши да ги изплаши още повече: той се озъби, облещи очи, почна да вие със страшен глас, като се насочваше бавно към брега. После излезе на пътя, все така умишлено бавно, и се отдалечи с отмерени стъпки.

Нито един от полицаите не се помръдна и не задържа Ихтиандър. Суеверният ужас, страхът от привидения им попречиха да изпълнят своя служебен дълг.