Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Человек-амфибия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сергей Дубина
Корекция
Mandor

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Народна култура култура, София, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ДОКТОР САЛВАТОР

Зурита започна да привежда в изпълнение заплахата си. Той издигна по дъното на залива много телени заграждения, опъна във всички посоки мрежи, постави капани. Но негови жертви засега бяха само рибите — „морският дявол“ сякаш бе потънал в земята. Той не се показа повече и с нищо не напомняше за себе си. Напразно опитоменият делфин се появяваше всеки ден в залива, гмуркаше се и подсвиркваше, сякаш канеше своя тайнствен приятел да се разходят. Приятелят му не се показваше и делфинът изведнаж подсвирна сърдито за последен път и отплува в открито море. Времето се развали. Източният вятър разлюля гладката шир на океана. Водите на залива се размътиха от пясъка, който се вдигаше от дъното. Разпенените гребени на вълните скриваха дъното. Никой не можеше да види какво става под водата.

Часове наред Зурита можеше да стои на брега и да гледа веригите от огромни вълни. Те прииждаха една след друга, сгромолясваха се като шумни водопади, а долните слоеве вода със съскане заливаха мокрия пясък, търкаляха камъчета и черупки и допълзяваха до краката на Зурита.

— Не, така не може — казваше Зурита. — Трябва да се измисли нещо друго. „Дяволът“ живее на дъното на морето и не желае да напусне убежището си. Значи, за да го хванем, трябва ние да отидем при него — да се спуснем на дъното. Това е ясно!

И като се обърна към Балтазар, който майстореше нов, сложен капан, Зурита рече:

— Тръгвай веднага за Буенос Айрес и донеси оттам два водолазни костюма с кислородни резервоари. Обикновеният водолазен костюм с маркуч за сгъстения въздух няма да върши работа. „Дяволът“ може да пререже маркуча. Освен това ще ни се наложи може би да направим едно малко подводно пътешествие. Не забравяй да вземеш и електрически фенери.

— Искате да отидете на гости у „дявола“ ли? — попита Балтазар.

— Разбира се, но с тебе, старче!

Балтазар кимна с глава и се отправи на път. Той донесе не само водолазни костюми и фенери, но и два дълги, особено изкривени бронзови ножа.

— Сега вече не могат да правят такива — рече той. — Това са старинни араукански ножове, с които моите прадеди някога разпаряли коремите на белите — на вашите прадеди, с извинение!

Тази историческа справка не се хареса на Зурита, но ножовете той одобри.

— Ти си много предвидлив, Балтазар!

На следния ден призори, въпреки силното вълнение, Зурита и Балтазар навлякоха водолазните костюми и се спуснаха на морското дъно. Те оправиха трудно опънатите пред входа на подводната пещера мрежи и се промъкнаха в тесния проход. Заобикаляше ги пълен мрак. Водолазите стъпиха на крака, извадиха ножовете си и запалиха фенерите. Изплашените от светлината дребни рибки се пръснаха, а после доплуваха до фенера и се завъртяха в синкавия му лъч като рой насекоми.

Зурита ги пропъди с ръка: блясъкът на люспите им го заслепяваше. Пещерата беше доста голяма: висока не по-малко от четири метра и широка пет-шест метра. Водолазите огледаха ъглите. Пещерата беше празна и необитаема. Само ята от дребни рибки, изглежда, търсеха тук закрила от морското вълнение и хищниците.

Зурита и Балтазар се придвижиха напред, като стъпваха предпазливо. Пещерата постепенно се стесняваше. Изведнаж Зурита се спря изумен. Лъчът на фенерчето освети дебела желязна решетка, която преграждаше пътя им. Зурита не вярваше на очите си. Той хвана с ръка железните пръчки и почна да ги дърпа, опитвайки се да отвори желязната преграда. Но решетката не се поддаваше. Зурита я освети с фенерчето и се убеди, че тя е здраво зазидана в гладките стени на пещерата и има панти и вътрешна ключалка. Това беше нова загадка.

„Морският дявол“ трябва да бе не само разумно, но и изключително надарено същество. Той е съумял да опитоми делфина, позната му е обработката на металите. Най-после можал е да направи на дъното на морето здрава желязна преграда, която охранява жилището му. Но това е невероятно! Та той не е могъл да кове желязото под водата! Значи той не живее във водата или най-малко излиза за продължително време на сушата.

Слепите очи на Зурита тупаха силно, сякаш във водолазния му шлем нямаше достатъчно кислород, макар че бе прекарал във водата само няколко минути. Зурита даде знак на Балтазар и те излязоха от подводната пещера — нямаше какво повече да правят тук — и се издигнаха на повърхността. Арауканците, които ги очакваха с нетърпение, се зарадваха много, когато видяха водолазите здрави и читави.

Зурита свали шлема си, отдъхна малко и попита:

— Какво ще кажеш, Балтазар?

Арауканецът разпери широко ръце.

— Ще кажа, че дълго трябва да висим тук. „Дяволът“ вероятно се храни с риба, а риба там има достатъчно. С глад няма да го принудим да излезе от пещерата. Ще се наложи да взривим решетката — това е единственият изход.

— А не мислиш ли, Балтазар, че пещерата може да има два изхода: единият откъм залива, а другият — откъм сушата?

— Балтазар не е помислял за това.

— Тогава трябва да помислиш. Как не се сетихме досега да огледаме околността? — рече Зурита.

И те се заеха да проучат брега.

Близо до брега Зурита попадна на висока стена от бял камък, която ограждаше огромен участък земя — не по-малко от десет хектара. Зурита обиколи стената. По цялото й протежение намери само една порта, направена от дебели железни плочи. В тази порта имаше малка желязна вратичка със закрита отвътре шпионка.

„Истински затвор или крепост“ — помисли Зурита. — „Странно! Фермерите не строят такива дебели и високи стени. По стената няма ни отвор, ни пролука, през които човек би могъл да надникне вътре.“

Местността наоколо беше дива и безлюдна: голи сиви скали, обрасли тук-таме с бодливи храсти и кактуси. Долу — заливът.

Няколко дни Зурита броди покрай стената, като наблюдаваше продължително желязната врата. Но вратата не се отваряше, никой не влизаше и не излизаше през нея, никакъв звук не долиташе отвътре.

Една вечер Зурита се върна на палубата на „Медуза“, извика Балтазар и го попита:

— Ти знаеш ли кой живее в крепостта над залива?

— Зная, питах вече за това индианците, които работят на фермите. Там живее Салватор.

— А какъв е той, този Салватор?

— Бог — отговори Балтазар.

Зурита повдигна изненадано гъстите си черни вежди.

— Ти се шегуваш, Балтазар, нали?

Индианецът едва забележимо се усмихна.

— Казвам това, което съм чул. Много индианци наричат Салватор божество, спасител.

— Че от какво ги спасява?

— От смъртта. Казват, че той е всесилен. Салватор може да прави чудеса. Той държи в ръцете си живота и смъртта. На сакатите прави нови крака, живи крака, на слепите дава зорки като на орел очи и дори възкресява мъртвите.

— Проклятие! — измърмори Зурита, като подръпваше отдолу нагоре буйните си мустаци. — В залива — „морски дявол“, над залива — „бог“. Не мислиш ли, Балтазар, че „дяволът“ и „богът“ могат да си помагат взаимно?

— Мисля, че би трябвало да се махнем оттук колкото е възможно по-скоро, докато още не сме се побъркали от всичките тези чудеса.

— Ти самият виждал ли си някого от излекуваните от Салватор?

— Да, виждал съм. Показаха ми един човек със счупен крак. След като прекарал известно време при Салватор, човекът взел да тича като мустанг. Видях и един възкресен от Салватор индианец. Цялото село разправя, че когато го носели при Салватор, индианецът бил студен труп — с разцепен череп и открит мозък. А излязъл от дома на Салватор жив и весел. Оженил се след смъртта си. Взел добра девойка. Виждал съм и деца на индианци…

— Значи Салватор приема външни хора?

— Само индианци. И те идват при него откъде ли не: от Огнена Земя и Амазонка, от пустинята Атакама и Асунсьон.

Като получи тези сведения от Балтазар, Зурита реши да замине за Буенос Айрес. Там той узна, че Салватор лекува индианците и се ползува сред тях със славата на чудотворец. Зурита се обърна към лекари и научи, че Салватор е талантлив и дори гениален хирург, но е много странен, като мнозина знаменити хора. Името на Салватор било широко известно в научните кръгове на Стария и Новия свят. В Америка той се прославил със своите смели хирургически операции. Когато положението на болните се смятало за безнадеждно и лекарите се отказвали да правят операция, викали Салватор. Той никога не отказвал. Неговата смелост и находчивост били безгранични. През време на империалистическата война той бил на френския фронт, където се занимавал предимно с черепни операции. Хиляди хора дължели на него спасението си. След сключването на мира заминал за родината си — Аржентина. Лекарската практика и сполучливите спекулации със земя донесли на Салватор огромно състояние. Той купил голям участък земя недалеч от Буенос Айрес, оградил го с огромна стена — една от неговите странности — и след като се заселил там, прекратил всякаква практика. Занимавал се само с научна работа в своята лаборатория. Сега лекувал и приемал само индианци, които го наричали „слязъл на земята бог“.

Зурита успя да научи още една подробност от живота на Салватор. Там, където сега се намират обширните владения на Салватор, преди войната се издигала малка къща с градина, също така обградена с каменна стена. През цялото време, докато Салватор се намирал на фронта, един негър и няколко огромни кучета охранявали този дом. Жива душа не пропускали в двора тези неподкупни пазачи.

В последно време Салватор се обкръжил с още по-голяма тайнственост. Не приемал у дома си дори своите бивши другари от университета.

Когато научи всичко това, Зурита реши:

— Щом Салватор е лекар, той няма право да откаже да прегледа болен. Защо да не се разболея? Ще проникна в дома на Салватор като болен, а после ще видим!

Зурита се отправи към желязната порта, която охраняваше владенията на Салватор, и почна да чука. Той чука дълго и упорито, но никой не му отваряше. Вбесен, Зурита грабна един голям камък и взе да удря с него по вратата, като вдигна шум, който би могъл да събуди и мъртвите.

Далеч зад стената залаяха кучета и шпионката на вратичката най-после се пооткрехна.

— Какво има? — попита някой на развален испански език.

— Болен, отворете по-скоро — отговори Зурита.

— Болните не чукат така — спокойно възрази същият глас и в шпионката надникна нечие око. — Докторът не приема.

— Той няма право да откаже своята помощ на болен човек — горещеше се Зурита.

Шпионката се затвори, чуха се отдалечаващи се крачки. Само кучетата продължаваха отчаяно да лаят.

След като изразходва целия си запас от ругатни, Зурита се върна на шхуната.

Да се оплаче от Салватор в Буенос Айрес? Но това няма да даде никакъв резултат. Зурита трепереше от гняв. Буйните му черни мустаци бяха застрашени от сериозна опасност, тъй като той постоянно ги дърпаше от вълнение и те се отпускаха надолу като стрелката на барометър, сочещ ниско налягане.

Малко по малко той се успокои и почна да обмисля какво да предприеме по-нататък.

Докато размишляваше, загорелите му от слънцето пръсти все по-често дърпаха нагоре разрешените му мустаци. Барометърът се покачваше.

В края на краищата Зурита се изкачи на палубата и неочаквано за всички даде заповед да вдигат котва.

„Медуза“ се отправи към Буенос Айрес.

— Добре — рече Балтазар. — Колко време изгубихме напразно! Да върви по дяволите този „дявол“ заедно с „бога“!