Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (9)

9.

Вертолетът се понесе над залива, мина покрай моста, който свързваше сърповидния полуостров на Коронадо със Сан Диего. Пътищата долу бяха отцепени от органите за безопасност: вертолетът беше не само най-сигурното, но и най-бързото превозно средство до и от базата. Той се спусна ниско над сивите контури на старовремските кораби, които кротко ръждясваха и умираха в залива след края на Втората световна война. Кацнаха на вертолетната площадка на щаба, обвити в облаци прах, и забелязаха до машината да спира дълга лимузина.

— Прекалено много усилия, за да отидем на едно заседание — сопна се Ерин Снеърсбрук. — Някои от нас си имат работа. Това е абсолютно смешно, след като можехме да проведем телеконференция.

— Всички си имаме работа, докторе, всички — рече Беникоф. — А и можеш да виниш само себе си, идеята за заседанието беше твоя. Би трябвало да разбереш, че това е единственият начин да гарантираме безопасността.

— Предложих само да се направи доклад за напредъка дотук — тя вдигна ръка, преди Беникоф да успее да заговори. — Знам. Разбрах доводите. Тук е по-безопасно. Изчезванията, кражбите, опитът за убийство. Работата е в това, че просто ненавиждам тези дяволски, ужасни вертолети. Те са най-опасният вид транспорт, който някога е измислян. Един от тях падна от сградата на „Пан Ам“, прекалено си млад, за да помниш, и се стовари върху 42-ра улица. Това са направо смъртоносни капани.

Навлязоха с колата в подземен тунел към щабната сграда. Минаха покрай часови морски пехотинци, край охранители и през заключени врати, телевизионни камери и през целия онзи обожаван от военните апарат за сигурност. Последната охранявана врата ги отведе до зала за съвещания с панорамен изглед към залива и нос Лома. От открито море се завръщаше някакъв самолетоносач. Поне дузина облечени в тъмни костюми или униформи мъже се бяха събрали около масата от тиково дърво.

— Тази зала обезопасена ли е? — прошепна Снеърсбрук.

— Не се шегувай, докторе — прошепна в отговор Беникоф. — Този прозорец може да издържи на деветдесетмилиметров снаряд.

Ерин се обърна да погледне прозореца, сетне долови усмивката на Беникоф. Досущ като нея, и той се шегуваше, за да свали напрежението.

— Седнете — нареди генерал Шорхт с обичайния си чаровен маниер. Представянето, което направи, беше също тъй кратко: — Д-р Снеърсбрук е вляво. С нея е мистър Беникоф, когото познавате отпреди, той ръководи разследването на „Мегалоуб“.

— А кои са всичките тези хора? — попита невинно Ерин Снеърсбрук.

Генерал Шорхт не й обърна никакво внимание.

— Трябва да докладвате, докторе. Да чуем.

Мълчанието продължи прекалено дълго, генералът и лекарката се гледаха с нескрита омраза. Беникоф реши да се намеси, за да попречи положението да се влоши още повече.

— Свиках това съвещание, защото операцията, предприета от д-р Снеърсбрук, вече достигна може би най-важния си стадий. След като разследването ни в други посоки на практика е в застой, имам чувството, че сега всичко зависи от д-р Снеърсбрук. Тя е истинска наша опора, единствената ни надежда в това бедствено положение. Струва ми се, че постигна истинско чудо. Сега ще ви въведе в нещата. Моля ви, докторе.

Отчасти омилостивена, но все още ядосана, лекарката вдигна рамене — беше й писнало от дребнавите вражди. Заговори спокойно и тихо.

— Вече приближавам края на основната хирургическа намеса върху пациента. Стигнахме до задоволително решение по повърхностните увреждания от куршума. Най-важните и дълбоки „ремонти“ на нервните връзки в мозъчната кора са завършени. Фините имплантации се оказаха успешни, връзките бяха осъществени от вграден компютър. Няма повече нужда от пряка хирургическа намеса. Черепът е затворен.

— Значи успяхте. Пациентът ще проговори.

— Не искам никой да ме прекъсва. Никой! Когато свърша с описанието си на стореното и ви съобщя предвижданията си, ще отговоря на всичките ви въпроси.

Снеърсбрук замълча за миг. Млъкна и генерал Шорхт, който направо излъчваше злоба. Тя се усмихна скромно и продължи:

— Може и да съм се провалила тотално. Ако е така — край на всичко. Няма повече да отварям главата му. Искам да подчертая дебело, че това е напълно възможно. Всичко, което съм направила, е все още на експериментално равнище — тъкмо затова не давам никакви обещания. Ако съм успяла, пациентът ще дойде в съзнание и ще може да говори. Но се съмнявам, че ще говоря с мъжа, който е бил прострелян. Той няма да помни изобщо живота си на възрастен човек. Ако моите процедури доведат до успех, ако той дойде в съзнание, то това ще бъде в качеството му на дете.

Без да обръща внимание на ропота и слисването на присъстващите, тя почака, докато шумът стихне, и чак тогава продължи.

— Ще бъда много доволна, ако това стане. Значи, ще съм успяла. Това ще е първата стъпка. Ако всичко върви, както съм го замислила, ще мога да продължа с допълнително вкарване на данни и комуникации с надеждата паметта му да се върне към времето, когато е станало нападението. Въпроси?

Първи се изправи Беникоф — с въпрос, който за него беше жизненоважен.

— Надявате ли се да върнете паметта му до деня, в който е станало нападението?

— Това може да се окаже наистина възможно.

— Ще си спомни ли какво е станало? Ще ни каже ли кой го е направил?

— Не, това е невъзможно — Снеърсбрук изчака, докато реакциите не стихнаха напълно и заговори едва тогава: — Трябва да разберете, че има два вида памет — дълготрайна и краткотрайна. Дълготрайните спомени се запазват с години, обикновено — за цял живот. Краткотрайните спомени са за онова, което става в реалния живот — подробности от дочут разговор, книга, която четем в момента. Повечето краткотрайни спомени обикновено избледняват след няколко секунди или минути. Ала някои от тях, достатъчно значими, евентуално могат да се превърнат и в дълготрайни. Това е възможно единствено, ако се задържат първоначално за около половин час. На мозъка му е необходимо толкова време, за да ги обработи и съхрани. Това се демонстрира най-ясно в така наречения следтравматичен шок. Жертвите на автомобилни злополуки например, ако изпаднат в безсъзнание след катастрофата, не си спомнят нищо. Краткотрайната им памет изобщо не е успяла да се превърне в дълготрайна.

Леденият глас на генерал Шорхт се извиси над всички останали гласове и въпроси.

— Щом има вероятност да не успеете в съмнителните си медицински процедури, защо тогава изобщо ги предприехте?

На Ерин Снеърсбрук й дойде до гуша от обиди. Бузите й пламнаха и тя се надигна да си върви. Беникоф обаче я изпревари.

— Бих искал да напомня на всички присъстващи, че разследването водя аз. Д-р Снеърсбрук направи голяма лична жертва, като се съгласи да ни помогне. В нейната работа е цялата ни надежда. Макар че вече има дадени жертви, а и пациентът може да почине, разследването си остава от първостепенно значение. Брайън Делейни може и да не разкрие кои са убийците, но той може да ни подскаже как да стигнем до неговия изкуствен интелект, за което всъщност и става дума.

Той седна бавно и се обърна със стола си.

— Д-р Снеърсбрук, бихте ли била така любезна да ни обясните какви процедури следват?

— Да, разбира се. Както знаете, поставих в мозъка на пациента редица импланти. Те се състоят от най-различни видове процесори, свързани с микроскопични терминали към нервните влакна в мозъка. Чрез тях може да бъде вкарано определено количество препарати. Като се комбинират с внимателно подбрани разнообразни стимуланти, надявам се той скоро да се научи как да получи достъп до по-късната си, засега недостъпна памет. Когато тази интеграция се осъществи, ще имаме отново един нормално функциониращ мозък. Би могло да има празноти в паметта, но той няма да знае за тях. Надявам се обаче да си спомни работата си по създаването на ИИ. За да може да го пресъздаде отново така, че да заработи.

Тя направи пауза и продължи:

— Разбира се, няма да използвам само препарати. Имплантирала съм фини като филм чипове с директна интеграция към нервните окончания. Върху тези чипове има ембрионални мозъчни клетки, които могат да бъдат принудени да растат по различен начин. Могат да си останат бездейни, докато искам това, в очакване на възможността да осъществят правилните връзки. След като задействат, всяка от тях ще бъде проверена. Онези, които допуснат грешни връзки, ще бъдат изключени, активни ще останат само успелите. Всичко това може да бъде постигнато, като се отворят по химичен път микроскопични дупчици в чиповете. Или ще се осъществи връзка, или и най-малката доза невротоксини ще разруши клетката.

— Имам въпрос — рече един от мъжете.

— Разбира се.

— Нима искате да ни кажете, че сте инсталирали в мозъка на момчето интерфейс човек-машина?

— Точно така, и не знам защо сте толкова шокирани. Тези неща се развиват вече от години. Ами нали още в края на миналия век са присаждани неврални връзки в ушите — за лечение на глухотата. В последните години многократно са използвани нервни импулси от гръбначния мозък за задвижване на протезите на краката. Свързването с главния мозък бе логична следваща стъпка.

— Кога ще мога да разговарям с мистър Делейни? — попита рязко Шорхт.

— Може би никога — изправи се д-р Снеърсбрук. — Разполагате с доклада ми. Вадете си каквито щете заключения. Правя всичко, което е по силите ми, използвам все още експериментална технология, за да възстановя един съсипан мозък. Имайте ми доверие. Ако успея, вие пръв ще научите резултата.

Тя пренебрегна въпросите и подвикванията, обърна се и излезе от стаята.