Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

10.

17 септември 2023

 

Брайън идваше бавно в съзнание, излизаше от дълбок, лишен от видения сън. Усещането ту се изплъзваше, ту се появяваше отново, за да потъне пак в мрака. Това се случи няколко пъти през последните дни и всеки път той не помнеше нищо за предишното си приближаване към пробуждането.

И ето че сега се бе задържал на границата на усещането. Макар очите му да бяха още затворени, започна да осъзнава, че се пробужда. И че бе смъртно уморен. Защо бе така? Не знаеше, не го и интересуваше особено. Нищо не го интересуваше.

Брайън…

Гласът долиташе много отдалеч. Едва-едва се долавяше. Отначало той си бе просто там — нещо, което да изпиташ, а не да се осмислиш. Но гласът продължи да повтаря отново и отново: „Брайън, Брайън“.

Защо? Думата заброди из мислите му, докато не изплува споменът. Това бе името му. Той бе Брайън. Някой изричаше името му. Името му бе Брайън и някой го произнасяше на глас.

Брайън, отвори очи, Брайън.

Очи. Неговите очи. Очите му бяха затворени. Отвори очи, Брайън.

Светлина. Силна светлина. Последвана отново от успокояващ мрак.

Отвори очи, Брайън. Не ги дръж затворени. Погледни ме, Брайън.

И отново — ослепителна светлина, премигване; затвори, сетне пак отвори очи. Светлина. Неопределеност. Нещо плуваше пред очите му.

— Много добре, Брайън. Можеш ли да ме видиш? Ако можеш, кажи „да“.

Не бе лесно да го направи. Ала това бе команда. Погледни. Светлина и нещо. Виж ме. Виж мен. Виж ме, кажи „да“. Какво виждаше? Какво виждаше? Виждаше ли? Какво виждаше?

Бе трудно, но с всеки следващ път, когато си го помислеше, процесът ставаше по-лесен. Виж — с очите си. Виж нещо. Какво нещо? Какво означаваха тези неясни очертания? Нещо. Какво нещо? Какво означаваше това нещо?

Лице.

Лице! Да, лице! Изпита радост от откритието си. Той видя, че това бе лице. Лицето имаше две очи, нос, уста, коса. Каква коса?

Косата беше сива.

Много добре, Брайън. Справяше се много добре. Чувстваше се безкрайно радостен.

Очите му бяха отворени. Виждаше лице. Сива коса. Беше много уморен. Затвори очи и заспа.

 

 

— Видя, нали! — д-р Снеърсбрук плесна развълнувана с ръце. Беникоф бе озадачен, но кимна утвърдително.

— Видях, че отвори очи. Ама…

— Това бе страшно важно. Забеляза ли, че ме погледна, когато му говорех?

— Да, но достатъчна ли бе тази му реакция?

— Не просто достатъчна, а безкрайно важна. Помисли си за миг. Пред теб е тялото на един млад мъж, което от дълго време бе отделяно от съзнанието му — съзнание, разпиляно на несвързани помежду си фрагменти. Но ти видя какво се случи — той чу гласа ми и ме погледна. Важното се състои в това, че мозъчните слухови центрове са в задната част на мозъка — докато центърът, управляващ движението на очите, е в предната му част. Значи поне част от връзките са възстановени правилно. И нещо повече. Той се опита да се подчини — да разбере командата ми. Това означава, че са се ангажирали множество центрове на съзнанието. Забележи, че той се потруди много, осъществи необходимите мозъчни връзки и се възнагради с радост — нали видя усмивката му? Това е страхотно!

— Да, видях, че леко се усмихна. Добре е, че не е потиснат, като се има предвид тежкото му раняване.

— Не. Това изобщо не е важно. Ако ме тревожеше душевното му състояние, бих предпочела да е потиснат. Не, исках да подчертая, че независимо дали е доволен или не, той поне не е апатичен. А ако системите му могат още да дават оценки на изживяното, то той би могъл да използва тези оценки за самостимулиране, което ще рече — за придобиване на знания. И ако тези системи могат да се обучават по същество, то той ще е в състояние да ни помогне да възстановим щетите.

— Сега, след като обясняваш въпроса по такъв начин, вече разбрах защо е толкова важно. Какво следва оттук нататък?

— Процесът продължава. Ще го оставя да поспи и ще опитам отново.

— Но той няма ли да изгуби тези краткотрайни спомени? Спомените, които току-що възстанови, няма ли да избледнеят, докато спи?

— Не, защото това не са краткотрайни спомени, а свързани отново К-линии или функции, съществували и преди. К-линиите са нервни влакна, свързани в серии от спомени, серии от агенти, които реактивират предишни частични състояния на мозъка. Представи си ги като възстановени електрически вериги. Не като възстановени крехки човешки синапси, а като здрави елементи от компютърна памет.

— Ако си права, това означава, че всичко, сторено от теб дотук, функционира — рече Беникоф, с надеждата, че думите не издаваха липсата на въодушевление в тона му.

Дали лекарката не придаваше прекалено значение на една тъй краткотрайна усмивка? Може би толкова голямо, че се самозаблуждаваше. Той самият бе очаквал нещо далеч по-драматично.

За Ерин Снеърсбрук обаче не бе така. Тя не знаеше какво точно да очаква от тази изцяло нова, непроверена процедура, но бе безкрайно доволна от резултатите. Нека Брайън си почине, сетне щеше отново да поговори с него.

 

 

Стая. Намираше се в стая. Стаята имаше прозорец — той знаеше как изглежда един прозорец. В стаята имаше още някой. Жена с посивяла коса и с тяло, облечено в бяло.

Тяло? Тя? Бялото нещо бе рокля, само жените носеха рокли.

Това бе добре. Усмихна се широко. Не, не се бе справил напълно. Усмивката му полека-лека се стопи. Но почти бе успял. Усмивката отново се върна върху лицето му и той заспа.

 

 

Какво се бе случило предишната вечер? Размърда се със страх; не можеше да си спомни; защо бе така? И защо не можеше да се обърне? Нещо го задържаше към леглото. Нещо съвсем нередно и той не знаеше какво е то. Необходимо бе усилие на волята, за да отвори очи — и бързо-бързо да ги затвори, тъй като светлината ги връхлетя болезнено. Наложи се да премигне, за да прогони сълзите и отново колебливо да отвори очи и да види лицето на непознатата, което се мержелееше съвсем близо над него.

— Можеш ли да ме чуеш, Брайън? — попита жената. Когато той се опита да отговори, гърлото му бе тъй пресъхнало, че се закашля.

— Вода!

Напъхаха между устните му хладна, корава тръба и той засмука благодарен. Задави се, закашля се и усети как главата му бе залята от болезнена вълна. Изстена от болка.

— Глава… боли — успя да изрече той.

Болката не искаше да отстъпи. Стенеше и се гърчеше от неочаквания пристъп, болката бе толкова силна, че потисна всички други усещания. Не усети лекото пробождане на иглата в ръката си, но въздъхна облекчен, когато всепоглъщащата агония започна да се оттегля.

Когато отново отвори очи, го направи съвсем колебливо. Премигна просълзен, опитвайки се да прогледне.

— Какво…?

Гласът му звучеше странно, но не разбираше защо. Защо бе така? Какво му бе станало? Тонът му бе дълбок и дрезгав. Заслуша се в другия глас, който идваше отдалеч.

— Стана злополука, Брайън. Но сега вече си добре, ще се оправиш. Усещаш ли болка? Боли ли те някъде?

Боли? Болката в главата намаляваше, бе някак си приглушена. Друга болка? Гърбът, да, гърбът, ръката — също. Помисли си за това. Погледна надолу, но не можа да види тялото си. Бе завито. Какво усещаше? Болка?

— Главата… гърбът ми.

— Беше ранен. Брайън. В главата, в ръката, в гърба. Дадох ти нещо, което ще отнеме болката. Скоро ще се почувстваш по-добре — рече Ерин и сериозно обезпокоена се вгледа в бялото лице върху възглавницата, обрамчено с корона от бинтове.

Очите му сега бяха отворени, зачервени, в тъмни кръгове, премигваха в опит да прогонят сълзите. Но той я гледаше, гледаше я въпросително, следваше я, когато се движеше. А гласът… думите бяха достатъчно ясно произнесени. Макар че… не се ли долавяше в гласа му известен ирландски акцент? Акцентът на Брайън се бе променил след всичките тези години, прекарани в Америка. Ала при по-ранния Брайън сигурно акцентът, който бе донесъл със себе си в тази страна, би трябвало да се проявява по-силно. Да, това си бе наистина Брайън.

— Беше много болен, Брайън. Но сега си по-добре и ще ставаш все по-добре.

Ала на кой Брайън говореше тя сега? Знаеше, че с порастването си научаваме непрекъснато нови неща. Но не натоварваме мозъка си с това да запомняме подробно как точно сме усвоили даден процес, как например да си вържем обувките или да държим молив. Подробностите на запомнянето принадлежат на индивида, който запаметява. Ала този индивид остава в миналото с израстването на новия. Как точно става това бе все още неясно — може би всички тези предишни индивиди продължават да си съществуват на някакво равнище. Ако е така, то тогава с кой точно Брайън разговаряше тя сега?

— Чуй ме, Брайън. Ще те попитам нещо много важно. На колко години си? Чуваш ли ме? Можеш ли да си спомниш възрастта си, на колко години си?

Това бе по-трудно от всичко останало, върху което бе мислил. Време бе да поспи.

— Отвори очи. После ще спиш, Брайън. Кажи ми — на колко години си?

Това бе лош въпрос. Години? Време. Дата. Месеци. Места. Училище. Хора. Не знаеше. Мислите му се объркаха и това го притесни. По-добре да заспи. Искаше, но неочакван страх го смрази и сърцето му се разтупка силно.

— На колко години… съм? Не мога… да кажа!

Той се разплака, сълзите бликаха изпод здраво стиснатите му клепачи. Тя погали плувналото му в пот чело.

— Сега заспи. Няма нищо. Затвори очи. Спи.

Беше прибързала, бе го притиснала прекалено силно. Грешка — наруга се тя за собственото си нетърпение. Беше още прекалено рано личността да се впише във времето. С всеки изминат ден индивидуалността му ставаше все по-пълноценна, все по-малко представляваше сбор от едва свързани спомени. Да, това щеше да има ефект. Процесът бе бавен, но тя бе на път да успее. Индивидуалността, личността на Брайън бе доведена до възможно най-далечната временна граница. Но тя не знаеше къде точно се намираше тази граница; трябваше да прояви търпение. Щеше да дойде денят, в който той ще й каже.

Мина повече от месец, преди д-р Снеърсбрук да попита отново:

— На колко години си, Брайън?

— Боли — възропта тихо той, извърна глава върху възглавницата, все още затворил очи.

Тя въздъхна. Нямаше да е лесно.

Задаваше въпроса си всеки път, когато сметнеше, че можеше да си го позволи. Имаше добри и лоши дни, повечето — лоши. Времето минаваше и тя започна да се отчайва. Организмът на Брайън оздравяваше, ала връзката тяло-мозък все още бе съвсем крехка. Изпълнена с надежда, все още с надежда, тя попита отново:

— На колко години си, Брайън?

Той отвори очи, погледна я и се намръщи.

— Пита ме за това и преди… спомням си.

— Много добре. Мислиш ли, че би могъл да отговориш вече на въпроса ми?

— Не знам. Знам, че ме пита за това и преди.

— Така е. Много добре е, че си спомняш.

— Главата ми, нали? Нещо е станало с главата ми.

— Точно така. Беше ранен в главата. Сега си много по-добре.

— Аз мисля с главата си.

— Отново — вярно. Далеч по-добре си вече, Брайън.

— Не мисля правилно. А и гърбът ми, ръката. И те ме болят. Главата ми…?

— Точно така. Имаше наранявания в главата, гърбът и ръката също бяха засегнати, но те заздравяват много добре. Нараняванията в главата обаче бяха тежки, затова спомените ти са малко пообъркани. Не се безпокой за това, с времето всичко ще си дойде на място. Аз съм тук, за да ти помогна. Затова като ти задавам въпрос, ти от своя страна също трябва да ми помогнеш. Опитай се да отговаряш — колкото можеш по-добре. А сега — помниш ли на колко години бе на последния си рожден ден?

Имаше празненство, свещи на тортата. Колко бяха те? Той затвори очи, видя масата, свещите.

— Празненство за рождения ден. Торта, розова торта.

— Със свещи ли?

— С много свещи.

— Можеш ли да ги преброиш, Брайън? Опитай се да преброиш свещите.

Устните му замърдаха, очите бяха още затворени, опитваше се да възстанови спомена и от вложените усилия помръдваше в леглото.

— Запалени са. Горят. Виждам ги. Една, две — много са. Всичко на всичко… да, мисля, че са четиринайсет.

Сивокосата жена се усмихна, протегна ръка и го потупа по рамото. Когато той отвори очи и я погледна, тя отново се усмихна.

— Добре, много, много добре, Брайън. Аз съм д-р Снеърсбрук. Лекувам те от злополуката насам. Тъй че можеш да ми повярваш, като казвам, че състоянието ти се подобри значително и ще се подобрява стабилно оттук нататък. Ще ти разкажа за това по-сетне. А сега искам да заспиш…

 

 

Не беше лесно. От време на време й се струваше, че прави крачка напред и две — назад. Болката изглежда намаляваше, но все още го безпокоеше; понякога искаше да разговаря само за това. Апетитът му бе слаб, но искаше да махнат венозната система, с която го хранеха. Един ден просто плака от страх; тя така и не разбра от какво се боеше.

И все пак, с упорита настойчивост тя помагаше на момчето да възстанови паметта си късче по късче. Обърканите и срязани нишки на миналото му полека-лека се намираха една друга и се свързваха. Все още липсваха големи участъци от паметта му. Тя го знаеше, макар той изобщо да не го разбираше. В крайна сметка как би могъл някой да разбере, че му липсва нещо, след като няма памет за него? Индивидуалността на Брайън бавно и сигурно се очертаваше — все по-силна с всеки изминат ден. Докато един ден той попита:

— Баща ми, Доли… те добре ли са? Не съм ги виждал. Много отдавна.

Лекарката очакваше този въпрос, бе си приготвила внимателно обмислен отговор.

— Когато бе ранен, имаше и други жертви, но не и хора, които познаваш. А сега ще е най-добре да си починеш.

Тя кимна към сестрата и Брайън забеляза, че тя инжектира нещо в тръбичката на системата, свързана с ръката му. Искаше да говори, да зададе още въпроси, опита се да размърда устни, но вместо това потъна отново в мрака.

 

 

При следващото си посещение при Брайън д-р Снеърсбрук бе придружена от неврохирурга на болницата Ричард Фостър, който следеше случая отблизо.

— Никога не съм бил свидетел на подобно подобрение след толкова тежко увреждане — рече Фостър. — Безпрецедентно! Такива тежки мозъчни травми винаги водят до сериозни поражения — мускулна слабост, парализи. Масивна сензорна недостатъчност. А при него изглежда всички системи функционират. Удивително е, че мозъчната дейност изобщо можа да се възстанови след огромната травма. Обикновено подобен пациент остава в постоянна кома. Просто вегетира.

— Мисля, че бъркаш в понятията — обясни му търпеливо Снеърсбрук. — Брайън на практика не се е „възстановил“, поне не и в обичайния смисъл на думата. Нарушените връзки не се възстановиха чрез естествен процес на оздравяване. Ако мозъкът му функционира далеч по-добре, отколкото би действал грозд от несвързани помежду си фрагменти, то е само защото ние му осигурихме заместващи връзки.

— Разбирам. Но не мога да повярвам, че сме успели да свържем правилно достатъчно от тях.

— Предполагам, че си напълно прав в това. Ние бяхме в състояние да действаме само приблизително. И така, сега, когато даден агент на мозъка изпрати сигнал до друга негова част — например да помръдне ръка или пръст — то този сигнал може би не е съвсем същият, както преди злополуката. Въпреки това обаче, ако сме постигнали дори приблизителна точност, то поне някои от тези сигнали ще отидат в общо взето правилна посока — там, където биха могли да предизвикат приблизително същия ефект. А това е най-важното. Създай на мозъка достатъчна възможност и той ще свърши останалото. Така е в хирургията изобщо. Хирургът може да постигне само известно приближение. Никой не може да възстанови нещата в предишния им вид. Ала това обикновено е без голямо значение, тъй като организмът сам може да постигне много.

Тя погледна мониторите: кръвно налягане, температура, дишане, въглероден двуокис; и най-важното — сканирането на мозъчната дейност. Характерната крива на нормален, дълбок сън. Без да се усети, въздъхна дълбоко. Сега вече имаше истински положителни резултати. Всичко, което бе видяла през последните седмици като симптоми, показваше, че нейният необичаен, нов, непроверен път в крайна сметка щеше да доведе до успех.

Беникоф чакаше в съседната стая; понечи да стане, но Ерин му махна да си седи и се отпусна във фотьойла срещу него.

— Успях! — рече тя. — Когато ти го видя последния път, бе още в твърде ранен стадий. Оттогава насам работя непрекъснато с него, помагам му да получи достъп до онези спомени и мисли, които са в периферията на съзнанието му. Все още е доста объркан за маса неща, но така и трябва да бъде. Вече говори добре обаче, каза ми възрастта си — на четиринайсет години е. А сега пита за баща си и мащехата си. Разбираш ли какво означава това?

— Много добре и се радвам, че съм първият, който може да те поздрави. Ти се зае с един на практика мъртъв човек, с мъртъв мозък, и възстанови достатъчно от ранната му памет, за да го изведеш до четиринайсетгодишна възраст.

— Не съвсем. Голяма част от това е илюзия. Вярно е, разбира се, че Брайън възстанови много от спомените за самия себе си до четиринайсет години. Но далеч не всички. Някои части липсват и ще си останат липсващи, като по този начин в паметта му ще се получат празноти, които биха могли да въздействат до голяма степен върху уменията и начина на мислене. Нещо повече, ръбът на този отрязък от време съвсем не е гладък. Много от нервните влакна, които „ремонтирахме“, изобщо не достигат до тази дата, докато други пък я прехвърлят. Но най-важното е, че започваме да виждаме признаците на оформяне на една приемливо завършена личност. Не още напълно завършена, но готова да възприема и да се развива непрекъснато. Голяма част от истинския Брайън се завърна, но по мое мнение, това все още не е достатъчно.

При последните си думи тя се намръщи, но сетне се насили да се усмихне.

— Във всеки случай всичко това сега не бива да ни безпокои. Важното за момента е, че можем да разчитаме на активното му, разумно сътрудничество. Което пък означава, че можем да преминем към следващия етап.

— Който е…?

Снеърсбрук го погледна мрачно.

— Досега направихме възможната пасивна „реконструкция“. Но има още много понятия, до които просто не сме достигнали. Например Брайън изглежда е изгубил буквално всичките си познания за животните — характерна форма на афазия, която се наблюдава при мозъчни травми. Изглежда стигнахме до момента, когато получаваме все по-малки резултати от опитите си да свържем нервните центрове на Брайън. И въпреки че възнамерявам да продължа с тази работа, ще навляза вече и във втората фаза. Може да бъде наречена преливане на знания. Ще се опитам да установя кои са липсващите области на познанието, усвоено практически от всяко дете, но не и от Брайън все още, и да прелея в съответстващите структури информация от базата данни ЦИК-9 — за елементарни познания.

Беникоф прецени важността на казаното, понечи да заговори, но тя вдигна ръка и го спря.

— Най-добре ще е да обсъдим това някой друг път.

Тя поклати глава, усещаше как умората я поглъща, как я връхлита дълго надмогваното изтощение.

— А сега хайде да вземем по един сандвич и кафе. После, докато Брайън спи, ще въведа в компютъра новите си бележки. Оттук нататък ще се нуждае от направляване при всяка своя стъпка. Което означава, че аз — и компютърът — ще трябва да знаем за него повече, отколкото знае самият той.

 

 

Допълнителните ограничители бяха махнати, оставаха само страничните прегради на леглото. Горният му край бе повдигнат и Брайън вече не лежеше в хоризонтално положение. Превръзката върху главата скриваше оптичния кабел, който водеше до тила му. Всички системи и повечето от проникващите под кожата му прибори, свързани с монитори, бяха махнати; останалите бяха малки, не проникваха в него, а бяха залепени върху кожата му. Ако се пренебрегнеха силно зачервените му очи и бледия тен, изглеждаше напълно здрав.

— Брайън — повика го Ерин Снеърсбрук, след като видя, че дължината на вълната, изписана на монитора за отчитане на мозъчната му дейност, показа, че той идваше в съзнание.

Брайън отвори очи.

— Спомняш ли си, че говори с мен преди?

— Да. Ти си д-р Снеърсбрук.

— Много добре. Знаеш ли на колко години си?

— На четиринайсет. Последния ми рожден ден. Какво се случи с мен, докторе? Няма ли да ми кажеш?

— Разбира се, че ще ти кажа. Но остави ме аз да определям темпото, да ти обяснявам нещата едно по едно и в ред, който сметна за най-подходящ.

Брайън помисли малко и рече:

— Май е най-добре тъй, нали ти си докторът, докторе?

Тя усети как я облива неочаквана вълна на въодушевление. Бе само малка игра на думи. Но с огромно значение, тъй като показваше, че мозъкът му бе нащрек и работеше.

— Добре. Ако ми позволиш да постъпим по този начин, обещавам ти, че ще ти кажа цялата истина, че няма да скрия нищо. И така, първо: какво знаеш за структурата на мозъка?

— Имате предвид физически ли? Това е маса нервна тъкан, разположена в черепа. Състои се от главен мозък, малък мозък, вариолиев мост и продълговат мозък.

— Доста точно. Ти си получил мозъчна травма и те оперирахме. Освен това…

— … е била увредена и паметта ми.

Снеърсбрук се слиса.

— Откъде знаеш?

При тази малка победа върху устните на Брайън заигра лека усмивка.

— Очевидно е. Искаше да узнаеш възрастта ми. А докато разговаряхме, аз разгледах ръцете си. На колко години съм всъщност, докторе?

— Малко по-възрастен си.

— Обеща да ми казваш само цялата истина.

Тя възнамеряваше да задържи тази информация в тайна колкото е възможно по-дълго; би могла да има травмиращ ефект върху него. Но Брайън я бе изпреварил. Истината и само цялата истина оттук нататък.

— Почти на двайсет и четири години си.

Брайън бавно осмисли информацията и кимна.

— Това е добре. Ако бях на петдесет-шейсет или повече години, щеше да е гадно, защото щях да съм изживял по-голямата част от живота си, без да помня нищо. Двайсет и четири е добре. Ще се върне ли паметта ми?

— Не виждам причини това да не стане. Напредъкът ти до този момент надхвърля очакванията. Ще ти обясня технологията подробно, ако това те интересува, но нека първо да я формулирам по най-простия начин. Искам да стимулирам спомените ти, след което да възстановя достъпа ти до тях по неврален път. Когато това стане, паметта ти ще се възстанови изцяло и ти отново ще си бъдеш ти. Не мога да обещая, че ще възстановя всичките ти спомени. Имаше увреждания, но…

— Ако не зная, че ми липсват, те просто няма да ми липсват.

— Напълно вярно.

Брайън бе умник! Засега паметта му се ограничаваше само до четиринайсетата му година, но процесът на мислене в съзнателната част от мозъка му изгледаше като на далеч по-възрастен човек. Тя знаеше, че е бил дете-чудо. Постъпил в университета на четиринайсет години. Тъй че не бе някакъв обикновен четиринайсетгодишен хлапак.

— Но работата далеч не е само в това дали ще ти липсват или не. Трябва да разбереш, че човешката памет не е като магнетофонна лента, върху която всичко се записва в хронологичен ред. Тя е много по-различна, прилича повече на лошо организирана система от файлове, обединена от хаотични и объркващи карти. И не само е объркваща сама по себе си; от време на време човек пренарежда нещата в нея. Когато казвам, че имам спомени за детството си, това просто не е вярно. Всъщност имам спомени за спомените. Неща, които са обмисляни многократно, опростени са, свити по обем.

— Мисля, че те разбирам. Но, моля те, преди да започнем, има няколко неща, които трябва да ми кажеш. Десет години не са малък период. Могат да се случат маса неща. Семейството ми…

— Доли е тук и би искала да те види.

— И аз искам да я видя. А татко?

Само истината, помисли си Снеърсбрук, макар че щеше да е ужасно болезнена.

— Съжалявам. Брайън, но баща ти е починал.

Последва мълчание, по лицето на мъжа — на момчето — бавно потекоха сълзи. Преди да може отново да заговори, мина доста време.

— Не искам да слушам сега за това. А аз, какво ще кажеш за мен, какво съм правил през всичките тези години?

— Защитил си научни степени, занимавал си се с фундаментална изследователска работа.

— Върху изкуствения интелект ли? С това се занимава татко и аз също искам да го направя.

— Ти си го направил, Брайън. Успял си във всичко, с което си се захванал. На практика си осъществил истински пробив, създавайки първия ИИ. Преди да бъдеш ранен, си бил на прага на успеха.

Брайън схвана различието в глаголните времена и направи рязък логически скок.

— Досега ми каза всичко, докторе. Не мисля, че си премълчала нещо.

— Не съм. Нямаше да е честно.

— Тогава ми кажи следното: моето нараняване има ли нещо общо с ИИ? Машината ли го направи? Винаги съм смятал за тъпи историите за зловещите ИИ.

— Такива са. Хората обаче все още са зли. Ранили са те в лабораторията хора, които са искали да откраднат твоя ИИ. А реалността се оказа пълна противоположност на разпространения мит. Твоята работа е точно обратното на зловеща — например разработките ти на задействани от ИИ микроманипулатори ми помогнаха страхотно; те ми дадоха възможността да стигнем дотук и да разговаряме с теб сега.

— Трябва да ми кажеш за ИИ!

— Не, Брайън. Ти трябва да възстановиш спомените си стъпка по стъпка, за да можеш ти да ми кажеш как действа ИИ. Ти го изобрети, а сега ще трябва да го преоткриеш отново.