Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (15)

15.

 

Беникоф изчака Брайън да закуси и едва тогава отиде да го види. Размениха общи приказки за здравето му, за времето, каза му, че по-късно следобед очаквал съдебното решение, за да могат да получат достъп до мрежата, и зачака Брайън да подхване темата. Но напразно. В крайна сметка трябваше да направи това сам.

— Д-р Снеърсбрук ми се обади доста разтревожена. Искал си да прекратите сеансите за паметта. Няма ли да ми кажеш защо?

— Ами, това е донякъде лично, Бен.

— Щом е лично, няма да питам. Но ако има нещо общо с моето разследване или с ИИ, тогава съм заинтригуван. Двете неща вече наистина са свързани, нали?

— Предполагам… но от това не стават по-лесни. Мога ли тогава да разговарям с теб като с приятел? Какъвто мисля, че си.

— Приемам го като комплимент. И без друго преди произшествието си бяхме добри приятели. Това, което ти преживя, бе дяволски тежко; и мога откровено да ти кажа, че малцина биха се справили. Ти си един корав ирландец и ми харесваш.

Брайън се усмихна.

— Благодаря.

— Няма нужда от благодарности, не съм ги очаквал. Ще се радвам, ако се ползвам с доверието ти. Но с допълнението, че не бива да забравяш: аз още ръководя разследването на „Мегалоуб“. Всичко, което ми кажеш във връзка с това разследване, ще бъде записано в досието.

— Знам и продължавам да искам да помогна, доколкото мога. И заради самия себе си. Когато порасна — или когато пораснах, в минало време, — измислих изкуствения интелект, сетне ми го откраднаха, заедно с паметта ми. Сега, след като знам, че ИИ може да бъде създаден, ако се наложи, ще го измисля наново. Но аз ще го направя, а не някой друг с моето име. Разбираш ли за какво става дума?

— Едносричен отговор — не.

И двамата се разсмяха. Брайън отхвърли завивките, облече халата си и нахлузи чехлите. Прозорецът бе отворен, той застана пред него и вдиша чистия океански въздух.

— Тук е много по-добре, отколкото в Залива^[1]. Там е прекалено влажно и горещо и изобщо не можах да свикна. — Той се отпусна във фотьойла. — Ще го формулирам по-иначе. Нека си представим, че всичко, което се случи с мен — прострелването и прочее, — нека да речем, че се е случило с теб. И ето те сега тук — на трийсет и седем години…

— Благодарности. Петдесет е по-близо до истината.

— Добре. Е, как ще се почувстваш, ако ти кажа, че са те хлопнали по главата и че си всъщност на седемдесет години, но не бива да се безпокоиш, защото разполагам с едно изобретение, което ще ти бръкне в мозъка и отново ще те превърне в седемдесетгодишен?

Беникоф се намръщи, загледан в далечината.

— Започвам да разбирам какво имаш предвид. Не бих искал да съм толкова стар, без да съм изживял тези години. Ако тези спомени се върнат, то ще е все едно да допусна непознат човек в съзнанието си.

— Ти го изрази по-добре от мен. Точно така се чувствам. Ако разбера, че в старата ми памет има дупки, неща, които трябва да знам, но съм ги забравил, разбира се, ще поискам тези дупки да бъдат запълнени; ето защо ще продължим с мозъчните сеанси. Но аз сам ще пораствам в бъдещето, не искам то да бъде натъпкано в главата ми.

— Ами образованието ти? Не можеш да твърдиш, че имаш диплома за нещо, а изобщо не си го спомняш.

— Разбрах намека. Ако не мога да си спомня нещо, тогава просто ще трябва да го науча отново. Имам препис от курса за средно образование, списък на всички предмети и лекции, имам и копие от необходимата литература. Лекарката казва, че ако тези спомени са още в главата ми, бихме могли да ги открием. Бих искал да го направим. Но ако не стане, просто отново ще изуча всичко. На практика много от текстовете са напълно остарели и ще ми трябва помощ да си набавя необходимата литература.

— Дай да видя списъка ти по „Експертни системи“. Все още се опитвам да съм в крак с литературата по този въпрос.

Сепнат, Брайън вдигна очи.

— Но аз си мислех, че си…

— Един скучен чиновник! Просто ми се наложи да вляза в тази роля, и то не по свой избор. Започнах с експертните системи, но трябваше да се заема с аварийни „ремонти“ на други подобни системи. Станах толкова добър в тази работа, че се озовах ето тук. Това е тъжната история на живота ми.

— Не е чак толкова тъжна. Не всеки може да позвъни на президента и да си побъбри…

В този момент, сякаш дочул разговора им, телефонът иззвъня. Брайън го вдигна, послуша, сетне кимна:

— Добре. Кажете му да се качи.

— Е, аз ще тръгвам — каза Бен. — Вече накарах адвоката, с когото ти току-що разговаря по телефона, да чака цял час. — И той се засмя, като видя изражението на Брайън. — Президентският детектив е всевиждащ, не го забравяй. Част от работата ми е да те запазя жив. Всички посетители се проверяват. Засега личният живот и уединението се изключват.

Като каза това, Бен сложи пръст на устните си, посочи към тавана и изрече безгласно: генерал Шорхт. Брайън кимна с разбиране и Бен излезе.

Би трябвало сам да се сети. Терминалът му бе свързан пряко с генерала, а не бе далеч от ума, че тук, във военната база, и стаята навярно се подслушваше. Ето още нещо, което не биваше да забравя. Чу се почукване на вратата и той извика:

— Влез!

Отвори широко очи, когато на вратата се появи мъж във военна униформа. На табелка върху гърдите му бе изписано: „Майор Майк Слоун“.

— Искали сте да се срещнем.

— Нямах предвид точно определен човек. Но исках да се срещна с адвокат.

— Тогава това съм точно аз — той се усмихна: спокойна усмивка върху слабото му, загоряло лице. — От генерал-адютантската служба. Имам допуск до свръхсекретни материали, ето как успях да прочета досието ти. И така, кажи ми, Брайън, с какво мога да ти помогна?

— Ами, допуснат ли сте и до… граждански дела?

Майк се засмя.

— Има само един вид право. Преди да се насоча към занаят, който предлага повече пътуване, образование и кариера, робувах в юридическите змийски гнезда на Уолстрийт.

— Как си с договорите?

— Супер. Това бе една от причините да постъпя във войската — да се отърва от корпоративното право.

— Един сериозен въпрос тогава: на мен ли ще помогнеш или на армията?

— Добър въпрос. Ако има преплитане на интересите, армията стои на първо място. Ако е чисто граждански казус, той си остава строго конфиденциален между нас, освен ако не наемеш цивилен адвокат. Ще ми кажеш ли за какво става дума?

— Разбира се. Струва ми се, че въпросът е конфиденциален. Знам, че терминалът ми се „слуша“, смяташ ли, че и стаята се подслушва?

— Това е също добър въпрос. Дай ми няколко минути, за да позвъня по телефона, и ще разбера дали ще мога да ти отговоря.

Минаха повече от няколко минути, почти цял час, преди майорът да се завърне.

— И така, Брайън, с какво мога да ти помогна?

— Стаята подслушва ли се?

— Естествено не мога да отговоря на въпроса ти. Но мога да те уверя, че разговорът ни ще е конфиденциален.

— Добре. Тогава ми кажи: мога ли да съдя „Мегалоуб“ за това, че не ми е осигурила охрана, за това, че ме е поставила в ситуация, опасна за здравето ми?

— Първият отговор, който ми идва наум е „Няма да е лесно“. Държавата притежава солиден дял от акциите на компанията и никой не е забогатял, като съди властите. Но трябва да видя копие от трудовия ти договор.

— Ето го там, на масата. Точно той ме озадачи. Не искам да ги съдя: достатъчно е да ги заплаша. Заплаха, която да доведе до по-добър договор от този. Знаеш ли всичко за мен, за паметта ми?

— Тъй вярно. Четох цялото ти досие.

— Тогава си разбрал, че ми липсва паметта за последните няколко години. И така, докато препрочитах кореспонденцията си, открих, че „Мегалоуб“, водена далеч не от благотворителни цели, ме е притиснала финансово, когато съм свършил парите за проектирането на ИИ. Открих, че за съжаление, съм бил напълно лишен от всякакъв усет за финанси. Но толкова много съм искал да довърша работата, че съм се оставил да ме подмамят да подпиша този договор. Според него компанията печели много повече от онова, което ми дава.

— Значи трябва най-напред да го прочета.

— Направи го. Аз ще си взема портокалов сок. Искаш ли? Или нещо по-силно?

— Не и когато съм на служба. Нека бъде сок.

Майорът чете бавно и внимателно. Брайън също почете — беше си отпечатал копие на образователна статия от Карбонел за новото математическо поле на ексклуоровата геометрия. Това бе въпрос на психология, който в основни линии разглеждаше защо хората започват да рисуват диаграми, когато устните обяснения станат прекалено сложни. Става така, защото езикът е фундаментално линеен и едноизмерен. Можем да кажем „предишен“ или „сетнешен“, но няма начин да съотнесем четири или пет неща едновременно. Без ИИ изобщо да излиза от ума му, той осъзна, че тъкмо защото човешкият интелект функционира по такъв начин, при изкуствения интелект нямаше никакви ограничения. Вместо с три или четири идеи-местоимения, ИИ може да се справи с десетки местоименни форми едновременно. Примигна и вдигна очи от текста, тъй като адвокатът се разсмя и остави договора на масата. Поклати глава, изгълта портокаловия сок и чак тогава заговори.

— Както имахме обичай да казваме в юридическия колеж, са ти го начукали, без дори да ти доставят удоволствие. Този договор е дори по-кофти, отколкото си мислиш. Смятам, че няма да спечелиш и стотинка, ако напуснеш фирмата им. А докато работиш за тях, печалбата е изцяло тяхна.

— Можеш ли да съставиш по-добър договор?

— С удоволствие. След като армията не по-малко от всеки друг е заинтересована от създаването на ИИ, ще бъде в нейна полза нещата да се оправят веднага. Но тук има някои странни прецеденти. Договорът е законен и обвързващ, но не ти си го подписал, нали?

— Не, подписал го е предишният Брайън. Този, който седи сега тук, до вчера не бе виждал договора.

Майк потри доволно ръце и закрачи напред-назад из стаята.

— Охо, предвкусвам хубаво хонорарче, когато защитя това в съда. Ти ги държиш натясно, защото — прекъсни ме, ако не съм прав, — си все още далеч пред останалите в разработката на един наистина добър ИИ.

— Надявам се, че е така. Очевидно съм бил на прав път преди… злополуката, а д-р Снеърсбрук смята, че съществува голяма вероятност да се върна там, докъдето съм бил стигнал. Но сега точно изучавам основните неща и няма гаранция, че ще бъда отново начело. Ала имам бележките си и ще направя всичко възможно.

— Разбира се, че ще го направиш, ти си единствената надежда на „Мегалоуб“. На този свят няма нищо по-печелившо от монопола. Ще накарам моите началници да предложат на „Мегалоуб“ да скъсат този договор и да подпишат нов. Това задоволява ли те? Или пак ще искаш да ги съдиш?

— Нов договор и никакъв съд. Какво да поискам?

— Нещо просто и сладко. Те осигуряват средствата за разработката на ИИ. Ти го създаваш. Всяка бъдеща печалба от ИИ се дели наполовина от страните по договора.

Брайън бе шокиран.

— Искаш да кажеш, че трябва да поискам половината от цялата печалба от ИИ? Това може да означава милиони, милиарди долари!

— Аха. Не е лошо човек да бъде милиардер, нали?

— Не, но за мен това е някак си непривично.

— Искаш ли да се заема с работата?

— Да, моля те.

Майк се изправи, погледна договора и въздъхна театрално.

— За първи път, откакто съм постъпил в армията, изпитвам макар и най-слабо желание да се върна към частната практика. Ако бях мошеник, с този договор щях да направя сума пачки!

— Някой ми бе казал, че адвокатите изяждат децата си.

— Брайън, момчето ми, това е вярно! Ще ти се обадя веднага щом имам новини за теб.

След като обядва, Брайън подремна и когато в четири часа сестрата отвори вратата и санитарят вкара вътре инвалидния стол, се чувстваше много по-добре.

— Готов ли си за сеанса с лекарката? — попита сестрата.

— Разбира се. Не мога ли да ида сам дотам?

— Сядай. Нареждане на лекарката.

Брайън грабна свитъка листове, които четеше, и го взе със себе си. Остана си седнал на стола, когато пръстчетата на робота докоснаха врата му и мушнаха тънкия оптичен кабел на мястото му.

— Док, мога ли да те помоля за една услуга в този сеанс?

— Разбира се, Брайън. За какво става дума?

— Ето — той й подаде листовете. — Държал съм изпит по топология и това е разработката ми, току-що я отпечатах. Почнах да я чета, но разбрах, че ми липсва дълбочина на знанията. Ако я чета сега, има ли някаква възможност да получиш достъп до по-ранните ми спомени на тази тема? Ще се покаже ли нещо на твоите уреди, което да потвърди, че си попаднала на точното място? Тогава би могла да натиснеш копчето и да ми върнеш паметта по темата.

— Де да беше толкова лесно! Но пък можем да опитаме. И без друго щях да предложа подобно вкарване на информация, затова съм повече от готова да го направим сега.

Материалът беше доста труден и на Брайън му се наложи да препречете голяма част от него, за да схване нещо. Прехвърли почти половината от статията и остави листовете.

— Някакъв контакт, док?

— Доста голяма активност, но е тъй разпръсната, че очевидно вземат участие голямо количество К-линии. Машината ми не е пригодена да се справя с подобна мрежа. Това са кръстовидни връзки, на които е способен само човешкият мозък.

Брайън потри чело.

— Малко се уморих. Можем ли да прекратим за днес?

— Дадено. Разбрахме се да дърпаме щепсела при първия признак на умора.

— Благодаря. Иска ми се да получа достъп до имплантирания процесор с команди, далеч по-сложни от „Изключи!“

— Е, винаги можеш да опиташ.

— Нали ще е страхотно, ако успея? Просто да изкомандвам процесора: „Ей, отвори файла за топологията!“ — В усмивката на Брайън изведнъж се прокрадна изненада. — Нали когато дойдох, ти казах, че знам малко или почти нищо за математическата страна на топологията? Е, сигурно съм бил уморен, или просто разсеян. Сега обаче си спомням много добре работата си. В нея се съдържаха доста новости за времето си. Всичко започна просто с използването на алгебричната теория на възлите, основаваща се на стария многочлен на Воон Джоунс за подреждане на хаотично непроменливите траектории, след което това се прилага към различни физични проблеми. Не е нещо кой знае колко особено и съм сигурен, че вече е напълно остаряло. Сега разбирам защо съм изоставил чистата математика и съм се заел с ИИ.

Брайън изглежда приемаше трансплантираните си спомени за нещо нормално, но не и Снеърсбрук. Ръцете й трепереха толкова силно, че се наложи да сключи пръсти. Брайън бе използвал имплантирания процесор, за да получи връзка със собствената си памет. Вътрешният интерфейс човек-машина наистина се бе задействал.