Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

22.

21 февруари 2024

 

Когато Брайън стана на следващата сутрин, пред вратата му го очакваха Беникоф и Евгени.

— Това е последният ден на Евгени тук и преди да си тръгне, той иска да провери изправността на цялата система.

— Назад към Сибир, а, Евгени?

— Скоро, надявам се, тук е прекалено горещо. Но първо ще мина няколко курса в Силиконовата долина по техническото усвояване на последния хардуер. САЩ ги произвежда, Русия ги купува, аз ги монтирам. Ще помогна в проектирането на последната версия. Мога да си заложа задника, че доста рубли очакват Евгени в бъдеще.

— Пожелавам ти успех и много рубли. Каква е програмата, Бен? — той докосна с пръст планката, вратата изщрака и се отвори.

— Проверка на техниката. Цялата екипировка е монтирана и действа, Евгени е голям техник.

— Напиши го черно на бяло — препоръките носят още повече рубли.

— Ще го направя, не се безпокой. Ала след като си тръгнеш, не бихме искали да се налага тук да идват повече техници.

— Струва ми се възможно. Но какво ще стане, ако масивен удар извади системата от действие?

— Системата не е една. Имаме мрежа от дублиращи се системи. Всяка има копие от мрежовата програма, която съдържа целия диагностичен материал на всяка машина. Освен това всяка памет и диагностичен доклад се копира от всяка машина през няколко минути на две други.

— Значи каквото и да се повреди, ще можем бързо да възстановим всички функции. В най-лошия случай ще изгубим само информацията от последните няколко минути.

— Да. А при нормални условия няма да се изгуби дори нищо. Ако имате проблеми, обадете ми се по електронната поща в…

— Посетители на входа — обади се компютърът по сигурността.

Брайън докосна „иконката“ на екрана и на него се появи картина от външната видеокамера. Двама войници бяха застанали мирно от двете страни на капитан Кан.

— Ще се върна след миг — рече той, прекоси лабораторията и отиде да й отвори вратата.

— Надявам се, че не съм подранила? Майорът ми каза, че си вече тук.

— Не, тъкмо навреме. Нека да ти покажа терминала ти и да те настаня. Предполагам, първо ще искаш да заредиш програмата си.

Тя извади един GRAM от чантичката си.

— Всичко е тук. Не исках да пускам информацията по откритите линии. Това сега е единственото копие, всичко останало е изтрито от полицейския компютър. Има маса секретни материали и не искаме други хора да получат достъп до тях.

Той я отведе до другия край на лабораторията, където бе преградено отделно работно място.

— Засега — само терминал, писалище и стол — рече той. — Кажи ми, ако имаш нужда от още нещо.

— Това ми стига.

— Готово. — Бен стана и се протегна. — Направих двойна проверка. Евгени си е свършил чудесно работата. Всички команди за достъп и за използване на програмите са тук, в RAM-а.

— Бих искал да го видя, но можете ли да почакате минутка? Шели тъкмо дойде и ще можем да разговаряме с нея, веднага щом зареди експертната си програма. Така ще разберем докъде е стигнала.

Изпратиха Евгени до изхода и на сбогуване той енергично разтърси десниците им.

— Хубави машини, удоволствие бе да работя тук!

— Успех и много рубли.

— Да!

Когато се върнаха, Шели се завъртя на стола си и посочи с ръка празното си кабинетче.

— Извинете ме за гостоприемството.

— Ще ида да взема два стола — рече Бен. — И кафе. Някой иска ли? Не? Тогава значи два стола и едно кафе.

— Имаш ли някакви резултати, за които да ни разкажеш?

— Донякъде. Накарах програмата да свърже мениджъра на базата данни с програмата за разкритията и човешките връзки. Надявам се, че до голяма степен е настроена добре. Зададох й задачата да разкрие обира в „Мегалоуб“. Върви вече от няколко дни. Досега би трябвало вече да имаме отговорите на някои въпроси. Изчаках, докато и двамата се съберете тук. Това е твоето разследване, Бен. Искаш ли да продължаваме?

— Разбира се. Как да вляза в програмата?

— В началото използвах работно заглавие „Дик Трейси“ и май че то й прилегна. Достатъчно е да съобщиш него и собственото си име.

— Добре. — Бен се обърна към терминала. — Името ми е Беникоф и търся Дик Трейси.

— Програмата е включена — отвърна компютърът.

— Каква е целта ти?

— Да открия престъпниците, които са извършили престъпление в лабораторията на „Мегалоуб Индъстрис“ на 8 февруари 2023 година.

— Откри ли престъпниците?

— Съвсем не. Още не съм установил как са се измъкнали и как е бил пренесен откраднатият материал.

Брайън възхитен се обърна към Шели:

— Сигурна ли си, че това е само една експертна програма? Звучи ми като победител в теста на Тюринг.

— Стандартна програма за говор — отвърна тя. — От магазина. Превръща в думи и спазва граматичните правила на езиковата част на ЦИК-системата. Тези програми винаги изглеждат по-интелигентни, отколкото са, защото граматиката и интонацията им са много точни. Но на практика не знаят значението на думите. — Тя се обърна към Бен. — Продължавай да питаш, Бен, да видим дали няма да даде някои отговори. Можеш да използваш обичайния език, защото има богат речник от идиоми в областта на наказателното право.

— Добре. Кажи ми, Дик Трейси, по какви хипотези работиш?

— Ограничил съм възможностите до три. Първо, че откраднатият материал е скрит някъде наблизо, за да бъде прибран по-късно. Второ, пренесен е с помощта на сухопътен транспорт. Трето — транспортиран е по въздуха.

— И какви са резултатите?

— Скрит наблизо — малко вероятно. Сухопътен транспорт — по-възможно. След като се оценят всички фактори обаче, най-вероятно е да е бил прехвърлен по въздуха.

Беникоф поклати глава и се обърна към Шели.

— Какво има той предвид под „най-вероятно“? Един компютър сигурно би могъл да се справи и по-добре, да съобщи проценти или нещо подобно.

— Защо не го попиташ?

— Ще го направя. Дик Трейси, бъди по-точен. Какви са възможностите да е бил превозен по въздуха?

— Не бих искал да давам на една ситуация с толкова условности категорична оценка на възможностите. По-подходящо е подобни ситуации да се оценяват, като се използват по-абстрактни разсъждения. Но могат да бъдат направени правдоподобни обобщения в рамките от един до сто процента, ако настоявате.

— Настоявам.

— Скрит наблизо — три. Превозен със сухопътен транспорт — двайсет и един. Изнесен по въздуха — седемдесет и шест.

Бен зяпна.

— Но… спри програмата. — Той се обърна към останалите, които бяха не по-малко изненадани. — Ние изследвахме хипотезата за пренасяне по въздуха съвсем щателно и просто няма начин те да са изнесли товара оттук по този начин.

— Дик Трейси е на друго мнение.

— Тогава сигурно знае нещо, което ние не знаем. — Той се обърна отново към компютъра. — Продължи работа. На какво се основава предположението за превоз по въздуха?

Компютърът помълча малко и сетне отвърна:

— Няма обобщение на основанията. Заключенията се базират на сбора от дванайсет хиляди средни величини на подсистемата за оценка на връзките в програмата за разкриване.

— Това е обща слабост на този тип програми — обясни Шели. — Почти е невъзможно да се разбере как стигат до заключенията си, защото сумират милиони дребни корелации между отделни детайли от данните. Почти е невъзможно да се обясни с нашето понятие „преценка“.

— Няма значение, защото отговорът е погрешен. — Беникоф бе раздразнен. — Не забравяй, че аз водих разследването. Летището тук, в района, е напълно автоматизирано. По-голямата част от трафика се върши от вертолети, макар че кацат и бизнес самолети, както и товарни машини с близък и среден обсег.

— Как действа едно автоматично летище? — попита Брайън. — Сигурно ли е?

— По-безопасно е, отколкото ако се управлява от човек, не се съмнявай. Към края на осемдесетте години на миналия век най-накрая всички проумяха, че повече катастрофи се причиняват от човешки грешки, отколкото се предотвратяват чрез намесата на човека. Всички самолети трябва да представят планове за полета преди излитане. Данните се вкарват в компютърната мрежа, така че всяко летище знае какъв е входящият и изходящият трафик, та дори и преминаващият наблизо. Когато самолетът влезе в обсега на радара, той се идентифицира чрез сигнал на транспондер[1] и тогава му се дава разрешение за кацане и излитане или други инструкции. Тук, в „Мегалоуб“, всички движения на летящи обекти се наблюдават и записват и от органите за безопасност.

— Но тъкмо сигурността е била нарушена в онзи фатален час.

— Няма значение, всичко се записва и в контролната кула на летището в Борего, както и в регионалната радарна станция на Федералната авиационна асоциация — ФАА. Всичките три комплекта записи не си противоречат, а техническото разследване доказа, че е невъзможно да бъдат променени и трите. Онова, което ни бе представено, бяха истински записи за движението на всички самолети в онази нощ.

— Имало ли е полети от и до летището през този час?

— Нито един. Последният полет е бил най-малко един час преди периода на „затъмнение“ — вертолет до Ла Джола[2].

— Какъв е районът, който покрива радарът? — попита Брайън.

— Голям. Този тук е стандартно производство, предназначен за контролни кули с обсег около сто и петдесет мили. От Борего стига на изток до Морето Солтън и над хълмовете отвъд него. Най-малко четирийсет-петдесет мили. Не чак толкова далеч, колкото в другите посоки, поради хълмовете и планините, които заобикалят тази долина.

— Дик Трейси, включи се — рече Шели. — Колко полета е регистрирал за всичките двайсет и четири часа от въпросния ден радарът в „Мегалоуб“?

— Полети на „Мегалоуб“ — осемнайсет, летище на Борего Спрингс — двайсет и седем. Прелитащи полети — сто трийсет и един.

— Борего Спрингс е само на осем мили разстояние — рече Шели, — но през въпросния час там не са имали нито пристигащи, нито заминаващи самолети, нито един през цялата нощ. Всичките три комплекта от радарните записи са идентични, освен едно незначително различие по отношение на прелитащите полети. Те се засичат обикновено на границата на радарния обсег и не са нито започнали, нито завършили в долината.

— Тук, в пустинята май има доста оживен въздушен трафик — отбеляза Брайън. — Сто седемдесет и шест полета за един ден. Защо?

— Знаем за бизнес-полетите до „Мегалоуб“ — рече Бен. — До Борего Спрингс има няколко пътнически линии, останалото са частни самолети. Същото се отнася и за прелитащите, а трябва да добавим и някои военни полети. Тъй че се връщаме пак на нулата. Дик Трейси казва, че товарът е отлетял по въздуха. Но не е имало излитания от долината. Тогава как е успял да го напусне? Отговорете ми на този въпрос и разнищвате загадката.

Бен формулира въпроса ясно. Как би могъл товарът да напусне долината? Тук имаше парадокс: би трябвало да е напуснал по въздуха, а нищо не е излетяло. Брайън разбра въпроса.

Имплантираният му процесор също го разбра.

— Излиза от долината с камион. А от района — по въздуха — рече Брайън.

— Какво имаш предвид? — попита Шели.

— Сам не знам — призна той. — Не съм го казал аз, а централният процесор. — Опита се да не се усмихне, като видя смутените им изражения. — Вижте какво, ще обясня някой друг път. А сега дайте да анализираме това. Докъде би могъл да стигне един камион?

— В началото на разследването работихме по компютърен модел — рече Бен. — Максималният брой хора, които могат да товарят камиона, без да си пречат, е осем. Променливите са времето за път от портала до лабораторията, времето за товарене, обратният път до портала. След напускането на „Мегалоуб“, преценихме, че максималното разстояние, което би могло да се измине при петдесет и пет мили в час, е двайсет и пет мили. Всички пътища, които излизат оттук, са били блокирани, веднага щом е било докладвано за престъплението, при това далеч отвъд тази двайсет и петмилна зона. Районът е бил покриван и от радари на вертолети и наземни станции, а след зазоряване започва и визуално търсене. Камионът не би могъл да премине.

— Но го е направил — рече Шели. — Има ли начин камионът и товарът му да са били вдигнати и превозени по въздуха? Не знаем, но сигурно ще разберем. Чакай аз да се заема с компютъра, Бен. Ще накарам програмата да провери всеки регистриран полет през този ден в радиус от сто, а сетне и от двеста и петдесет мили.

— Не би ли могло престъпниците да са изтрили данните за този полет? Тъй че да няма следи за времето на престъплението?

— По никакъв начин. Всички радарни записи се пазят една година в архивите на ФАА, ведно с екранните записи от терминалите на всички диспечери. Един добър компютърен хакер може да направи чудеса, но системата на въздушното движение е прекалено сложна и грамадна. Съществуват стотици, може би хиляди различни видове записи за всеки засечен полет.

Шели, потънала в работата си и забравила за тях, дори не вдигна глава, докато те излизаха.

— Шели не знае за имплантирания централен процесор — каза Бен. — За него ли спомена преди малко?

— Да. Нямах възможност да ти съобщя, но д-р Снеърсбрук и аз постигнахме известни успехи в достъпа ми до процесора само посредством мисъл.

— Това е… как да се изразя… невероятно!

— И ние така мислим. Но все още сме в началото. Аз го накарах да направи някои изчисления, така се започна — по време на сън, няма да повярваш! А сега чета файловете от паметта му. Развълнуван съм и дори малко уплашен. Трябва време да свикне човек. Имам необичайна глава и не съм много сигурен, че това ми харесва.

— Но ти си жив и си добре, Брайън. — Бен се усмихна мрачно. — Аз видях какви поражения бе нанесъл куршумът…

— Не ми говори за това! Някой друг ден — може би да. Всъщност бих искал да забравя за известно време всичко, да се заема с ИИ. А ти и Шели продължете с вашата програма Дик Трейси. Не обичам да се крия, нито пък да бъда под постоянна заплаха. Започвам да се чувствам като Салман Рушди, а нали знаеш какво стана с него! Бих искал, как да се изразя, да построя отново живота си. Да стана нормален като вас, като всички останали. Започвам да се чувствам като някакъв маниак…

— Не, Брайън, недей да мислиш така. Ти си кораво момче и си преживял много. Всички, които са работили с теб, се възхищават на куража ти. Ние сме на твоя страна.

Едва ли можеше да се каже още нещо. Бен измърмори някакво извинение и си тръгна. Брайън зареди в компютъра свършеното от предишния ден — бе презаписал бележките си в по-разбираема форма, но те пак не му говореха нищо. Разбра, че бе и потиснат, и уморен и сякаш чуваше как д-р Снеърсбрук му издава необходимата заповед. Добре, нареждането е прието, ще си легне. Каза на Шели, че ще се върне по-късно, и отиде в стаята си.

Сигурно бе задрямал, защото техническият му дневник бе захлупен върху гърдите, а слънцето се спускаше зад планините на запад. Още бе в плен на мрачната депресия и се запита дали да не се обади на лекарката да й съобщи това. Не му се видя обаче достатъчно основателно. Може би стаята му го потискаше — тук прекарваше повече време сам, отколкото в болницата. Там поне от време на време излизаше навън. Тук дори се налагаше да се храни сам; обстановката вече не му се виждаше нова.

Шели бе приключила за деня и потънала в мисли за работата си, му каза разсеяно довиждане. Той й отвори вратата да излезе и сам пое в противоположната посока. Може би малко чист въздух щеше да му подейства добре. Или — малко храна, защото пак бе забравил да обядва. Излезе от сградата, заобиколи езерото и се запъти към помещението на дежурните. Попита дали майорът е там и веднага го отведоха в кабинета му.

— Някакви оплаквания или препоръки? — попита Ууди, още щом останаха насаме.

— Нямам никакви оплаквания. Мисля, че хората ти си вършат чудесно работата. Никога не ми се пречкат, но когато изляза от лабораторията неколцина винаги се навъртат наоколо.

— Мога да те уверя, че са много повече от неколцина. Но ще им кажа какви са впечатленията ти. Те се стараят много и си изпълняват задълженията дяволски добре.

— Кажи и на готвачите, че и храната ми харесва.

— В кльопачницата ще се зарадват.

— Кльопачницата ли?

— Ами това е другото има на столовата.

— На столовата?

Ууди се усмихна.

— Ама ти си цивилен до мозъка на костите си. Ще трябва да те понаучим как се разговаря със старите кучета.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да лая? — Засмяха се и двамата. — Ууди, макар и да не съм от войската, има ли някаква възможност едно цивилно старо куче да хапне във вашата кльопачница?

— Винаги си добре дошъл. Можеш, ако искаш, да се храниш постоянно със старите пушки.

— Но нали не съм от войската?

При тези думи майорът се усмихна широко.

— Господине, ти си армията. Ти си единствената причина, поради която сме тук, вместо всеки ден да скачаме от аеропланите. Сигурен съм, че на много от войниците ще им хареса да се запознаят и да си поговорят с теб. — Той погледна към електронния часовник на стената. — Какво ще кажеш за една бира?

— Папата в Рим ли живее?

— Хайде, тогава. Ще пийнем бира в клуба, докато кльопачницата отвори в шест.

— И клуб ли имате? За първи път чувам.

Ууди стана и го поведе.

— Това е военна тайна и се надявам, че няма да я разпространиш сред хората на „Мегалоуб“. Доколкото разбрах, целият район тук е „сух“, с изключение на това, което се намира между тези четири стени. Но в момента тази сграда е военна база за моите десантчици. Всички военни бази имат офицерски клубове, както и отделни клубове за ВН и СС. — Той видя, че очите на Брайън се ококориха от недоумение. — Сигурно военните са измислили съкращенията, толкова им допадат. ВН означава „волнонаемни“, а СС — „срочнослужещи“. Но нашата част е твърде малка за подобна дискриминация, затова имаме един клуб за всички чинове.

Той отвори вратата с надпис „Зона на сигурност, вход само за военен персонал“ и поведе Брайън. Помещението не бе голямо, но за изминалите няколко седмици парашутистите бяха успели да му придадат известен уют. На стената имаше мишена за мятане на стрели, висяха флагчета, вимпели и снимки — между тях и постер на голо момиче с невероятно големи гърди — останалото бяха маси и столове. А в дъното бе барът, с бутилки най-различни напитки и кран за точене на бира.

— Какво ще кажеш за една бира „Тайгър“, сингапурска? — попита Ууди. — Тъкмо отворихме бъчвата.

— Никога не съм я чувал, още по-малко опитвал. Давай!

Бирата бе студена, възхитителна на вкус, а и самият бар бе очарователен.

— Скоро ще започнат да идват и войниците, ще се зарадват да се запознаете — рече Ууди и наточи още две чаши. — Искам да те помоля само за едно: не говори за работата си. Никой от тях няма да те запита за нея, за това какво правиш в лабораторията, това им е забранено със заповед, затова недей сам да повдигаш въпроса. По дяволите, дори и аз не знам какво правиш, нито пък искам да знам. Казаха ни само, че е свръхсекретно, а това ни е напълно достатъчно. Извън това можеш да си плещиш колкото щеш.

— Да си плещя ли! Речникът ми се попълва с невероятна бързина!

Войниците, които познаваше по лице от патрулите им, заприиждаха един по един. Изглеждаха доволни, че най-сетне се запознаваха лично с него, че се ръкуваха. Беше на техните години, всъщност — по-възрастен от повечето; харесваше му грубоватият им дух на другарство, чу хвалби за чутовни сексуални юначества и научи няколко цветисти мръсни изрази, за които никога не бе и подозирал, че съществуват. През цялото време, докато слушаше, не се издаде, че е на четиринайсет години. Растеше твърде бързо, с всеки изминал миг!

Разказваха стари, познати вицове. Той се включи в разговора и го попитаха, съвсем учтиво, от кой край е, тъй като бяха изненадани от акцента му. Войниците от ирландски произход го засипаха с въпроси, слушаха го с огромен интерес, когато им разказа за детството си в Ирландия. По-късно отидоха да вечерят заедно; наредиха го на опашката и го засипаха със съвети какво да си избере и какво да не взема.

В крайна сметка вечерта бе много приятна и той реши да се храни в столовата винаги, когато му е възможно. Всичките тези приказки, които ирландците наричат „готин лаф“ — да не забравяме и бирите — го измъкнаха напълно от мрачното му настроение. Солдатите бяха страхотна компания от стари муцуни. Щеше да започва обаче деня сам, с кафе и препечени филии, защото сутрин не обичаше да разговаря с когото и да било. А и вече си бе изработил навика да си приготвя сандвичи за обяд и да се храни в лабораторията.

Но щеше да се присъединява към човешката раса за вечеря винаги, когато може. Или поне към тази част от човешката раса, представлявана от 82-ра въздушнопреносима. Само като си помисли човек що за представители на расата бяха: бели и чернокожи, азиатци и латиноамериканци. Всички обаче бяха добри момчета.

Заспа усмихнат. Тази нощ сънищата го оставиха на мира.

Бележки

[1] Приемо-предавателна станция, в случая — автоматична. Б.пр.

[2] Амер. произношение на Ла Хойя. Б.пр.