Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (14)

14.

 

Сестрата се втурна припряно в стаята и остави вратата отворена.

— Ще трябва да си тръгнете, мистър Беникоф — рече тя, докато оправяше завивките и разбухваше възглавницата на Брайън. — Време е за лягане, Брайън.

— Трябва ли? Чувствам се добре.

— Моля те, прави каквото ти казвам. Пулсът ти е ускорен, кръвното налягане — повишено.

— Само се развълнувах малко, това е всичко.

— В леглото. А вие чухте ли ме, мистър Беникоф?

— Да, разбира се, чудесно. Ще поговорим по-късно, Брайън, след като се срещна с лекарката.

Въпреки изминалите месеци на почивка и лечение, травмата от прострелването и последвалата хирургическа намеса все още си казваха своето. Брайън заспа почти веднага и се събуди, едва когато чу гласове: отвори очи и видя до леглото си Бен и лекарката.

— Малко си превъзбуден — рече д-р Снеърсбрук. — Но няма нищо тревожно. Бен ми каза, че страшно ти се пътувало из страната.

— А бих ли могъл?

— Засега още не, не и след тази операция, която претърпя. Но пътуването може да се окаже и ненужно.

— Защо?

— Бен ще ти обясни.

— И моето кръвно сигурно се е вдигнало колкото твоето — рече Беникоф. — В разгорещеността си изобщо не размислих. Няма защо да ходиш още до къщата. Ще наредя да я претърсят пак, но се съмнявам дали ще открият нещо ново. Брайън, ти каза, че си записвал бекъп-файловете си в компютъра на баща си.

— Точно така.

— Е, в комуникационните технологии настъпиха значителни промени, които не си спомняш. На първо място, всичко вече е дигитализирано и оптичните влакна заместиха медните проводници навсякъде, освен в най-отдалечените места. Всеки телефон има вграден модем, но и те са вече остарели. По-големите градове разполагат с клетъчни мрежи, които непрекъснато се разширяват — той потупа телефона, окачен на колана му. — Имам си собствен номер за това чудо. Когато съм в континенталните части на Щатите, в повечето случаи връзките се осъществяват.

— Чрез спътник ли?

— Не, спътниковите връзки са прекалено бавни и не винаги вършат работа, особено при видеофоните. Сега всичко е оптични влакна — дори и подводните кабели. Евтино и бързо. С огромен капацитет в обхвата на 8 гигахерца, който е достъпен навсякъде, и то при двустранна връзка.

Брайън кимна.

— Схващам накъде биеш, Бен. Онова, което искаш да кажеш, е, че съществува съвсем малка вероятност да съм разполагал с локален, механичен бекъп. Очевидно е бил електронен. А това означава, че ще е необходимо търсене по електронен път.

— Точно така. Сега съществуват безброй „пощенски кутии“, банки за данни и комуникационни програми. Възможно е да си използвал една или няколко от тях. Напоследък обаче законите за защита на неприкосновеността в компютърните технологии са много строги. Дори и ФБР трябва да поиска за евентуално дирене разрешение от съда.

— Ами ЦРУ?

— Сигурно ще се зарадваш, като узнаеш, че след многобройните му убийствени номера наскоро бе прокаран закон, който го извади от този мръсен бизнес. Още една жертва на гласността, която няма да липсва никому. Особено на данъкоплатците, които — както се оказа — са сипели милиарди в една държавна служба, чийто продукт са предимно неверни доклади, разпалване на революции в приятелски страни, миниране на пристанища, като междувременно са дадени хиляди жертви. Върнаха Управлението към смисъла, вложен в първоначалното му име — Централно разузнавателно управление, ограничено от задачата да опазва мира, вместо да разпалва нови войни. А сега, ако удостовериш с подпис съгласието си, можем да започнем.

— Разбира се.

Не бе достатъчно само да се подпишат документите; последваха множество косвени проучвания и телефонни обаждания, както и проверки на самоличността от три различни държавни агенции. Беникоф изпрати всички данни по факса, прозя се и се протегна.

— А сега ще чакаме — рече той.

— Колко дълго?

— Най-много час, не повече. Преди да се въведе електронният обмен на данни, за това бяха нужни дни, дори и седмици.

Всичко обаче свърши за един час, а резултатите пристигнаха десет минути по-късно. Принтерът забръмча и започна да изхвърля шумолящите листове от вечна хартия. Беникоф ги отнесе на Брайън.

— Имаш открити сметки в шест различни фирми.

— Толкова много?

— Толкова малко. Тази тук е за научна база данни, от онези, които се осъвременяват на всеки час. Те заместват техническите библиотеки — като при това действат далеч по-бързо. Времето за достъп обикновено е по-малко от секунда. Тази пък е пощенска кутия, тази ти запазва билети за всичко — от бейзболни мачове до самолетни полети. Следващите четири са най-вероятните. Ще опиташ ли първо тях?

— Какво трябва да направя? Мога ли да стана от леглото, докторе?

— Бих предпочела да не го правиш.

— Няма нужда — рече Беникоф, отиде до терминала и откачи клавиатурата. — Има инфрачервена връзка, така че кабелът става излишен. А аз ще се обадя долу да донесат холоочила.

На Брайън холографските очила много му се понравиха. Бяха съвсем леки, малко изпъкнали в края на дръжките. Лещите изглеждаха като обикновено стъкло, но той се досети, че човек би могъл да си ги поръча и диоптрични. Когато ги включи, пред очите му изплува образът на компютърния екран.

— Така. Какво трябва да направя след това?

— Влез в базата данни, съобщи самоличността си и набери личния си код. Сетне отгатвай.

— Какво имаш предвид?

— Всяка сметка има код за сигурност, известен само на собственика й. Опитай старите, които помниш. Ако не стане, пробвай да отгатнеш новите. Компаниите са предупредени какво предстои и са изключили алармения софтуер. Обикновено след третия опит връзката се прекъсва и на полицията се съобщава номерът на телефона, от който е направен опит да се пробие системата.

— А ако не успея?

— Ще е необходимо съдебно решение, за да се проникне. В най-добрия случай това ще отнеме няколко дни.

Брайън откри, че старите навици умират трудно. Отвори три от четирите системи, като използва любимите си ирландски кодови думи. Е, не толкова известни като ШАМРОК^[1], но АНЛАР отвори първата, а ЛЕЙТРАС — други две.

— Ан Лар означава „центърът на града“ и е изписано върху всички градски автобуси. Лейтрас е ирландската дума за тоалетна — обясни той. — Хлапетата много си падат по клозетния хумор. Нямам обаче идея как да проникна в четвъртата мрежа. Можем ли да поотложим малко и да видим какво има в другите три? Това прилича на възстановяване на паметта ми, нали?

— Наистина — съгласи се Беникоф. — Виж какво, ще започна процедурата за получаване на съдебно решение за четвъртата, просто за всеки случай. Ще трябва да подпишеш още документи.

Първата мрежа се оказа пощенска кутия, отпреди само две години. Брайън отвори най-старите писма и ги прегледа. Изпита неловко чувство. Не познаваше нито един от кореспондентите си — а и собствените му писма му се струваха някак чужди. Да, той ги бе подписал, но изобщо не приличаха на негови. Все едно, че четеше чужда кореспонденция. Тук-там се споменаваше за ИИ, но само мимоходом и никога в подробности.

Набута всичко в паметта на компютъра (щеше да им обърне внимание някой друг път) и влезе в следващите две мрежи. В едната се съхраняваха финансовите му отчети и данъчните декларации — това бе едновременно и вълнуващо, и потискащо. Бе започнал да печели от хонорари съвсем млад, това си го спомняше, и то предимно от програмни продукти. Сетне идваше голям приход от продажбата на къщата им и още по-голям — от имението на баща му. Продължи бързо нататък. Парите — също бързо се топяха. За няколко години всичките свършиха — малко преди да постъпи на работа в „Мегалоуб“. Кореспонденцията с корпорацията бе вълнуващо четиво, особено що се отнася до подробностите в договора му. Тук имаше доста материал за размисъл. Записа и тези данни и се зае с третата мрежа.

Прехвърли няколко екрана, почете внимателно известно време и сетне излезе от мрежата. Лекарката си бе отишла, но Беникоф стоеше надвесен над телефона и набираше някакъв номер. Наближаваше залез-слънце и в стаята се смрачаваше.

— Бен, мога ли да те прекъсна?

— Разбира се.

— Наистина се поуморих. Ще прегледам всичко това утре заран.

— Дай да взема клавиатурата. Откри ли нещо за ИИ?

— В тези трите — нищо.

— Тогава ще ускоря иска за съдебно решение. След като се наспиш, се опитай да измислиш още кодове или думи-пароли, става ли?

— Разбира се. Ще се видим сутринта.

— Ти наистина изглеждаш вече уморен. Почини си.

Брайън кимна и изпрати едрия мъжага с поглед. Не беше уморен. Беше неизмеримо потиснат.

Бе прочел достатъчно, за да осъзнае, че това никак не му харесва. Началото му бе достатъчно познато — бележки, които бе привил след нещастния край на връзката си с Ким. След като депресията и омразата се бяха поуталожили, бе въвел бележки върху теорията си за „управленската машина“. Спомни си, че тя прерасна в работата му по ИИ — но си спомни също така за една своя бележка, че ИИ би могъл да се превърне в средство за лична власт. Очевидно бе развил идеята си, доразработвайки я в нова наука за съзнанието, повече теория, отколкото установени доказателства, поне ако се съди по това, което намери във файла, озаглавен „Зеномова терапия“. Не звучеше чак толкова необичайно и шантаво като „Дианетика“ — науката за душевното здраве, но бе пронизана от мощни, меко казано, мегаломански изхвърляния. Не му бе приятно да я чете и изобщо не му харесваше онзи, които я бе писал.

На човек понякога му е лесно да взема решения, когато фактите са пред очите му. Бе мислил за това през последната седмица и сега така наречената наука „Зеномова терапия“ помогна да вземе решение. Един от бутоните за пейджърите бе на нощното шкафче и той го натисна. Сестрата влезе след миг.

— Знаете ли дали д-р Снеърсбрук е още тук?

— Мисля, че да, наглежда инсталирането на апаратурата. Премества се в новия кабинет, който й дадоха тук.

— Бих ли могъл да я видя, ако обичате?

— Разбира се.

Последните багри на здрача избледняваха и Брайън изключи автоматичното управление за осветлението, за да ги наблюдава. Когато небето притъмня напълно, той натисна премигващия бутон и едновременно със затварянето на завесите се включи и осветлението. Минута по-късно влезе и лекарката.

— Е, Брайън, имаше труден ден. Сигурно се чувстваш отвратително?

— Всъщност не. Преди се бях поуморил, но дрямката ми помогна. Какво показват най-важните ми физически параметри?

— Не биха могли да са по-хубави.

— Добре. Тогава би ли казала, че съм на път да се възстановя, да стана относително душевно здрав, освен дето страдам от заблуждението, че съм четиринайсетгодишен, докато съм на практика над 21.

— Махни думата „заблуждение“ и ще се съглася.

— Досега благодарил ли съм ти за това, което направи за мен?

— Вече го стори и аз също съм ти благодарна, а освен това съм и безкрайно щастлива, че нещата вървят така добре.

— Не искам да те разочаровам, докторе. Но ще се засегнеш ли ужасно много, ако в най-скоро време спрем сеансите за възстановяване на паметта ми?

— Не разбирам…

— Нека го формулирам по друг начин. Сегашното ми състояние ме задоволява. Мисля, че бих искал оттук нататък да пораствам сам. Да раста собственоръчно, ако разбираш какво имам предвид. Ако трябва да кажа истината, всъщност изобщо не ме интересува онова друго мое „аз“, унищожено от куршума. Не възразявам да продължим сеансите, за да се установи колко е пострадала паметта ми и да науча нещата, които не знам, а ми трябват. Искам доколкото е възможно да се възстанови миналото ми. А после, ако това задоволява и теб, може би ще прецениш дали не бихме могли да спрем дотам. Макар че бих искал да продължим с предложените от теб експерименти, за да се види дали наистина мога да установя интерфейс с имплантирания процесор. Съгласна ли си?

Ерин Снеърсбрук бе потресена, но се опита да не го покаже.

— Е, разбира се, не мога да те карам насила. Но моля те първо си отспи. Можем да поговорим за това утре. Това е доста сериозно решение.

— Знам. Затова го вземам. О, да, има и още нещо. Но и за него можем да се погрижим утре.

— Какво е то?

— Искам да се срещна с адвокат.