Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

12.

27 октомври 2023

 

— Днес се чувстваме по-добре, нали? — попита д-р Снеърсбрук, след като отвори вратата и се отмести, за да направи път на сестрата и санитаря, които вкараха тежко натоварените колички.

— Бях добре, докато не видях хардуера и онази двустранна метла с изпъкналите стъклени очи. Какво е това?

— Микроманипулатор, промишлено производство. Още не са много разпространени.

Снеърсбрук продължаваше да се усмихва, но не намекна с нищо на Брайън, че и той бе помогнал за проектирането на част от машината.

— Сърцевината й е паралелен компютър с осембитова архитектура. Това дава възможността да се разположи върху единствена, доста голяма повърхност. Интеграция върху пластина. Всяко клонче на робота-дърво се свързва директно към същински компютър.

— На всяко разчленяване? Будалкаш ме.

— Скоро ще откриеш колко много са се променили компютрите, особено пък компютърът, който управлява тази подвижна машинка. Основната изследователска работа по създаването на тези „метли“, както ги наричаш, бе извършена в Масачузетския технологичен институт. Далеч по-сложни са, отколкото изглеждат на пръв поглед. Ще забележиш, че започват с две ръце, но се разклоняват много бързо. Всяка ръка се превръща в нови две…

— И новите две са двойно по-малки, както изглежда.

— Долу-горе. Сетне се разчленяват отново и отново — тя потупа една от разклоняващите се ръце. — Тъкмо тук някъде ръцете стават прекалено малки, за да могат да се произвеждат, а инструментите — прекалено големи — и затова монтажът трябва да се извършва под микроскоп. Затова…

— Чакай да позная. Всяка част е унифицирана, напълно еднаква с останалите — освен по размер. Просто е по-малка. И манипулаторите от едната степен подготвят работата на следващата степен.

— Точно така. Макар материалът, от който са изработени, да е различен, поради изискванията за структурната им здравина и за съотношението обем-размери. Ала в паметта на компютъра си е записан само един модел, ведно с програмите за производство и монтаж. Това, което се променя на всяка степен, е размерът. На всяка „става“ са монтирани пиезоелектрични усилващи двигатели.

— Технологията на производство на най-крайните степени сигурно е нещо страхотно.

— Наистина е така, но можем да поговорим за това някой друг път. Важното в момента е, че сензорите в крайчетата са много фини и се управляват по обратна връзка от компютъра. Могат да се използват при микрохирургия на клетъчно ниво, ала сега ще ги употребим за много простата задача да монтират връзката съвсем точно.

Брайън погледна щръкналия, едва забележим оптичен кабел.

— Все едно да се използва своего рода сонетка, за да се набие щифт. Значи, както ми каза, това нещо ще бъде включено в контакт на врата ми и ще започне двустранен обмен на информация — навън и навътре?

— Точно така. Няма да усетиш нищо. А сега ще бъде чудесно, ако се обърнеш на една страна.

Д-р Снеърсбрук отиде до командния пулт и когато включи машината, разклонените ръце оживяха. Насочи ги към гърба на Брайън, след което предаде управлението на компютъра. Чу се едва доловимо шумолене, фините пръсти се задвижиха и се разпериха, полека се заспускаха надолу и докоснаха врата му.

— Гъдел ме е — рече Брайън. — Все едно ме докосват множество паешки крачета. Какво прави сега?

— Насочва оптичния кабел, за да го включи към рецептора под кожата ти. Ще премине през нея, но ти няма да усетиш нищо. Връхчето му е по-остро и от най-тънката игла. Освен това търси път, който да избягва всички нерви и капиляри. Гъделът ще престане веднага, щом се осъществи контактът. Ето.

Компютърът бипна и пръстите притиснаха металната шина, държаща оптичния кабел, към кожата му. Зашумоляха отново, взеха от масичката парче лейкопласт, бързо го прехвърлиха върху врата му и шината бе залепена здраво към него. Чак тогава ръцете се свиха и се отдръпнаха. Снеърсбрук кимна на сестрата и санитаря и те се оттеглиха.

— Започваме. Искам да ми казваш за всичко, което виждаш и чуваш. Или подушваш.

— Или си мисля, или си въобразявам, или спомням, нали така?

— Напълно вярно. Ще започнем оттук…

Тя направи някаква малка промяна и Брайън изкрещя дрезгаво.

— Не мога да помръдна! Изключи го! Парализиран съм…!

— Ето, всичко е наред. Олекна ли ти?

— Да, госпожо, но се надявам, че няма да го направите отново.

— Няма, по-скоро компютърът няма да го допусне. Опитвахме се да открием, да идентифицираме и да установим контрол върху главните рецептори на ниско равнище, в ствола на мозъка. Но системата очевидно изключи целия малък мозък. Сега, след като компютърът знае това, той няма да го допусне отново. Готов ли си да продължим?

— Предполагам, да.

Последва топлина, възцари се мрак. Мраз изпълни за миг цялото му тяло и изчезна тъй бързо, както се бе появил. Невъзможно бе да се опишат други усещания — функции на мозъка и на тялото на изцяло подсъзнателно ниво.

Той изкрещя още веднъж.

— Боли ли те? — попита разтревожена тя.

— Не, тъкмо обратното. Не, спирай, моля те, не бива да спираш.

Бе разтворил широко очи, взрян в нищото, а тялото му бе неподвижно. Тя не се поколеба да се намеси. Брайън се отпусна с дълбока въздишка.

— Почти… трудно е, невъзможно е да се опише. Досущ като удоволствие на квадрат, на куб. Моля те отбележи мястото.

— То е в паметта на компютъра. Но мислиш ли, че ще е разумно да повторим…

— Напротив. Избягвай това място. То е като онова нещо, което кара плъха да натиска бутона, стимулиращ центровете на удоволствието, докато не умре от глад и жажда. Стой настрани.

Ерин Снеърсбрук следеше внимателно времето и след час прекъсна сеанса.

— Мисля, че е достатъчно за начало. Умори ли се?

— След като повдигаш въпроса, отговорът е „да“. Стигнахме ли донякъде?

— Вярвам, че е така. Във всеки случай записани са маса данни.

— Има ли съвпадения?

— Няколко… — Снеърсбрук се поколеба. — Брайън, ако не си много уморен, бих искала да продължим още няколко минути.

— Обзалагам се, че искаш да опиташ да откриеш връзки от по-висш разряд?

— Точно така?

— Е, аз — също. Пускай.

Ако нещо се ставаше, то Брайън във всеки случай изобщо не го усещаше. Когато се замисли за това, отговорът бе повече от очевиден. Ако машината наистина свързваше снопове нерви и възстановяваше спомени, нямаше причина той да почувства процеса. Едва когато се опиташе да възстанови тези спомени, щеше да стане ясно дали те съществуваха. И все пак, на някакво едва доловимо равнище на съзнанието си, той усещаше, че става нещо. Мярна му се някаква случайна мисъл, която се изплъзна като змиорка, щом понечи да я приближи. Бе досадно. Ставаше нещо, до което не можеше да се добере. А и чувстваше умора. Плюс това, както бе забелязал, приличаше на сърбеж, но не можеше да се почеше. Достатъчно, помисли си той.

— Мисля да прекратим за днес — рече неочаквано лекарката. — Сеансът бе прекалено дълъг.

— Разбира се.

Брайън се поколеба, но после си рече: „Защо не?“

— Д-р Снеърсбрук, мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се. Само секунда, да приключа тук. Е, какво има?

— Защо реши да прекратиш сеанса тъкмо в този момент?

— Имах малко затруднение. Управлението е много чувствително, всичко това е още в процес на изпитване. По една от установените връзки се получи сигнал за прекратяване. Трябва да призная, че подобно нещо се случва за пръв път. Искам да повторя програмата до този момент и да разбера защо стана така.

— Няма нужда. Аз мога да ти кажа.

Ерин Снеърсбрук изненадана вдигна поглед и сетне се усмихна.

— Съмнявам се, че ще можеш. Това не се случи в твоето съзнание, а в централния процесор. По-скоро е в резултат на взаимодействието между имплантирания централен процесор и процесора на компютъра.

— Знам. Аз му казах да прекрати.

Лекарката с голямо усилие запази спокоен тон.

— Това едва ли е възможно.

— Защо не? Централният процесор е в чипа, имплантиран в мозъка ми, и взаимодейства с него. Съществува ли някаква причина да не се осъществи обратна връзка?

— Не, но доколкото ми е известно това досега не се е случвало.

— Е, за всяко нещо си има първи път, док.

— Сигурно си прав. Изглежда докато компютърът изучаваше някои от връзките в съзнанието ти, част от твоя мозък е усвоила някои от командните сигнали на компютъра.

На Снеърсбрук започна да й се вие свят. Отиде до прозореца, сетне се върна, потри ръце и се засмя.

— Брайън, разбираш ли какво каза? Че твоят мисловен процес е осъществил пряка връзка с машината. Без да се натискат бутони или да се издават устни команди, без каквото и да е физическо въздействие. Това не бе планирано, то просто се случи. Всички връзки досега бяха на равнище моторни реакции — от нерв към мускул. За първи път се осъществява пряка комуникация между мозъка и машината. Това не се е случвало никога досега. Това е направо… изумително. И разкрива безброй невероятни перспективи.

В отговор се чу само тихото похъркване на Брайън. Бе заспал.

Ерин Снеърсбрук разедини невралната връзка към компютъра, нави кабела и го пъхна под възглавницата му, не искаше да го буди. След това тихо изключи машината, притвори завесите и излезе от стаята. Беникоф я чакаше навъсен отвън. Ерин вдигна ръка, преди той да успее да заговори.

— Преди да ми съобщиш лошите новини, предписвам по чаша кафе в моя кабинет. И за двама ни денят бе тежък.

— Толкова ли си личи?

— Страхотен диагностик съм. Да вървим.

Докато го водеше към кабинета си, се налагаше да обмисли сума неща. Трябваше ли да съобщи на Беникоф за новооткритата способност на Брайън? Още не, може би по-късно. Необходимо бе първо да препровери нещата, за да е сигурна, че не става въпрос за инцидент или случайност. Възможностите, които се разкриваха, бяха тъй огромни, че чак плашеха. Утре, ще помисли за това утре. Сръбна от кафето си, подаде чаша и на Беникоф и се отпусна в тъй желания удобен стол.

— Време ли е за лошите новини? — попита тя.

— Не става дума за лоши новини, докторе, а просто за натиск. Не е лесно човек да се справи с генерал Шорхт. Настоява с всеки ден от престоя на Брайън охраната тук да се засилва. Донякъде има право. Но това със сигурност съсипва нормалната работа на болницата. Знам го, оплакванията пристигат при мен. Генералът е натиснал Пентагона, той от своя страна — президента, а президентът — мен. Възможно ли е Брайън да бъде преместен, след като вече е в съзнание и не е свързан с животоподдържащата апаратура?

— Да, но…

— В това „но“ трябва да се съдържа нещо изключително, иначе…

Ерин Снеърсбрук допи кафето си, след което поклати глава.

— Боя се, че няма да е такова. Достатъчно е само да се вземат много сериозни предпазни мерки от медицинско естество и може да бъде преместен.

— А, ето защо било това чумерене. В момента генерал Шорхт чака навън с една малка армия и санитарен вертолет. Ако това е отговорът ти, те ще го отведат веднага. Мога да съдействам за отлагане, само ако имам достатъчно основателна причина от медицински характер.

— Не. Всъщност, ако се налага да бъде преместен, то най-добре ще е това да стане сега. Преди да потъна прекалено надълбоко във възстановяването на паметта му. А и съм убедена, че всички ще сме по-спокойни, когато бъдат предприети по-сериозни мерки за сигурността му.

Като чу какво го очаква, Брайън се развълнува много.

— Охо, пътешествие с вертолет! Досега не съм летял. Къде отиваме?

— Във военноморската болница в Коронадо.

— И защо там?

— Ще ти кажа, като пристигнем.

Д-р Снеърсбрук хвърли поглед към сестрите, които приготвяха Брайън за краткото пътуване.

— Всъщност, мисля, че ще е най-добре да ти отговоря на още множество въпроси, когато стигнем там. Боя се, че повече не можем да държим тайната помежду си. Готови ли сме?

— Да, докторе — отговори сестрата.

— Добре. Съобщете на мистър Беникоф. Той чака отвън.

Санитарите бяха от медицинската служба на флота, охраната — взвод тежковъоръжени морски пехотинци. Целият етаж бе отцепен, трима пехотинци вървяха отпред, а други трима — зад групата, наобиколила болничната количка. Охранителният взвод хукна нагоре по стълбите; екипът вкара количката с Брайън в асансьора и докато стигнат до покрива, командосите вече чакаха там. А и не бяха само те. През парапетите надничаха снайперисти, а на всеки ъгъл на покрива имаше войници с готови за стрелба солидни на вид ракети „земя-въздух“.

— Права си, докторе, ще ти се наложи да ми обясниш доста неща! — успя да надвика рева на мотора Брайън.

По време на краткия полет над града и залива ги ескортираха щурмови вертолети, а на по-голяма височина патрулираха изтребители. След като кацнаха на вертолетната площадка на военноморската болница, същата операция бе извършена по обратен ред. Когато и последният морски пехотинец изчезна от полезрението им, в стаята останаха още трима души.

— Бихте ли изчакали навън, генерале — попита Беникоф, — докато обясня на Брайън за какво става дума.

— В никакъв случай.

— Благодаря. Д-р Снеърсбрук, бихте ли ме представили, моля?

— Брайън, това е мистър Беникоф. Офицерът до него е генерал Шорхт, който иска да ти зададе няколко въпроса. Не бих го допуснала тук, но ми обясниха, че лично президентът е поискал спешно отговорите. Президентът на Съединените Щати.

— Наистина ли, докторе?

Може и да беше на двайсет и четири години, но очите му се бяха ококорили широко като на четиринайсетгодишен хлапак. Ерин Снеърсбрук кимна.

— Мистър Беникоф също е представител на президента. Той ръководи сегашното разследване… е, той ще обясни сам.

— Здравей, Брайън. Добре ли се чувстваш?

— Чудесно. Пътуването бе страхотно.

— Ти беше тежко болен. Ако искаш да отложим това…

— Не, благодаря. Малко съм уморен, но ако пренебрегнем умората, чувствам се добре. А и наистина бих искал да разбера какво се е случило с мен, какво става сега.

— Ами, знаеш ли, че си успял да създадеш действащ изкуствен интелект?

— Докторката ми го каза, но не си спомням абсолютно нищо.

— Да, разбира се. Ами, без да изпадам в подробности, ето какво: докато си демонстрирал този ИИ, лабораторията, в която си се намирал, е била нападната. Имаме основания да смятаме, че всички присъстващи са били убити, а ти си бил тежко ранен в главата. Предполагаме, че са те взели за мъртъв. Всичките ти записки, доклади, апаратурата, всичко, свързано с ИИ, е било иззето. Отвели са те в болницата, където те е оперирала д-р Снеърсбрук. В болницата си дошъл в съзнание и всичко оттам нататък, разбира се, ти е известно. Трябва да добавя обаче, че крадците изобщо не са открити, материалите — също.

— Кой ли го е направил?

— Боя се, че нямаме и най-смътна представа.

— Тогава защо бяха тези военни маневри?

— Имаше още един опит да бъдеш премахнат, докато беше в болницата, която току-що напусна.

Брайън изгледа зяпнал безизразните им лица.

— Значи искате да ми кажете, че ИИ е бил чопнат. И който го е направил, би искал тайната да си остане тайна. Дотам, че са се опитали да ме очистят, за да я запазят. Макар да не си спомням и думица за нея.

— Точно така.

— Ще ми трябва известно време, за да осмисля всичко това.

— Както и на всички нас.

Брайън погледна към генерала.

— А какво общо има армията с това?

— Аз ще ти кажа.

Генерал Шорхт измарширува напред. Беникоф понечи да се намеси, но се поколеба. Най-добре беше всичко да свърши сега. Снеърсбрук си бе наумила същото и кимна в съгласие на Беникоф, като го видя да се отдръпва. Генералът вдигна ръка — държеше магнетофон.

— Първо кажи данните си за самоличност. Име, дата на раждане, място на раждане.

— Защо, ваша чест? — попита учуден Брайън с неочаквано проявил се силен ирландски акцент.

— Защото така ти е наредено. Бяха направени изявления относно здравословното състояние и умственото ти здраве, които се нуждаят от потвърждение. Ще отговаряш на въпросите.

— Трябва ли? О, знам защо. Обзалагам се, че тези хора тук са ви лъгали за мен. Разправяли са ви разни дивотии за това, че съм на четиринайсет години, докато с вашите хубави сини очи вие сам можете да се уверите, че това не е вярно, нали?

— Може би, нещо подобно.

Генералът се наведе напред и очите му блеснаха.

— Думите ти ще бъдат вписани в досието.

Беникоф се извърна така, че генералът да не може да вижда лицето му. Бе прекарал известно време в Ирландия и знаеше какво означава да притиснеш един ирландец, а генералът си нямаше и представа.

Брайън се поколеба, огледа се и облиза устни.

— Сега в безопасност ли съм, генерале?

— Мога да гарантирам това стопроцентово. Оттук нататък нещата са в ръцете на армията на САЩ.

— Добре е да го знам. Толкоз ме успокоихте; ама ви казвам, че кат' се събудих в болничното легло, главата ме цепеше много. И не помнех нищо от четиринайсетата си година натам. Може и да не ви се виждам на четиринайсет, генерале, но доколкото аз знам, съм на толкоз. И съм много уморен. Май ми призлява. Трябва да споделя нещо от медицински характер с лекуващия си лекар.

— Мистър Беникоф — рече д-р Снеърсбрук, схванала веднага намека, — бихте ли излезли с генерал Шорхт? Можете да почакате навън.

Дори и да искаше да отвърне нещо, генералът го преглътна. Лицето му бе яркочервено, челюстите му се мърдаха. В крайна сметка се завъртя кръгом тъй енергично, че празният ръкав на униформата му се развя. Беникоф отвори вратата пред генерала, излезе след него и затвори зад себе си. Обезпокоена, д-р Снеърсбрук се впусна към Брайън.

— Какво има, Брайън?

— Не се тревожи, докторе, нищо особено. Просто онзи ми писна. Всъщност, да, има нещо.

— Болка?

— Не съвсем. Моля да ме извиниш за израза, но просто ми се пикае.