Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (41)

41.

 

Когато стигнаха до гарата на Лимърик, дъждът се бе превърнал във фина мъгла. Брайън излезе пръв от таксито, за да плати на шофьора и застана така, че да му попречи да види как Свен се измъква и застава в сянката. Гарата бе пуста, павилионът — затворен, над гишето за билети светеше самотна лампа.

— Ето ги телефоните! — рече Брайън. — Надявам се наистина този път да ми дадеш верния номер.

— Ако искаш, сам ще го набера.

— Не, благодаря. Само ми го кажи и сетне намери някой тъмен ъгъл, където да се скриеш.

Брайън набра поредицата от числа. Вслуша се в електронните сигнали. Дали това наистина бе телефонен номер или онзи швейцарски компютър пак щеше да му каже да върви на майната си?

Когато чу сигнала „свободно“, напрежението му поспадна. Четири, пет позвънявания — и тогава някой вдигна слушалката.

— Явол! — Мъжки глас.

— Извинете, но това 55–8723 в Сент Мориц ли е? — Последва само мълчание, но от другата страна не затвориха. — Ало, чувате ли ме? За съжаление не говоря немски.

— Ще ми кажете ли кой сте? Или може би аз вече знам. Да ни би случайно първото ви име да е Брайън?

— Да, така е. Откъде го знаете, с кого говоря?

— Ела в Сент Мориц. Обади ми се, като пристигнеш.

Последва изщракване и връзката прекъсна.

— Много добри новини, наистина — рече Свен, когато Брайън отиде до МИ.

— Пак подслушваше?

— Просто предохранителна мярка. Доколкото можах да разбера, аз единствен го правех. Ще тръгваме ли за Сент Мориц?

— Не и веднага. Преди да хукнем насам-натам, ще трябва първо да съставим план.

— Мога ли да предложа първо да направим отвличащ маньовър? Прегледах базата данни с разписанията, след по-малко от час оттук тръгва влак за Дъблин. Може би ще бъде разумно да купиш два билета, после да питаш нещо на гишето малко преди влакът да тръгне. Ако някой ни търси, то лесно ще открие шофьора на таксито и той ще го насочи към гарата. Една такава хитрост би могла…

— Би могла да обърка следите ни. Ти си роден или конструиран конспиратор, старче. И след като купим билетите и влакът замине — какво следва? Да идем в някой хотел?

— Това е една от възможностите, но сега разработвам други. Бих ли могъл да предложа, след като купиш билетите, да изчакаш тръгването на влака в някоя кръчма?

— Цялата тази работа ще ме превърне в алкохолик. И докато съм в кръчмата, ти какво точно ще правиш?

— Ще разработвам другите възможности.

Свен се присъедини към Брайън четирийсет и пет минути по-късно, когато той излезе от кръчмата.

— Изпих халба „Смитуикс“ да убия този час — рече Брайън. — И се заклевам повече да не вкуся алкохол. Как вървят твоите разработки?

— Чудесно. Ще те чакам на сто метра източно от гарата. Ела при мен, след като поговориш с билетопродавача.

И преди Брайън да успее да го попита нещо, МИ изчезна. Пред гишето имаше малка опашка и той се нареди последен. Попита за връзките на влака за Дъблин с влакове за Белфаст. Бе сигурен, че касиерът ще го запомни, защото го принуди да направи справка на терминала си. След това излезе на перона, мина покрай влака, обърна се и пое обратно. Бе уверен, че никой не забеляза как се измъкна в тъмнината от гарата. Мина под дъжда покрай редиците паркирани до тротоара коли към уреченото място.

Само че Свен го нямаше там — входът на магазина бе тъмен, пуст и мокър. Нима го бе подминал? Или бе в следващия вход? И той се оказа пуст.

— Насам — рече Свен от прозорчето на най-близката кола. — Вратата е отключена.

Потресен и без да е в състояние да обели и дума, Брайън се качи в колата. Свен запали двигателя, пусна фаровете и плавно потегли. МИ бе махнал главата си и бе протегнал напред очи, стиснал волана в многоклонеста хватка.

— Не знаех, че можеш да шофираш. — Брайън усети безсмислието на думите си, още щом ги изрече.

— Наблюдавах как се кара кола в таксито. Докато те чаках, извиках една програма-тренажор за обучение на шофьори, която бе попаднала ведно с някои други файлове. Сетне я програмирах в мощна виртуална реалност. Ускорих я до максимална степен и така за няколко минути успях да акумулирам еквивалента на многогодишен шофьорски опит.

— Изпълнен съм с възхищение. И почти се боя да те попитам откъде взе тази кола.

— Откраднах я, разбира се.

— Тъкмо за това се боях да попитам.

— Не се страхувай, че ще ни хванат. Взех колата от заключения паркинг на един продавач на коли. Още преди да отвори сутринта, ние вече няма да караме точно тази кола.

— Ние ли? И къде ще бъдем? Ако нямаш нищо против, бих ли могъл да узная нещо за плана?

— От използваната фразеология разбирам, че си саркастичен и съжалявам, ако съм те обидил. Когато разговаряхме последния път, имах наум няколко възможности. Тази се оказа най-практична. Ако я одобриш, оттук отиваме с колата до Корк Сити. Ако не я одобриш, ще предложа алтернативни варианти.

— Дотук този изглежда добър. Но защо в Корк?

— Защото е пристанище и има всекидневна фериботна връзка със Суонси. Това пък е град в Уелс, който на свой ред се намира на най-големия от група острови, наричани Британски архипелаг. Оттам е възможно да се поеме по магистрална мрежа към тунел, който води до континентална Европа. Швейцария е държава, намираща се на този континент.

— И всичко това без да се изискват паспорти?

— Проучих съответните бази данни. Европейската икономическа общност образува митнически съюз. Паспортът е необходим, ако влизаш в която и да е страна от съюза отвън. След което няма нужда да си показваш паспорта. Швейцария обаче не е член на тази група страни. Мислех си да отложим този проблем, докато стигнем до границата на тази държава.

Брайън пое дълбоко дъх, гледаше как чистачките шляпат насам-натам и му бе трудно да повярва, че всичко това наистина се случваше.

— Тогава, доколкото разбирам, ти възнамеряваш да откраднеш и изоставиш няколко коли и да стигнем до Швейцария с кола?

— Точно така.

— Ще се наложи в най-скоро време аз и ти да си поговорим на тема морал и честност.

— Вече сме го правили, но ще се радвам да разширим обсега на предишните ни дискусии.

Брайън се усмихна в тъмнината. Да, всичко това се случваше. Свен нямаше проблеми да отключи затворен гараж и да включи запалването на колата. След като МИ бе анализирал как действа автомобилът, шофирането за него бе очевидно самата простота. А той пък разполагаше с достатъчно пари за гориво и за фериботните билети.

— Тая работа с ферибота няма да стане. Мога да си представя лицата им, когато вкараш колата в кораба — с тези три очни израстъка, които се взират през предното стъкло. Направо ще получат удар!

— Не бих искал това да се случи и затова моите планове предвиждат ти да качиш колата на ферибота. Аз ще си бъда в багажника.

— Но аз не мога да шофирам.

— Това няма да е проблем. В паметта си имам записани копия от твоята лична моторно-координационна машинария. Освен това притежавам необходимия комплект копия от личната ти семантична мрежа и от други твои представи и познания. Ще те обуча как да шофираш.

— И как ще стане това?

— Чрез прехвърляне.

Свен остана неподвижен за няколко секунди, след което се протегна и докосна с една от клонките си терминала под кожата на Брайън.

— Готово. Можеш да поемеш волана.

Свен спря колата на банкета и излезе. Брайън зае мястото му. Включи на скорост и плавно пое по пътя.

— Не мога да повярвам. Карам без дори да се замислям за това, сякаш съм го правил цял живот.

— Разбира се. Прехвърлих на сензомоторния клонинг еквивалента на доста голяма база данни за това умение, основаваща се на натрупан опит. След което заредих получилите се различия в имплантирания ти компютър. Не би трябвало да има разлики между зареденото и личния ти опит.

Отново си смениха местата. Да, планът щеше да успее, помисли си Брайън! Свен знаеше, че иска да пристигне в Швейцария, колкото е възможно по-скоро, затова бе направил всичко, което бе по силите му, за да могат да го осъществят. Щеше да разсъждава за морала някой друг път; сега бе прекалено уморен, прекалено болен. Да вземем, например, колите. Доколкото това го засягаше, си струваше да осеят пътя си през Европа с откраднати коли, за да намерят д-р Бочорт.

— Увеличи малко отоплението, Свен, и ме събуди само ако се наложи.

Той нахлупи ниско шапката си и се отпусна с удоволствие на седалката.

 

 

Много уморен, но безкрайно доволен от шофьорските си умения Брайън сръчно качи колата на ферибота в Корк. Паркира, дръпна ръчната спирачка, заключи колата и намери кабината си. Една нощ, прекарана в легло, щеше да му дойде много добре. Надяваше се, че на Свен щеше да му се хареса карцера в багажника на колата. Трябва вече да бе свикнал.

 

 

Ако ги следяха, то нямаше никакви улики за това. Шофираха нощем, през деня отсядаха в хотели. Единственият малък проблем на Брайън при шофирането възникна, когато трябваше да качи последната от поредицата откраднати коли на влака, който минаваше през тунела под Ламанша. Ала той вече бе шофирал достатъчно дълго по магистралите на Англия и се справи прилично. Прекосиха Франция без проблеми, ако не се броят безкрайните такси за магистралите, които трябваше да плащат на будките, разположени тъй близко, че се наложи Брайън да кара през повечето време. Малко преди зазоряване от тъмнината пред тях изплува някаква табела.

— Наближаваме, Базел е на двайсет и девет километра. Ще свия в първата отбивка и ще изчакаме да съмне. Откри ли нещо обнадеждаващо в подробностите относно пресичането на швейцарската граница?

— Голямо разочарование. От последния телефонен автомат си заредих всичко, което мрежите имаха в наличност за Швейцария. Мога да твърдя с увереност, че знам всяка подробност за историята й, езиците, икономиката, банковата система, наказателния кодекс. Голяма скука. Ала никъде в тази информация нямаше данни за граничния контрол.

— Тогава ще трябва да се справим по старомодния начин. Ще погледаме и ще видим какво да предприемем.

Когато съмна, Свен бе заключен в багажника. Брайън следваше указателните табели към границата, докато не видя будките и сградата на митницата. Спря до бордюра.

— Ще отида пеша — извика той към задната седалка. — Пожелай ми успех.

— Ще го направя, ако молбата ти е официална — отвърна приглушеният глас. — Но понятието „успех“ е недействително, предразсъдък — еквивалент на вярата в…

Брайън пропусна да узнае на какво бе еквивалент успехът и затръшна вратата. Имаше слана и локвите бяха замръзнали. Колите и камионите се носеха към границата, пресичаха я, имаше и други пешеходци като него, натоварени с коледни покупки. Той се спря, когато ги видя, че минават през една врата в сградата на митницата. Нека си минават. Той нямаше да поеме подобен риск. Приближи още малко и видя да приближава кола с британски регистрационни номера.

Мина покрай граничния пост, който очевидно бе безлюден. Ето ти нови данни за базата на Свен относно Швейцария.

В късния следобед те отдавна вече се намираха в Швейцария и наближаваха италианската граница. Върху указателната табела бе написано „Сент Мориц“.

— Пристигнахме — извика Брайън през рамо. — Ще спра до онзи сервиз пред нас, има чудесна телефонна кабина. — Този път не добави нищо за пожелание за успех.

Набра номера, чу сигнала „свободно“. Някой вдигна слушалката.

— Бите? — беше същият глас, както и при първото му обаждане.

— Обажда се Брайън Делейни.

— Мистър Делейни, добре дошъл в Сент Мориц. Нали правилно съм разбрал, че си в града?

— Намирам се в един сервиз на входа на града.

— Чудесно. Значи пристигаш с кола?

— Точно така.

— Ако сега се насочиш право към центъра на града, ще забележиш указателни табели, които сочат пътя към гарата. На немски се нарича банхоф. Точно срещу гарата има едно малко хотелче на име „Ам Пост“. Там имаш резервирана стая. Ще ти се обадя по-късно.

— Вие д-р Бочорт ли сте?

— Търпение, мистър Делейни — рече той и затвори.

Търпение, как ли пък не! Но едва ли имаше друг избор. Щом като ще е в хотела, така да бъде. Върна се при колата, докладва на Свен, сетне поеха към гарата. Не беше лесно, системата на еднопосочно движение бе напълно объркваща, но най-сетне натисна спирачките пред хотел „Ам Пост“. Край на следата?

— Много е приятно да се раздвижиш отново — рече Свен, след като отново бе монтиран. Разходи се, шумолейки из стаята, извади захранващия кабел и го мушна в контакта. — Сигурен съм, че ще ти е интересно да узнаеш, че ни наблюдават. Малката леща в полилея е обектив на видеокамера. Предава сигнала посредством телефонната линия.

— Къде го предава?

— Не знам.

— Тогава не можем да направим нищо, освен да следваме указанията. Зареди си батерията, а и аз имам нужда от зареждане. Ще позвъня да ми донесат нещо в стаята. Защото нямам никакво намерение да мръдна оттук, докато телефонът не позвъни.

Чакането бе дълго. Свен се бе заредил и бе прибрал захранващия кабел, Брайън отдавна бе свършил със сандвичите и бирата и бе изнесъл подноса в коридора. Дремеше във фотьойла, когато точно в девет часа вечерта телефонът изпиука; веднага грабна слушалката.

— Да?

— Би ли напуснал хотела сега, заедно с приятеля си? Ако минете през бара, ще можете да използвате страничния вход. Сетне завийте наляво и вървете до ъгъла.

— А после какво да направя?

Отсреща се чу изщракване.

— Слагай си шлифера и шапката, Свен. Излизаме на разходка.

Слязоха по стълбите на партера. Походката на Свен вече бе перфектна: с вдигнатата си яка, нахлупената шапка и обвит с шала си, МИ изглеждаше напълно нормален, поне от разстояние. Малкото фоайе бе пусто, пресякоха го на път за бара. За късмет, той бе зле осветен само от малките лампи върху масите. Барманът лъскаше някаква чаша и не вдигна поглед, когато те прекосиха помещението до отсрещната врата. Улицата бе пуста и осветена от разположени на голямо разстояние улични лампи. Отидоха до ъгъла и там от един тъмен вход излезе някакъв мъж.

— Следвайте ме — рече той със силен акцент и се извърна. Пое бързо по още по-тясна уличка, сетне зави по алея, която водеше до хлъзгави, каменни стълби. Изкачиха ги и се озоваха пред друга улица. Там мъжът се спря, обърна се и погледна надолу. Доволен, че не ги следяха, той излезе на улицата и помаха с ръка.

Светнаха фаровете на паркирана кола. Тя потегли и спря пред тях. Водачът им отвори задната седалка и им посочи с жест да се качат. Веднага щом седнаха, големият мерцедес бързо потегли. Когато минаха под светлината на една улична лампа, Брайън забеляза, че шофираше жена. Набита и на средна възраст, досущ като мъжа, който седеше до нея.

— Къде отиваме? — попита Брайън.

— Не разбира английски — това бе единственият отговор, който получи.

— Ворбити романещи? — попита Свен.

Мъжът се обърна и ги погледна.

— Ну се ва ворби делок ин романещи — рече сопнато той.

— За какво си говорихте? — попита Брайън.

— Попитах го дали говори румънски, използвах литературния израз. Той ми отговори на същия език, но не и литературно, че не ще никакви приказки.

— Добре се справяш.

Излязоха от центъра на града и поеха към предградията. Това бе по-изисканата му част: къщите бяха големи и скъпи, всяка със собствена ограда и малка горичка. Завиха в подхода към една от тези къщи и влязоха през отворената врата в гаража. Вратата се затвори и осветлението се запали.

Водачът им отвори вратата към къщата и им махна да го последват. Минаха по коридор и се озоваха в голяма стая, чийто стени бяха покрити с лавици книги. Слаб, белокос мъж затвори книгата, която четеше, и бавно се изправи на крака.

— Мистър Делейни, добре дошли, добре дошли.

— Вие ли сте д-р Бочорт?

— Да, разбира се… — Той гледаше навлечената с дрехи фигура на Свен с огромно внимание. — А този — мога ли да го нарека джентълмен? — навярно е приятелят, който откри съобщението ми?

— Не съвсем. Беше друг приятел от същия вид.

— Казвате „вид“? Значи е машина тогава?

— Машинен интелект.

— Чудесно. Налейте си малко вино. Доколкото разбрах, името на приятеля ви е Свен?

— Така се казвам. А това, че го знаете, разкрива факта, че видеокамерата в хотелската стая е била ваша.

— Трябва непрекъснато да съм нащрек.

— Д-р Бочорт — намеси се Брайън, — изминах дълъг път, за да се срещна с вас и имам редица неотложни въпроси, които чакат отговорите си.

— Търпение, млади човече. Когато стигнеш моята възраст, ще се научиш да вършиш бавно нещата. Вземи си виното, настани се удобно и аз ще ти кажа всичко, което искаш да узнаеш. Разбирам нетърпението ти. С теб са се случили ужасни неща…

— Знаете ли кой е отговорен за това?

— Боя се, че не. Но нека започна от началото. Преди време ме потърси мъж на име Смит. По-късно разбрах, че истинското му име е Джей Джей Бекуърт. Сега, преди да ми зададете каквито и да е въпроси, нека ви разкажа всичко, което знам. Преподавах в Букурещкия университет, когато този мистър Смит си уговори среща с мен. Знаеше за изследванията ми в областта на изкуствения интелект и искаше да ме наеме да работя в тази област. Каза ми, че някакъв изследовател е успял да създаде ИИ, но внезапно починал. Трябвало някой да продължи работата му. Предложи ми голяма сума пари, която аз с радост приех. Разбира се имах силни подозрения, тъй като още от началото бе очевидно, че във всичко това има нещо незаконно. На Запад има много учени, голяма част от тях са далеч по-квалифицирани от мен и биха се заели с тази работа с удоволствие. Но това не ме възпря. Ако познавате тъжната история на моята малка страна, сигурно ще знаете, че би трябвало многократно да съм правил компромиси, за да достигна до тази преклонна възраст.

Той се закашля и посочи гарафата върху подноса с виното.

— Чаша вода, ако обичаш. Благодаря.

Той пийна от водата и остави чашата на масичката до себе си.

— Случилото се след това без съмнение ти е известно. Отидох в щата Тексас, където ми предоставиха файловете. Указанията бяха ясни: да произведа търговски продукт, който да използва твоя ИИ. Знаеш, че успях, след като си намерил моето кодирано съобщение в твоя ИИ.

— Защо оставихте това съобщение? — попита Брайън.

— Мисля, че е очевидно. Към теб е извършена голяма несправедливост. Бекуърт си мислеше отначало, че си мъртъв, наистина се хвалеше с престъплението, каза ми за убитите, каза също, че и аз съм замесен. Направи го, за да си осигури мълчанието ми. Твърдеше, че никой нямало да повярва, че не съм участвал в конспирацията още от самото начало, и това очевидно бе истина. Но сетне нещо се обърка, Бекуърт бе много разстроен. По онова време вече Томсън ръководеше завода, а аз приключвах с разработката на ИИ. Знаех, че Бекуърт ще замине скоро и го принудих да уреди и моето изчезване.

— Принудихте ли го? Не ви разбирам.

В усмивката на Бочорт липсваше всякаква топлинка.

— Би разбрал, млади човече, ако бе преживял годините на управление на Чаушеску в моята родина. След като още в самото начало се убедих, че това, което върша, е незаконно, предприех няколко стъпки, за да си осигуря безопасността. В университетския компютър заложих програма. На практика — вирус. Ако не се свържех с нея по шифрован път един път месечно, то програмата щеше автоматично да предаде шифрограма до Интерпол. Бекуърт никак не се зарадва, когато му дадох да прочете текста на шифрограмата и му обясних как ще се задейства програмата. Без, разбира се, да му разкривам къде се намира компютърът. В крайна сметка той с неохота прие, че ако остана жив, няма да представлявам заплаха за тях. Когато разкрих, че се готви да замине, настоях да осигури и моето изчезване. И ето, сега си живея тихо, под грижите на моите братовчеди, които са щастливи, че могат да се възползват от швейцарския лукс. Единственото, което ме безпокоеше, бе тази голяма несправедливост спрямо теб: това е причината за съобщението ми. Исках да се срещнем — с теб и с твоя ИИ, разбира се.

— МИ — рече Свен. — Машинният интелект не е изкуствен.

— Приемам поправката и моля за извинение. А що се отнася до теб, Брайън, искам да ти дам оскъдната информация, която имам за тази конспирация.

— Знаете ли кой стои зад всичко това?

— Уви, не. Имам обаче една-единствена важна улика. Подслушвах всички телефонни разговори на Бекуърт. Това бе първата задача, която твоят ИИ предприе: да подслушва всички телефони, които Бекуърт би използвал. Той бе много предпазлив и само веднъж се изпусна и говори със заговорниците по телефона. Това бе, когато разбра, че си още жив и че опитът за покушение се е провалил. Все още ти представляваше заплаха и трябваше да бъдеш премахнат. Телефонният номер, на който позвъни, бе откачен на следващия ден, затова единственото, което мога да ти кажа, е, че се намираше в Канада. Но човекът, с когото Бекуърт говори, не бе канадец.

— Откъде знаете?

— Мой мили господине! Узнах го по същия начин, по който разбрах веднага, че ти звъниш на моя номер. Гласът ти те издаде — глас на роден в Южна Ирландия и израсъл в Щатите човек. Всяка произнесена дума бе своего рода идентификация. Аз стигнах до работата си по ИИ чрез изследванията си в областта на лингвистиката. Дисертацията си по филология защитих в Копенхагенския университет, където следвах стъпките на великия Ото Йеснерсен. Ето защо трябва да ми повярваш, че мъжът не бе канадец. Слушах записа многократно и съм напълно сигурен.

Бочорт театрално замълча, поднесе чашата с вода към устните си, но не отпи. Преди да заговори отново, остави чашата.

— Въпросното лице имаше много ясно изразен оксфордски акцент, което означава, че е следвал или в Оксфорд или в Кеймбридж. Съществува вероятност да е учил и в колежа Итън. По време на училищното си обучение е работил усилено да премахне родния си акцент, но аз долових следи от него. Йоркшир, може би Лийдс — ето откъде е той.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. А сега, след като отговорих напълно и откровено на въпросите ти, моля те твоят МИ да махне дрехите. С какво нетърпение очаквах да видя какво си постигнал. Много бях нещастен, когато открих, че откраднатият ти ИИ бе, как да се изразя, своего рода бронтозавър.

— Какво имате предвид?

— Отначало не бе очевидно, но след като проучих бележките ти и етапите на работа, бях принуден да стигна с неохота до заключението, че изследването ти не е било в правилната посока на еволюцията на интелекта. Твоят ИИ бе един добър динозавър, но не можеше да прояви истинската интелигентност, към която ти си се стремил. Наистина бе един великолепен бронтозавър. Някъде по пътя си обаче си свърнал от правилната посока. Няма никакво значение доколко ще се усъвършенства бронтозавърът — той все пак ще си остане от рода на динозаврите. Не можах да открия къде си сбъркал и естествено не съобщих на работодателите си за откритието си. Най-искрено се надявам да си открил грешката си.

— Открих я и я поправих. Моят МИ сега е действащ и завършен. Съблечи се, Свен и си побъбри с доктора. След всичко онова, което е сторил за мен, той заслужава един пълен тест на Тюринг.

— Надявам се да успея да го издържа — рече усмихнат Бочорт.