Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (11)

11.

 

Сестрата донесе закуската на Брайън и вдигна щорите. Той бе буден от зори, не можеше да заспи поради вихрушката от мисли в главата си. Беше превързана цялата, усети бинтовете с връхчетата на пръстите си. Какво ли му се бе случило, та да изгуби всичките тези години? Селективна амнезия? Просто не бе възможно. Трябва да попита лекарката да му обясни физическия характер на нараняването: или май ще е по-добре да не го прави. Не искаше всъщност да мисли за това сега. Още не. По същия начин не искаше да мисли и за баща си като за умрял.

Къде е дистанционното за телевизора? Още се дивеше на качеството на картината, но не и на съдържанието. Програмите си бяха калпави, както и преди. Да гледа ли отново новините? Не, бяха прекалено объркващи, споменаваха се маса неща, които не разбираше. Потискаше го, че не може да ги схване, а и без това бе достатъчно объркан. А, ето, това е по-добро — детски анимационни филми. Сега разполагаха с фантастична компютърна анимация. Ала въпреки невероятното качество на анимацията, филмчетата пак си бяха прекалено захаросани. Десет години бяха доста време. Трябваше да забрави и за това. Или да очаква с нетърпение да си върне годините. А дали го желаеше? Защо да изживява два пъти един и същ живот? Стореното — сторено. Макар че сигурно е приятно човек да повтори грешките си. Ала той нямаше да изживее всичките тези години, само щеше да си върне паметта за тях. Положението бе доста необичайно и той не бе много сигурен, че му се харесва. Но нямаше никакъв избор.

Закуската бе приятно отклонение. От устата му почти бе изчезнал вкусът на химикали и изпитваше глад. Портокаловият сок бе студен, сварените яйца — също. Въпреки това ги изяде, с коричка препечен хляб обра и последните трохи. Сестрата тъкмо бе прибрала чиниите, когато в стаята влезе д-р Снеърсбрук. С нея беше и още една жена: доста време му трябваше, за да разпознае в нея Доли. Дори и да бе забелязала слисаното му изражение, с нищо не го показа.

— Изглеждаш добре, Брайън — рече тя. — Много се радвам, че състоянието ти се подобрява.

— Значи си ме виждала и преди — тук, в болницата.

— „Виждала“ е силно казано. Беше скрит зад всичките тези бинтове, шлангове и тръбички. Но това е вече в миналото.

Както и той самият. В миналото. Тази слаба жена с бръчици около очите, с просребрена коса, не бе онази Доли с нейното майчинско отношение, която помнеше. Паметта сега за него бе придобила нов смисъл: нещо, което да се атакува, да се изследва, да се изгражда наново. По дирите на изгубеното време — както го бе описал добрият стар Пруст по своя витиеват начин. Щеше да се постарае да се справи по-добре от французина.

— Доли ми бе от голяма полза — рече лекарката. — Разговаряхме за теб и за оздравяването ти. Тя знае, че спомените ти се простират до четиринайсетгодишна възраст.

— Помниш ли ме, като бях на четиринайсет? — попита Брайън.

— Трудно би те забравил човек — тя се усмихна за пръв път, така изглеждаше далеч по-привлекателна: изчезнаха бръчиците на загриженост, както и напрежението от устните й. — Тъкмо щеше да постъпваш в университета. Много се гордеехме с теб.

— Наистина очаквам това с нетърпение. Макар че май е глупаво от моя страна да го казвам сега. Вече съм завършил и съм се дипломирал, така ми каза лекарката. Но си спомням съвсем ясно, че имам — че имах! — проблеми с чиновниците. Знаят, че имам необходимите качества, но въпреки това администрацията се е изпречила на пътя ми. Защото съм прекалено млад. Но всичко това е в миналото, нали? Предполагам, че в крайна сметка всичко е свършило добре.

Видя й се странно, че той говореше по този начин. Д-р Снеърсбрук й бе обяснила, че Брайън не помни нищо след четиринайсетата си година, че нейна била задачата да му помогне да възстанови липсващите години. Не бе я разбрала, но дотук лекарката се оказваше права.

— Неприятностите не продължиха дълго. Баща ти и някои други хора влязоха в контакт с фирмите, субсидиращи университета. Те не даваха и пет пари дали си на пет или на петдесет години. Търсенето на таланти като теб бе първопричината да основат учебното заведение. Разрешението дойде от най-високо място и те приеха. Сигурна съм, че това бе за теб голям успех, но аз разбира се не бих могла да го осъзная.

— Не разбирам.

Доли въздъхна дълбоко и погледна към лекарката. Лицето й беше безизразно; не можеше да разчита на помощ от нея. И първият път бе достатъчно тежко, а сега трябваше да го преживее отново заради Брайън — нямаше да й е по-лесно.

— Ами, нали знаеш, че баща ти и аз имахме… известни трудности. Или може би не си… не знаеш.

— Знам. Възрастните си мислят, че хлапетата, дори и тийнейджърите, не са наясно със семейните проблеми. Снишавахте гласове, но знам, че имаше доста караници. Това не ми харесваше.

— На мен също.

— Тогава защо се караш… защо се караше… с татко? Никога не ми стана ясно.

— Съжалявам, че това ти е причинило болка, Брайън. Но ние двамата бяхме доста различни. Бракът ни бе солиден като повечето, дори може би по-солиден, тъй като не очаквахме прекалено един от друг. Но в интелектуално отношение имахме малко общи неща. А след като ти дойде при нас, започнах да се чувствам като пето колело на колата.

— Обвиняваш ли ме в нещо, Доли?

— Не. Тъкмо обратното. Виня себе си, че не направих всичко нещата да вървят по най-добрия начин. Може би ревнувах заради цялото онова внимание, с което те обсипваше баща ти, за това колко близки бяхте двамата и колко отчуждена се чувствах самата аз.

— Доли! Винаги съм те… обичал. Ти бе най-близо до представата ми за майка. Не помня изобщо майка си. Казаха ми, че съм бил едва на годинка, когато е починала.

— Благодаря ти, че ми казваш това, Брайън — рече тя и леко се усмихна. — Прекалено е късно да се хвърля вина върху някого. Във всеки случай, аз и баща ти се разделихме, няколко години по-късно се разведохме съвсем приятелски. Върнах се при семейството си, намерих си нова работа и сега съм там.

Неочаквано тя пламна от гняв и се обърна към Снеърсбрук.

— Ето, докторе, нали това искахте? Или да изкарваме още мръсно бельо на показ?

— Брайън е физически на двайсет и четири години — рече спокойно тя. — Но спомените му спират до четиринайсетата му година.

— О, Брайън, извинявай. Не исках да…

— Разбира се, че не искаше, Доли. Мисля, че всичко, което ми каза, е витаело във въздуха и все някога щях да го разбера. Не знам. Сигурно децата смятат, че основните неща няма никога да се променят. При тази заетост в училище, при толкова вълнуващата работа по ИИ… — той спря и се обърна към д-р Снеърсбрук. — Дали вече не съм на петнайсет години, докторе? През последните минути научих толкова неща.

— Не става така, Брайън. Ти научи много факти, но нямаш собствени спомени за събитията. Точно тях трябва да възстановим сега.

— Как?

— Като използваме машината. Тази, за чието създаване, казвам го с голяма гордост, помогна и ти. Ще стимулирам спомени, които ти ще идентифицираш. Компютърът ще държи отчет за всичко. Когато спомените и от двете страни на увреденото място съвпаднат, връзката ще бъде възстановена.

— На света няма толкова жички, които да възстановят всички нервни връзки в мозъка. Не бяха ли те от порядъка на десет на дванайсета степен?

— Така е, но между тях има и множество излишни. Свързването с даден сектор на паметта ще позволи съвместимо подсилване. Мозъкът до голяма степен прилича на компютъра, обратното също е вярно. Но е много важно да не забравяме различията. Паметта на компютъра е статична, докато с човешкия мозък не е така. Активираният спомен става по-силен, докато недокоснатите отслабват и изчезват. Надеждата ми е, че когато бъдат възстановени достатъчно пътечки, от само себе си ще се възстановят и други взаимовръзки. Ще търсим неми.

— Какво е нема?

— Нема е пакет нервни нишки, свързан с множество агенти, всеки от които „произвежда“ фрагмент от идея или състояние на ума. Например какво е червено, кръгло, сладко на вкус, хрупкаво — плод с размерите на човешки юмрук и…

— Ябълка! — рече радостно Брайън.

— Точно това си бях наумила, но както забеляза, не използвах изобщо думата.

— Но тя единствено подхожда.

— Да, наистина — но ти ще разбереш това, само ако имаш „агент-ябълка“, свързан така, че да може автоматично да се активира, когато се задействат достатъчно от останалите неми — като например за червено, кръгло, сладко, плод.

— И за череши също. Трябва да имам неми и за череши.

— Имаш. Ето защо добавих с „размери на човешки юмрук“. Преди два месеца обаче не разполагаше с тези неми. Или, по-скоро, имаше някои неми за ябълка, но техните входове не бяха свързани правилно. Затова не можеше да отгатнеш това описание, докато не ги свързахме по време на лечението.

— Странно. Изобщо не си го спомням. Почакай. Разбира се, че не помня. Това е станало преди да възстановиш паметта ми. Не можеш да запомниш нещо, след като не разполагаш поне с малко памет.

Снеърсбрук вече свикваше с удивителната острота на ума му, ала тя все успяваше да я изненада. Въпреки това продължи със същия тон:

— Та ето как се свързват немите: като осъществят правилни връзки на входа и на изхода. Дотук бяхме в състояние да го направим с повечето обикновени неми — онези, които научава всяко дете. Ала сега вече ще търсим все по-сложни и по-сложни неми и ще разкрием как се свързват и те. Искам да открием все по-високи и по-високи равнища на твоите идеи, понятия и отношения. Ще бъде все по-трудно да бъдат локализирани и описани, защото ще навлизаме в области, които са уникални за твоето собствено развитие; идеи, които са познати само и единствено на теб, за които не съществуват обичайни думи. Когато ги намерим, може да се окаже невъзможно за мен — а и за когото и да било — да разбере какво означават те за теб. Но това няма да има значение, защото с всеки изминал ден ти ще научаваш все повече и повече неща. Когато корелационната машина открие десет нови неми, тя ще трябва да оцени около хиляда възможни агента, към които да ги съедини. А всеки двайсет нови неми могат да предизвикат появата на милион подобни възможности.

— Експоненциално — това имаш предвид, нали?

— Напълно вярно — усмихна се доволна тя. — Изглежда сме на път да възстановим скоро математическите ти способности.

— Какво трябва да правя?

— Засега нищо, този първи сеанс продължи достатъчно дълго.

— Не, не е така. Чувствам се добре. Не би ли искала да поработиш с новопридобитата ми информация, за да не би да изчезне, докато спя? Ти самата ми каза, че трябва да мине известно време, преди краткотрайният ми спомен да се превърне в дълготраен.

Ерин Снеърсбрук прехапа устни, обмисли предложението му. Брайън бе прав. Трябваше да продължат този процес веднага, щом това стане възможно. Обърна се към Доли.

— Можеш ли да бъдеш тук утре? По същото време.

— Щом искаш — тонът й бе съвсем хладен.

— Искам, Доли. И не само искам, но и имам нужда от теб. Знам, че сигурно си разстроена, но надявам се няма да забравиш момчето, което Брайън е бил някога. Брайън-мъжът е все още Брайън-момчето, което си приела в дома си. Можеш да ми помогнеш да му върнем отново целостта.

— Разбира се, докторе, съжалявам. Не би трябвало да мисля за себе си, нали? До утре тогава.

И двамата в стаята мълчаха, докато вратата не се затвори зад гърба й.

— Чувство за вина — рече Брайън. — Проповедникът винаги говореше за нея, монахините в училище — също. Както и за смъртта. Знаеш ли, мисля, че май никога не й казах „майко“. Или „мамо“, както другите деца, или пък „мами“, както се обръщаме в Ирландия.

— Няма нужда да се виниш или да изпитваш угризение, Брайън. Ти не живееш в миналото си, а го възстановяваш. Стореното е сторено. Студената логика — както винаги си ми казвал.

— Така ли съм казвал?

— През цялото време, докато работехме заедно върху моята машина. Винаги, когато мислите ми ставаха неясни. Беше много твърд по въпроса.

— Би трябвало. Тази твърдост веднъж ми спаси живота.

— Ще ми разкажеш ли за този случай?

— Тцъ. Това е част от миналото ми, спомням си съвсем ясно как се бях объркал. Тогава се оставих някаква глупава емоция да вземе връх над мен. Можем ли да продължим, моля? Какво ще правим по-нататък?

— Ще те включа отново към компютъра. Ще ти задавам въпроси, ще установяваме връзки, ще стимулираме области в ума ти, които са в близост до травмата и ще записваме реакциите ти.

— Тогава да започваме! Включвай връзките!

— Не веднага, първо ще разширим базата данни.

— Давай тогава, докторе, моля те. Чакам с нетърпение да порасна отново. Каза, че преди сме работили заедно?

— Почти три години. Тогава ми каза, че моите изследвания на мозъка са ти помогнали в създаването на ИИ. Във всеки случай ти ми помогна да разработим тази машина. Не бих се справила без теб.

— Три години. Значи след като съм навършил двайсет и една. И как те наричах тогава?

— Ерин. Това е малкото ми име.

— Прекалено нахално ще е да го използва един тийнейджър. Ще се придържам към док^[1].

Компютърът на Снеърсбрук подаде звуков сигнал и тя погледна съобщението на екрана.

— Почини си няколко минути, Брайън. Ще се върна веднага.

Навън я чакаше Беникоф, изглеждаше съвсем нещастен.

— Току-що ми съобщиха, че генерал Шорхт е тръгнал за насам. Иска да говори с Брайън.

— Не, това е невъзможно. Ще ни попречи на работата. Откъде е научил, че Брайън е дошъл в съзнание? Да не би ти да си му казал…

— По никакъв начин! Но той си има шпиони навсякъде. Може би дори кабинетът ти се подслушва. Трябваше да се сетя… не, щеше да е излишно губене на време. Той се добира до всичко, което иска да узнае. Веднага щом чух, че се е запътил насам, вдигнах телефона и се свързах с най-високото място. Но още нямам отговор, затова ще трябва да ми помогнеш. Ако стигне до крайност, трябва да предприемем забавящи маневри.

— Ще си извадя скалпелите!

— Е, не чак дотам. Искам да бавиш топката. Говорете си колкото е възможно по-дълго.

— Ще направя нещо още по-добро — рече Ерин Снеърсбрук и посегна към телефона. — Ще използвам неговия трик и ще го пратя в друга стая…

— Не, няма да го направите. Защото вече съм в тази, в която трябва.

Генерал Шорхт бе застанал на прага на отворената врата. Лека усмивка пробягна по мрачното му лице и моментално изчезна. Един полковник държеше вратата отворена, друг стоеше до генерала. Снеърсбрук заговори спокойно, с тона на хирург в операционна зала.

— Трябва да ви помоля да напуснете, генерале. Това е болница и съвсем наблизо се намира мой тежко болен пациент. Моля ви най-любезно да си вървите.

Генерал Шорхт замарширува към жената и я изгледа със студен поглед.

— Тази история отдавна престана да бъде смешна. Отдръпнете се, инак ще бъда принуден да наредя да ви отстранят.

— В тази болница нямате никаква власт. Абсолютно никаква. Мистър Беникоф, моля ви, обадете се по онзи телефон в дежурната стая. Случаят е спешен. Искам да дойдат шестима санитари.

Ала когато Беникоф посегна към телефона, единият от полковниците сложи ръка върху апарата.

— Никакви телефонни разговори — рече той.

Д-р Снеърсбрук опря решително гръб о вратата.

— Ще ви предявя углавно обвинение за тези действия, генерале. Намирате се в цивилна болница, а не във военна база…

— Отстранете я — нареди Шорхт. — Ако е необходимо, използвайте сила.

Вторият полковник пристъпи напред.

— Това ще е неразумно — намеси се Беникоф.

— Отстранявам и вас от това разследване, Беникоф — рече генералът. — Държахте се неприязнено и неконструктивно. Отстранете и двамата.

Беникоф не направи опит да спре офицера, когато той мина покрай него и посегна към лекарката. Чак тогава сплете ръце в общ юмрук, замахна рязко и го стовари силно върху кръста на полковника, точно по бъбреците: онзи изохка, и изгубил дъх, се свлече на пода.

В последвалата неочаквания екшън тишина звънът на телефона бе остър и силен. Полковникът, който държеше ръка върху апарата, понечи да вдигне слушалката, но първо се обърна за указания към генерал Шорхт.

— Това все още е болница — рече д-р Снеърсбрук, — където се отговаря на всички обаждания.

Генералът, от когото лъхаше студена злоба, остана няколко секунди неподвижен, но сетне кимна.

— Да — рече полковникът в слушалката, после се изпъна, сякаш заставаше мирно. — За вас, сър — рече той.

— Кой е? — попита генерал Шорхт, но полковникът не отвърна.

След съвсем кратко колебание генералът взе слушалката.

— Тук е генерал Шорхт. Кой? — последва дълго мълчание, докато той само слушаше, преди да заговори отново: — Да, сър, но това е спешен военен проблем и ние трябва да вземем решението. Да, помня за генерал Дъглас Макартър. Да, помня, че е надвишил правомощията си и е бил отстранен от командването. Намекът е ясен. Да, господин президент, разбирам.

Той върна слушалката, обърна се и излезе от стаята. Офицерът на пода се изправи с мъка на крака и, преди да последва останалите размаха юмрук към Беникоф, който мило му се усмихна.

Чак когато вратата се затвори зад тях. Ерин Снеърсбрук си позволи да проговори.

— От доста високо дърпате конците, мистър Беникоф.

— Разследването се води от президентската комисия, а не от това военно изкопаемо. Смятам, че трябваше да му се напомни кой командва тук. Много ми допадна сравнението с Макартър и изражението на генерал Шорхт, когато му бе напомнено как президентът Труман е уволнил онзи генерал.

— Но ти се сдоби с враг за цял живот.

— Това се случи доста отдавна. А сега би ли ми казала какво става? Как върви подобрението на Брайън?

— Само след минутка. Почакай ме в кабинета. Ей сега ще свърша с него. Няма да се бавя.

Когато вратата се отвори и лекарката влезе, Брайън вдигна очи.

— Чух гласове. Нещо важно ли е?

— Нищо, момчето ми, изобщо не бе важно.