Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (23)

23.

 

Когато на следващата сутрин Шели излезе от помещенията за гости на „Мегалоуб“, Брайън седеше на ръба на декоративния цветарник.

— Как е там? — попита той, като поеха към лабораторията; пазачите вървяха отпред и зад тях.

— Спартанско, но удобно. Помещенията очевидно са предназначени за търговци и чиновници, които са се изхитрили да пропуснат последния самолет. Добре е за едно преспиване, но на втората вечер става вече малко мрачно. И все пак, не е кой знае колко по-различно от казармите на ВВС, в които съм отсядала. Мога да го преживея няколко дни.

— Намериха ли ти нещо по-подходящо?

— Съветниците по настаняването на „Мегалоуб“ са се заели с това. Ще ме водят да ми покажат апартамент съвсем наблизо. В три следобед.

— Дано стане. Как е Дик Трейси?

— Не ми дава почивка. Преди да се заема с тази програма нямах и представа колко много бази данни съществуват в страната. Предполагам, че това е Законът на Мърфи в компютърен вариант. С колкото повече памет разполагаш, толкова повече я натъпкваш.

— Ще видиш доста зор да препълниш мини-мрежата тук.

— Сигурна съм в това.

Той отключи вратата на лабораторията и й направи път да влезе.

— Ще имаш ли време да поработиш с мен днес? — попита той.

— Да, ако е удобно след час. Трябва да получа разрешения за достъп до някои мрежи, в които Дик Трейси иска да надникне. Това сигурно ще ме отведе до още по-секретна информация.

— Добре — той се обърна, но не направил и няколко крачки, тя му извика.

— Брайън! Ела да видиш. — Тя се взираше в екрана отблизо, натисна един клавиш и от принтера излезе разпечатка. Подаде му я. — Дик Трейси е работил цяла нощ. Намерих това на екрана още с влизането си.

— Какво е то?

— Строителен обект в Гуатай. Някой строи там луксозни панелни жилища. Дик Т. посочва интересния факт, че това строителство се извършва на терен, почти точно под въздушния коридор на самолетите, които кацат на летището на Сан Диего в Мирамар.

— Да не съм нещо затъпял? Не виждам връзката…

— След малко ще я видиш. Първо, при такъв оживен въздушен трафик хората свикват с шума и го възприемат като фон — нещо като грохота на разбиващите са на брега вълни. След известно време просто преставаш да го чуваш. Второ, поради трудния достъп до строителната площадка — мястото е много красиво, но е почти на върха на скалата — панелите се доставят с товарен вертолет. От онези чудовищни TS-690. Могат да вдигат до двайсет тона.

— Или да вдигнат камион! Къде е контурната ти карта?

— Програмата има достъп до база данни с пълен набор от спътникови и геодезични топографски проучвания. — Тя се обърна към терминала. — Дик Трейси, покажи ми съставна карта и евентуалния маршрут.

Цветната графика бе толкова ясна и добре очертана, а и тъй реалистична, сякаш бе въздушна снимка. Програмата показа анимация на гледан отгоре автомобил, който се движи по пътя, със съответните пеленги и координати. Пунктирната линия се простираше през целия екран и свършваше с мигащо малтийско кръстче на едно равно поле, близо до магистрала 83.

— Дай сега да видим какво показва радарът от летището на Борего Спрингс.

Появи се нова красива графика, също като фотография, но този път от гледна точка на земята.

— А сега наложи точката за кацане.

Малтийският кръст се появи отново — този път очевидно бе дълбоко навътре в планината.

— Това е предполагаемото място за кацане. Ако е по̀ на изток, ще бъде засечено от радара на Борего Спрингс. Мястото е отвъд хълмовете, в сянката на радара. А сега наложи летателния план.

Пунктирната линия пресече екрана.

— Целият предполагаем полет е извършен зад планината и хълмовете! — рече победоносно Шели. — Вертолетът трябва да е напуснал строителната площадка, отлетял е до това място, би могъл да изчака пристигането на камиона, да го вдигне и да се е върне по същия път.

— Ами радарът на летището тук, в „Мегалоуб“?

От другата гледна точка видът на планините бе малко по-различен, но изчисленият от компютъра предполагаем полет бе същият — изцяло извън обсега на радара.

— Следващият важен въпрос: колко време би отнело пътуването до мястото на срещата и отлитането?

— Програмата би трябвало да е в състояние да ни го каже, разполага с база данни за всички камиони в района.

Тя докосна графичното изображение на автомобила и под него се отвори „прозорец“.

— Между шестнайсет и двайсет минути път оттук, променливата е скоростта на камиона. Нека приемем, че е шестнайсет, защото те биха се движили възможно най-бързо, но без да привличат вниманието.

— Да, напълно е възможно! Трябва да съобщя на Беникоф.

— Вече е сторено. Накарах компютъра да му се обади и да предаде съобщение, че е необходимо незабавно да дойде тук. А сега нека изчислим колко далеч би могъл да стигне вертолетът с камиона през тези фатални двайсет минути.

— Ще се наложи да провериш показанията на всички радари, които покриват района от другата страна на планината.

Шели поклати глава.

— Няма нужда, Дик Т. вече го е сторил. Районът е на границата на обсега на Сан Диего Мирамар. Възможно е тези периферийни записи да не се пазят толкова дълго, но ти нали сам каза за компютърната памет. Никой не й обръща внимание, докато не се запълни. Сега програмите не изтриват безразборно стари данни. Само когато дадена памет или база данни е близо до запълване на капацитета си, започва да премахва най-маловажните данни. Тъй че винаги съществува възможността да се е запазила по-стара информация.

Бен пристигна след четирийсет минути; Брайън му отвори да влезе.

— Струва ми се, че май го разкрихме, Бен — начина, по който камионът е могъл да се измъкне от долината през онзи фатален час. Ела и погледни.

Пуснаха му графиките; всички бяха потънали в мълчание, докато на екрана се оценяваха различните варианти. Когато свършиха, Бен удари с юмрук по дланта си, скочи и закрачи из залата.

— Да, разбира се. Камионът е излязъл оттук и е отишъл до мястото на срещата с вертолета, който може би дори не е и кацал. Шегелите са били закрепени на камиона така, че да паснат на сапаните за вдигане. Пристигаш, щрак сапаните и — нагоре. Следва полет из тези клисури, излизане извън долината, кацане на някое пусто място отвъд планината. Някъде, където да не бъдат забелязани, но достатъчно близо до път, който да ги изведе на магистрала. Което пък означава, че вместо да се движи с обичайната си скорост, камионът е летял със сто и четирийсет мили в час и се е отдалечил на достатъчно разстояние, още преди пътищата да бъдат блокирани. И се е понесъл по магистралата, ведно с хиляди други камиони. И така леденостудената следа изведнъж стана гореща.

— Какво ще предприемеш оттук нататък? — попита Брайън.

— Няма много удобни места за кацане и ще успеем да намерим използваното от тях. След което ще направим две неща — и двете едновременно. Полицията ще претърси целия район под маршрута на вертолета, а още по-внимателно — всички възможни места за кацане. Ще търсят белези, следи, свидетели, които биха могли да чуят или да видят нещо през онази нощ. Ще търсят всякакви възможни доказателства, че е станало именно така. Аз сам ще наблюдавам претърсването.

— Но това е била много предпазлива банда мошеници. Те сигурно са се постарали да унищожат всички доказателства, да прикрият всички следи.

— Не смятам, че са успели. Става дума за пустиня, а не за населено място, чиято екология е много крехка. Могат да минат няколко десетки години, преди по повърхността й да се заличи дори една драскотина. Докато трае претърсването, ФБР ще провери документацията на строителната компания и на онази, която дава вертолетите под наем. Сега, след като знаем къде да търсим — и ако при това сме прави, — ще бъдем в състояние да намерим белези, да открием следа, да намерим нещо. Отвори ми да изляза, Брайън.

— За теб винаги! Ще ни държиш ли в течение…?

— Телефоните и на двама ви ще звъннат в мига, в който открием нещо. Той потупа компютърния терминал. — Ти си страхотно ченге, Дик Трейси.

— Ще оставя програмата да работи — рече Шели, след като Брайън отвори на Бен, заключи и се върна отново. — Тя ни доведе дотук, но навярно не би могла да стигне по-далеч, ако в нея не постъпят нови данни. Преди малко каза, че искаш да поработя с теб днес.

— Така е, но това може да почака. Докато Бен не се обади, ще ми бъде трудно да се съсредоточа. Онова, което мога да ти покажа, е базовата конфигурация, която ще изграждаме. По-голямата част от корпуса на ИИ е в наличност, но засега е безмозъчен като някой фатмак.

— Брайън! Откъде, по дяволите, се появи този израз?

— О, от телевизията, предполагам. Хайде, ела.

Той се обърна бързо, за да не го види, че се бе изчервил. Трябваше да внимава с новонаучените си солдафонски изрази. Във вълнението си за момента напълно бе забравил, че Шели е офицер от ВВС. Отидоха в лабораторията на Брайън.

— Господи, какво е това? — рече тя, сочейки към странния предмет върху тезгяха. — Никога не съм виждала нещо подобно.

— Не е трудно човек да се сети защо. Навярно не съществуват повече от пет-шест такива. Последната дума на микротехнологиите.

— Прилича повече на изтръгнато от корен дърво — с тези корени и всичко останало.

Описанието й бе добро. Горната му част наистина приличаше на разклонен дървесен ствол, с две щръкнали във въздуха многоставни метални стъбла, дълги около 30 сантиметра. Всяко стъбло завършваше с метален глобус, който много приличаше на лъскава топка за коледна елха. Двете долни стъбла бяха напълно различни. Всяко се разделяше на две, сетне още на две. И така — почти до безкрайност, като при всяко разделяне клончетата ставаха все по-малки и по-малки и завършваха с дебелината на клечици от метла.

— Метални метли? — попита Шели.

— Приличат донякъде, но нещата са далеч по-сложни. Това е тялото, което ще използва нашият ИИ. Но сега външният му вид не ме вълнува толкова много. Технологията на роботите е до голяма степен модулна и опира едва ли не до това да си доставяш частите от магазина. Дори и компютърните компоненти са модулни.

— Значи грижата ти е в програмното осигуряване.

— Точно така. А то не е като обичайното програмиране, по-скоро има за цел да наподоби анатомията на мозъка: кои части на мозъчната кора и кои на средния мозък са взаимосвързани, с какви размери са сноповете свързващи влакна. На практика — почти същият вид снопове влакна, които трябваше да бъдат възстановени при моята мозъчна операция.

Шели усети болката в думите му и бързо смени темата.

— Не виждам никакви кабели. Да не би това да означава, че информацията постъпва пряко във всяко разчленение?

— Аха. Всички модули са свързани в безжична комуникационна мрежа. Множество канали и голяма скорост. Номерът е в това, че всяко разчленение е почти изцяло автономно. И затова всяко се нуждае само от един захранващ кабел.

— Много ми харесва. От механична гледна точка е изумително просто. Ако някое разклонение се повреди, просто се подменя само то, не бива да се сменя нищо друго. Но софтуерната операционна система трябва да е ужасно сложна.

— Ами… и да, и не. Програмирането е наистина ужасно, но по-голямата му част се извършва автоматично от операционната система ЛАМА. Доста от нея вече действа.

Брайън отиде до терминала, зареди командната програма и сетне докосна клавишите. Телероботът се размърда и избръмча. Чу се леко шумолене, след като захранването оживи разклоненията и ги накара да се изправят. В двете метални сфери се отвориха два ириса, разкривайки лещите зад тях. Размърдаха се в тестов режим и сетне замряха. Шели се приближи и се вгледа в сдвоените „очи“.

— Може би греша, но по-добре е да има три, вместо две очи.

— Защо?

— При стереоизображението, получавано от две очи, се допускат грешки. Третото добавя възможността за корекции. Освен това картината на наблюдавания предмет се обогатява, по-лесно се откриват и идентифицират обектите. — Тя обиколи машината. — Изглежда си я снабдил с всичко, освен с мозък.

— Точно така, това предстои.

— Чудесно. Откъде започваме?

— От самото начало. Планът ми е да следвам първите си бележки. Най-напред ще снабдим системата с огромен резервоар от препрограмирани общи познания. Сетне ще добавим допълнителните програми, които ще са й нужни, за да изпълнява най-различни задачи. И достатъчно допълнителни звена — включително и „мениджърите“ — така, че системата да функционира, дори и някои от елементите й да не издържат. Да се проектира изкуствен ум е все едно да развиваш едно животно. Затова планът ми е да използваме принципите, по които е еволюирал мозъкът. По този начин ще постигнем система, която нито е прекалено централизирана, нито прекалено разлята, разхвърляна. Всъщност, аз вече съм използвал някои от тези идеи и при Робин-1.

— Защо си го кръстил така?

— Така съм го нарекъл в първоначалните си бележки — очевидно е съкращение от „роботизирана интелигентност“.

— Каза, че част от системата на „обществото от мениджъри“ вече действа. Би ли показал по-подробно как работи? Защото и подпрограмите в моята система на Дик Трейси също имат мениджъри, но не повече от един за всяка програма. Когато има повече от един, не бих могла да зная кого да виня за евентуална грешка. Няма ли да бъде практически невъзможно да се принуди такава система да действа надеждно?

— Тъкмо напротив, би трябвало да я улесни, защото всеки от мениджърите работи в близко сътрудничество с други, алтернативни мениджъри, така че ако някой от тях започне да издиша, работата му се поема от друг. Ще ми бъде по-лесно да обясня, след като завърша този съединител. Би ли ми подала онези ножици?

Шели отиде до тезгяха и донесе инструмента на Брайън.

— Какво направи току-що? — попита я Брайън.

— Подадох ти ножиците. Защо питаш?

— Защото искам да ми обясниш как го направи.

— Какво искаш да кажеш? Просто отидох до тезгяха и ти ги донесох.

— Просто, така е, но откъде разбра на какво разстояние бяха?

— Брайън, защо усложняваш нещата? Погледнах и видях, че са на тезгяха.

— Не усложнявам. Просто искам да подчертая нещо. Как реши да отидеш, а не просто да посегнеш да ги вземеш?

— Не можех да ги стигна, затова.

— А откъде разбра?

— Е, това вече е глупаво. Можах да видя на какво разстояние се намират. На около два метра — прекалено далеко, за да ги достигна.

— Извинявай, не исках да се правя на шут. Желаех да ми обясниш теоретично какво направи. Искам да кажа, че се опитвах да разбера какъв механизъм в ума ти изчисли разстоянието от ръката ти до ножиците.

— Ами, всъщност не знам. Бе напълно несъзнателно. Но предполагам, че съм получила зрително възприятие за разстоянието.

— Добре, но как точно действа това?

— Стереоскопично възприятие за разстояние.

— Сигурна ли си, че така си преценила разстоянието?

— Всъщност, не. Може да е било преценка на големината на предмета. Както и на разстоянието, на което се намира тезгяхът.

— Точно така. Значи наистина има много начини, за да се прецени разстоянието. Мозъкът на Робин трябва да действа като твоя, с мениджъри и подмениджъри, които да изберат кои подсистеми са подходящи за прилагане.

— Значи си използвал системата, скицирана в записките ти.

— Да, и успях да задействам част от нея.

— Наистина ли накара тези агенти-модули в системата ти да се самообучават?

— Да. В момента повечето от агентите са малки, подчинени на дадени правила системи, всяка с по десетина принципа, които предизвикват процеса на пеленгуване на разстоянието. Агентите се самообучават, като просто добавят нови правила. А когато не стигнат до съгласие, системата се опитва да открие по-различен, по-приемлив подход.

Изпиукването на телефона го прекъсна и той вдигна слушалката.

— Тук е Брайън.

— Говори Беникоф, мистър Делейни. Ако не сте зает, бихте ли участвали в едно заседание тук, в административната сграда? Майор Кан също. Въпросът е доста важен.

Тонът на Бен бе хладен и безличен. Очевидно говореше в нечие присъствие и нещо се бе случило.

— Ще дойдем. — Той затвори. — Беше Бен, стана дума за някакво важно съвещание. И по тона му си личеше. Иска да отидем и двамата.

— Сега ли?

— Сега. Чакай да изключа Робин и ще видим какво става.

Подготвен от тона на Бен, Брайън не се изненада, когато видя мълчаливата фигура, от двете страни на която в далечния край на заседателната маса седяха двама висши армейски офицери. Брайън заговори със силен уиклоуски акцент.

— О, това сте вие, генерале? Нима? И защо един знаменит човек като вас си губи времето с дребосъци като нас?

Генералът сигурно не бе забравил последната им среща в болничната стая, защото в студените му очи светна злобно пламъче. Преди да заговори, той се обърна към Беникоф:

— Обезопасена ли е тази стая?

— Стопроцентово. Снабдена е с всички вградени системи за сигурност, освен това преди да влезем, бе претърсена от офицера по безопасността.

— А сега ще обясниш защо криеш информация от мен; и защо отказа да говориш, преди да дойдат тези двамата.

— Генерал Шорхт, не всяка ситуация предполага конфликт — рече Бен с премерено спокойствие. — И двамата сме от една и съща страна, по-скоро всички сме от една и съща страна. Съжалявам за предишните ни различия, но нека ги оставим в миналото. С Брайън се познавате. А това е майор Кан, която ми помага в разследването. Тя състави експертната програма, чрез която се получи нова информация — първият пробив, който успяхме да направим в това разследване. Майорът има допуск до свръхсекретни материали, както, сигурен съм, сам знаете, след като сто на сто сте я проучили веднага, щом бе прикрепена към работата ни тук. Тя ще очертае подробно цялото ново развитие на нещата — веднага, след като ни разкажете какво знаете за опитите за покушение срещу Брайън.

— Казах ви всичко, което трябва да научите. Майоре, докладът ви.

Шели се изпъна мирно, понечи да заговори, но Беникоф вдигна ръка.

— Задръжте за минутка доклада си, майоре. Генерале, както вече казах, ситуацията не е конфронтационна. Бих ли могъл да ви припомня няколко съвсем уместни факта. Лично президентът ме постави начело на това разследване. Сигурен съм, че не желаете да искам повторната му намеса по този въпрос.

Генерал Шорхт не отвърна нищо, ала върху лицето му се изписа ледената маска на омразата.

— Добре. Доволен съм, че това е ясно. Ако проверите, ще откриете, че Брайън също има право на достъп до цялата информация, свързана с разследването. Той — а и аз също — бихме искали да узнаем всички факти, с които разполагате, за последните два опита за покушение срещу живота му. Бихте ли го направили, моля? — Бен се облегна назад и се усмихна.

Генералът бе човек на действието и добре разбираше кога фланговете му бяха пробити и армията му бе надвита.

— Полковник, пълен доклад относно всички аспекти по операция „Пробен камък“, отнасящи се до това разследване.

— Слушам, генерале. — Полковникът взе купчината листове, които бяха пред него. — „Пробен камък“ е съвместна операция на въоръжените сили и институциите за разследване и борба срещу наркотиците в няколко страни. Това е кулминацията на неколкогодишни усилия. Както без съмнение знаете, благодарение на възстановяването и строежа през последното десетилетие на вътрешните градове, по-низшият и престъпен кръг на международния пазар за наркотици бе силно стеснен, макар и да не бе унищожен напълно. Всички по-дребни наркобарони бяха ликвидирани, след което останаха само два от големите картели, които на практика са правителствата, които управляват съответните страни. Те бяха подложени на разследване, в тях бяха внедрени наши агенти. Намираме се в последния стадий на ликвидирането им. Изненадващо обаче — и напълно случайно — научихме, че към тях се е обърнала трета страна с големи ресурси, която е потърсила помощ за — както сметнахме — „мокра работа“.

— За нападението срещу мен в болницата ли става дума? — попита Брайън.

— Точно така, сър. Нашият агент рискува много, за да ни предупреди. Той самият не знае кой е потърсил контакт с организацията, само научил за поръчката за убийство. Оттогава насам не сме научили нищо ново за тази ситуация.

— Какво знаете за нападението в Мексико? — намеси се Бен.

— Убедени сме, че единствената връзка между двете е само мистър Делейни. Тъй като обаче нападателите не бяха открити, това остава само предположение. А пък и второто нападение не е в моята юрисдикция…

— Аз съм начело на това разследване — рече вторият офицер, с прошарена коса и заплашителен вид полковник. — Името ми е Дейвис, от военното разузнаване. Този случай ни безпокои много, защото изглежда информацията е изтекла от военна база. На ВМС. — Тонът му не остави никакво съмнение относно мнението му за флота.

— И докъде стигнахте? — попита Беникоф.

— Разследваме някои хипотези. Но не сме открили следи за някаква връзка между участниците в първата и във втората атака.

— Нека тогава обобщим — каза Бен. — Ако пресметнем колко струват кражбата в „Мегалоуб“ и нападенията, сигурно става дума за милиони. Знаем, че някакъв много влиятелен тип е наел главорези да убият Брайън в болницата. А след като не са успели там, предполага се, че същият той е опитал отново и в Мексико. Прав ли съм, полковник?

— Това съвпада с нашите изводи за положението.

— Значи на практика знаем, че някой с много пари се е опитал на два пъти да убие Брайън, но не е успял и двата пъти. Можем ли да допуснем, че това е същият човек, който е извършил и първото нападение, и кражбата?

Той изчака, докато не получи две по военному отривисти кимвания; генералът си остана безизразен както винаги.

— Тогава излиза, че всички ние разследваме едни и същи хора. Ето защо в бъдеще ще ви държа в течение на нашата работа, стига да съм сигурен, че и вие ще правите същото. Съгласен ли сте, генерале?

— Съгласен.

Само камък можеше да процеди думата с по-голямо нежелание. Бен се усмихна на всички около масата.

— Радвам се, че сме от една и съща страна на барикадата. Майор Кан, бихте ли разказали за вашата експертна програма и за получените от нея резултати?

Докладът й бе сбит, кратък и ясен. Когато завърши, всички се обърнаха към Беникоф.

— Аз поех разследването оттам нататък. Резултатите дотук са добри. Първо, наистина е имало полет по същото време и в същия район. Бил е засечен от Сан Диего — Мирамар. Детективите откриха фермер, който живее точно под предполагаемия маршрут на полета. Бил обезпокоен от ниския полет на вертолета, спомня си го, защото съвпаднал по време с края на филма, който тогава гледал по телевизията. Съвпада с телевизионната програма за деня.

— Открихте ли вертолета? — сопна се генералът.

— След като събрахме всички късчета от мозайката, това се оказа най-лесната работа. Бил е онзи TS-690, който е работил на строежа. Всяка друга външна машина би трябвало да представи летателен план, а такъв не съществува. В документацията на компанията, даваща вертолетите под наем, е записано, че следобеда преди въпросната вечер вертолетът е имал повреда в електрическите системи и е бил принуден да не лети. Машината не се завърнала в Браун Фийлд, където е базирана, а останала на местоработата си в Гуатай. На следващата сутрин били пратени механици и повредата — съвсем дребна — била отстранена. Трябва да добавя: повредата била толкова незначителна, че пилотът сам би могъл да я отстрани. Прекъснат контакт на един от приборите.

— Вертолетът летял ли е същата нощ? — попита генералът.

— Според документите — не — отвърна Бен. — Това е най-интересното в случая. Документите се съставят по данни от летателния дневник на пилота, след като, за разлика от автомобилите, на самолетите няма километражи, с които да се отчита прелетяното разстояние. На всеки двигател обаче има часовник, който отчита колко време е работил. И точно тук открихме несъответствието. Пилотът не е докладвал за извършен полет през нощта, съобщил е, че машината е повредена и не е летял до другия ден. Това обаче не съвпада с данните за моточасовете на двигателя. И тук стигаме до най-интересното. Хората на ФБР отидоха във вертолетната компания, веднага щом им докладвах за тази хипотеза. В рамките на два часа задържаха пилота и… ето запис на разговора, който водих с него, малко преди да дойда тук.

Настъпи пълна тишина. Бен мушна касетата във вградения в масата видеомагнетофон. На отсрещната стена се спусна екран и когато прожекцията започна, осветлението намаля. Камерата бе разположена зад Бен, виждаше се силуета на главата му. Ярко осветление разкриваше всяка подробност от изражението на мъжа, с когото той разговаряше.

— Името ти е Орвил Роудс, нали така? — чу се гласът на Бен.

— Разбира се. Но никой не ми вика така. Дъсти, Дъсти ми казват. Освен това, сержант, както вече ти повторих няколко пъти, що не вземеш да ми кажеш какво, по дяволите, търся тук? Или даже кой си ти? Единственото, което знам, е, че федералните ме домъкнаха тук, без да ми обяснят и с една думица. Имам си правата.

Дъсти бе млад, силен, ядосан… и симпатичен. Самият той го съзнаваше: начинът, по който приглаждаше големия си рус мустак с опакото на ръката, по който отмяташе назад перчема си — всичко това бе в стил „мечтата на всяко девойче“.

— Ще ти обясня след малко, Дъсти. Но първо, няколко елементарни въпроса. Ти си пилотът на вертолета, нает от „Скай Хай“, нали?

— И за това вече ме пита.

— И през януари и февруари тази година си работил по строежа на някакви сгради в Гуатай, Калифорния.

— По това време — да, там работех.

— Добре. Разкажи ми сега за един точно определен ден — сряда, осми февруари. Спомняш ли си го?

— Хайде, хайде, мистър… както и да ти е името, откъде да си спомням точно някакъв ден отпреди месеци? — рече Дъсти, но очите му заиграха по-бързо, изгубили вече пълното си спокойствие.

— Сигурен съм, че ще си го спомниш. Това е един от трите дни, в които не си могъл да летиш, заради навехнатата си китка.

— О, тогава ли, разбира се, че си спомням, защо, по дяволите не каза отначало? Седях си у дома и си смучех бирицата, защото докторът каза, че не бива да летя.

Каза го доста искрено, но по челото му избиха капчици пот — виждаха се ясно на силната светлина.

— Кой те замести за тези три дни?

— Друг пилот, компанията го нае. Защо не ги попиташ тях?

— Направихме го. Казаха ни, че си го познавал този пилот — Бен Соубридж — и че ти си го препоръчал.

— Така ли казаха? Може и да е било така. Отдавна беше.

След като измърмори думите си, той премигна на силното осветление. Вече не приглаждаше мустака си. Бен заговори с арктически леден тон:

— Чуй какво ще ти кажа, преди да отговориш на следващия ми въпрос, Дъсти. Медицинско за изкълчената ти китка наистина имаше в документацията на компанията. Фалшиво е. Освен това е установено, че в седмиците преди и след въпросната дата си платил всички закъснели вноски по изплащането на колата си и си направил значителни вноски в банковата си сметка. Преводите бяха проследени — оказа се, че постъпват от депозит в размера на двайсет и пет хиляди долара, направен на 20 януари. Макар депозитът да е под чуждо име, почеркът върху чековете съвпада с твоя. А сега — два важни въпроса: кой ти даде подкупа и кой бе пилотът, когото си препоръчал да те замести за тези три дни?

— Не знам нищо за никакъв подкуп. А парите бяха от хазарт, от залагания на конни надбягвания в Тихуана. Не исках данъчните да научат, нали разбираш? А пък пилотът… вече ти казах за него. Името му е Бен Соубридж.

— На името на Бен Соубридж не е издавано разрешително за летене. Искам истината и за произхода на парите. Искам да науча и кой е пилотът, но най-добре си помисли добре, преди да ми отговориш. Това още не е криминално разследване, още не са предявени никакви обвинения. Но ако бъдат предявени, горко ти. Този вертолет е използван в извършването на много тежко престъпление. Има смъртни случаи. Ще бъдеш обвинен в съучастие. В най-добрия случай ще бъдеш осъден за приемане на подкуп, за лъжесвидетелстване, за застрашаване на чужд живот. Ще изгубиш разрешителното си за летене, ще те глобят и ще отидеш в затвора. Това е най-малкото, което може да те сполети. Но ако откажеш да сътрудничиш, ще се погрижа да се изправиш пред съда и по обвинение в убийство.

— Не знам нищо за никакви убийства!

— Няма значение. Бил си доброволен съучастник. Но това е най-лошият сценарий. Ако ти ми помогнеш, аз също ще ти помогна. Ако сътрудничиш напълно, имаш шансове всичко това да отпадне, стига да ни посочиш хората, които са те подкупили. Но пак ти казвам, преди да отговориш, си помисли за следното. Те не са се опитали да скрият документите за подкупа или фалшивия болничен. Защото не са давали и пет пари за теб. Знаели са, че някой ден тази връзка ще бъде разкрита, знаели са, че следата от теб нататък ще изчезне.

Косата на Дъсти лепнеше по мократа му кожа, той разсеяно се почеса по мустака, усука го и го разроши.

— Можеш ли наистина да ме отървеш? — изтърва се накрая той.

— Да, по-слабо обвинение или изобщо сваляне на обвинението в замяна на пълното ти сътрудничество. Това може да се уреди. Но само ако ни съобщиш всичко, което може да ни е от полза за това разследване.

Дъсти се ухили широко и се облегна назад.

— Ами, това мога да го направя за вас, мога разбира се. Онзи лайнар, дето я уреждаше тая работа, хич не ми хареса. Никога не бях го виждал, но вонеше на наистина мръсна работа. Обади ми се и ми каза, че ако му помогна, парите ще бъдат депозирани в онази банкова сметка. Хич не ми се хареса, ама бях съвсем фалирал. Парите бяха преведени, получих по пощата спесимен да мога да ги тегля. След като почнах да харча, той се нахвърли върху мен и вече отърване нямаше.

— Каза ли си името? Каза ли за какво става дума?

— Не. Каза ми само да следвам указанията му, да не задавам въпроси и парите са мои. Мога обаче да ти кажа нещо за него. Беше канадец.

— Откъде разбра?

— Господи, откъде си мислиш, че съм разбрал? Работил съм две години в Канада и знам много добре как говори всеки проклет канадец.

— Успокой се — рече Беникоф със злокобен тон. — Ще се върнем на този мъж по-късно. А сега ми кажи за пилота.

— Нали разбираш, не исках да се замесвам. Съгласих се, само защото парите наистина ми трябваха. Имах сума дългове, а издръжката след развода, дето я плащам, направо ме съсипваше. Та значи, ти ми помогни и аз ще ти помогна. Измъкни ме от тая работа и аз ще ти кажа нещо, което те не знаеха, което и аз самият не знаех, преди да се появи онзи пилот. Наредиха ми да се застъпя за него и аз направих точно това. Беше едър и високомерен негодник, с посивяла коса — поне доколкото му бе останала. Участвал бе като пилот във Виетнам или в „Пустинна буря“, човек можеше да разбере това, само като го види как върви. Той ме погледна, ама все едно, че гледаше през мен, и все пак се направи, че ме познава, за да получи правото да лети с вертолета. Такава бе уговорката. Аз трябваше да кажа, че го познавам, да го препоръчам. Така и направих и по онова време бях много доволен.

Дъсти се ухили самодоволно и се протегна, докосна мустака с кокалчета на юмрука си.

— Направихме се, че се познаваме, защото това бе част от сделката. Но ще ти кажа нещо, старият играч може и да е забравил, но аз го бях виждал веднъж. И дори си спомням името му, защото едно от момчетата по-късно ми бръщолевеше на ухото каква голяма работа бил преди години този старчок.

— Знаеш истинското му име?

— Аха. Но трябва да сключим сделката…

Столът на Бен се катурна на пода и той влезе в кадъра на камерата, грабна пилота за яката и го вдигна на крака.

— Чуй ме, мизерен боклук такъв, единствената сделка, която мога да ти обещая, е, че ако не ми кажеш името му, ще те тикна в затвора до живот. Веднага!

— Не можеш.

— Мога и ще го направя! — Ходилата на летеца се тътреха по пода, докато Бен го друсаше като голяма парцалена кукла. — Името!

— Пусни ме… ще помогна. Някакво шибано чуждестранно име, такова беше. Нещо като Дот или Бот.

Бен го пусна бавно върху стола му, наведе се толкова напред, че лицата им почти се докосваха. Заговори тихо, но заплашително:

— Да не би да е Тот?

— Да, така е! Познаваш ли го? Тот. Странно име.

Лентата свърши и когато ехото заглъхна, Бен заговори:

— Тот. Когато се случи инцидентът, Арпад Тот бе шеф на охраната тук, в „Мегалоуб“. Проверих веднага в архивите на Пентагона. Оказа се, че има брат на име Алекс Тот. Пилот на вертолет от виетнамската война.