Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

39.

20 декември 2024

 

Закусваха във вагон-ресторанта, а покрай тях се носеше красивият пейзаж. Малки селца, джунгли и планини, от време на време се мяркаше океанът, носеха се успоредно на морето Кортес. Допиваха кафето си, когато иззвъня телефон и Брайън видя как един от пътниците изважда апаратчето от джоба на сакото си и отговаря на обаждането.

— Колко глупаво от моя страна — рече той. — Трябваше да се сетя навреме. Носиш ли си телефона?

— Разбира се. Нали всички си ги носят?

— Не и аз обаче; вече не. Нали знаеш, че могат да ти се обаждат навсякъде. Мислила ли си как става това?

— Всъщност, не. Това е едно от нещата, които човек приема за даденост.

— За мен бе такава новост, че аз се поразрових в нея. Сега навсякъде съществуват оптични и микровълнови връзки, както и клетъчни мрежи — по целия свят. Когато искаш да се обадиш, само набираш номера и най-близката станция приема сигнала и го препредава. Онова, което не съзнаваш, е, че телефонът ти е винаги включен, винаги е на стендбай. И той автоматично предава в паметта на системата информация за местоположението ти, когато преминаваш от клетка в клетка на мрежата. И така, когато някой набере номера ти, националната или международната телефонна система винаги знае къде да те открие и да препредаде постъпващото обаждане.

Очите й се отвориха широко.

— Искаш да кажеш, че знаят къде се намирам сега? И че всеки, който има съответната власт, може да получи тази информация?

— Абсолютно. Някой, като генерал Шорхт например.

Тя ахна.

— Тогава трябва да се отърва от телефона! Да го изхвърля от влака…

— Не. Ако даден телефон излезе от строя, в ремонтната станция постъпва сигнал. А ти не би искала да привлечеш излишно внимание към себе си. До голяма степен можем да бъдем сигурни, че още никой не те търси. Но когато открият, че ме няма, естествено ще потърсят всички, които са работили с мен. Да се върнем в купето, имам една идея.

Под прозореца имаше един облицовъчен панел, който изглеждаше най-подходящ. Брайън го посочи.

— Свен, мислиш ли, че ще можеш да отвиеш винтовете?

Свен извъртя очи към панела.

— Лесна задача.

МИ преобразува крайчеца на единия от манипулаторите си в глава на отвертка и бързо разви винтовете, които придържаха пластмасовия панел. Откриха се две тръби и електрически кабел, които преминаваха в пространството зад панела. Брайън посочи с пръст.

— Просто ще оставим телефона тук. Пластмасата няма да блокира постъпващите сигнали. Ако военните те потърсят и ти не отговориш, ще видят бая зор да проследят сигнала, докато той се носи из Мексико. И когато открият местоположението му, ние отдавна ще сме надалеч.

По обяд влакът спря в Тепик, сетне зави към вътрешността на страната — към Гуадалахара. Пристигна в Мексико сити точно по разписание. Свен бе прибран в металния си сандък, готов за носача, който щеше да дойде за багажа им. Той ги отведе до гардероба, където оставиха всичките неща. Брайън посочи банката до гарата.

— Първото нещо, което ще направим, е да се снабдим с песоси. Не искам да се повтори историята от снощи.

— И после?

— После ще намерим някоя пътническа агенция.

Излязоха от гарата Буенависта; в Мексико сити бе влажно и студено; очите им засмъдяха от смога. Отказаха се да вземат такси — поеха пеша с тълпата по „Инсурхентес Норте“ и се спряха пред първата мярнала се пред очите им пътническа агенция. Беше голяма, а на витрината й висеше обнадеждаващият плакат с надпис „Говори се английски“. Влязоха.

— Бихме искали да отлетим за Ирландия — каза Брайън на мъжа зад бюрото. — Колкото е възможно по-скоро.

— Боя се, че оттук няма директни полети — каза пътническият агент, обърна се към компютъра си и извика разписанието на заминаващите полети. — Има свързващ полет на „Америкън“ през Ню Йорк и на „Делта“ — през Атланта.

— Има ли други превозвачи освен американски? — попита Шели, а Брайън й кимна одобрително. След като се бяха измъкнали успешно от Щатите, нямаше защо да бързат да се завърнат, па макар и за кратко. В крайна сметка се спряха на полет на „Мекс Еър“ до Хавана, Куба, откъдето няколко часа по-късно за Шанън излиташе „Туполев“ на „Аерофлот“. Цените бяха в песоси, но агентът се обади в банката да научи текущия курс на долара.

— Нека си запазим парите — рече Шели. — Ще ни потрябват. Да използваме вместо тях кредитната ми карта.

— Ще те проследят по нея.

— Досущ като с телефона — ще бъдем вече далеч.

— Можете да платите в брой или с кредитна карта — рече агентът и извади резервационния формуляр. — Американски ли са паспортите ви?

— Единият. Другият е ирландски.

— Добре. Ще ни отнеме само няколко минути. — Компютърната връзка провери сметката по кредитната карта, направи резервации и отпечата билетите. — Надявам се пътуването ви да бъде приятно.

— Аз също — рече Брайън, когато вече бяха излезли на улицата. Въпросът на агента за паспортите им му напомни неприятно, че щеше да им се наложи да минат през граничен контрол. В пътеводителите това се посочваше ясно и той знаеше, че ще трябва да се преодолее тази неприятност. Надяваше се да я избегнат чрез така наречената мордида. Скоро щеше да разбере дали щеше да успее.

— Студено ми е — рече Шели. — Имаме ли време да купим шлифер, а може би и някой пуловер?

Той погледна часовника си.

— Добре идея. Разполагаме с предостатъчно време до полета. Дай да опитаме ей онзи универсален магазин.

Той си купи още две ризи, бельо, леко сако и шлифер: само най-необходимите неща, които да се поберат в пътна чанта. Шели направи много повече покупки: тъй добре напазарува, че се наложи да си вземе и втори куфар. Върнаха се на гарата, Брайън изрови квитанцията, прибраха си Свен и багажа и взеха такси до летището.

На пункта за проверка на билетите нямаха проблеми. Видяха как чантата на Шели и сандъка с МИ бавно се носеха по транспортната лента; в това време служителката на летището откъсна листи от билетите им и ги прикрепи към бордните им карти.

— Мога ли да видя паспортите ви, моля?

Първото препятствие бе лесно за преодоляване. Тя трябваше единствено да погледне първата страница на паспортите им и да се увери, че са валидни, с неизтекъл срок. Усмихна се и им ги върна. Шели мина първа проверката за безопасност. Той я последва, стиснал в ръка бордната си карта и паспорта; остави чантата си на лентата за рентгеновата проверка и пристъпи към арката до нея. Арката изпиука и служителят по охраната се обърна към него с мрачен и подозрителен поглед.

Той извади монетите от джоба си, дори разкопча и свали колана си с бронзова катарама и ги остави на подноса. Застана отново под арката и тя отново изпиука.

Едва тогава Брайън се досети какво ставаше. Магнитното поле засичаше метал… и електронни платки.

— Главата ми — рече той и посочи към ухото си. — Катастрофа, операция. — Нямаше нужда да им споменава за компютри, колкото по-просто, толкова по-добре. — Имам метална пластина на главата си.

Охранителят бе крайно заинтригуван от това. Използва ръчния си детектор и той запиукваше само когато наближеше до главата на Брайън. Естествено там не можеше да има никакво оръжие и пазачът му махна с ръка да премине. Всички просто си гледаха работата.

Включително и митничарят. Беше мургав мъж с елегантен мустак. Брайън му подаде паспорта си и той го запрелиства бавно, стигна до края и отново се върна към началото. Вдигна поглед и се намръщи.

— Не виждам да имате виза, която да показва откъде сте влезли в Мексико.

— Сигурен ли сте? Мога ли да видя паспорта си?

Престори се, че го разглежда и с голямото опасение, че се прави на глупак, мушна между страниците една стодоларова банкнота. Едно е да си чел за подкупите, друго е да опиташ да подкупиш. Беше сигурен, че само след миг ще го арестуват.

— Не знаех, че ми трябва виза. Пресякохме границата с кола. Не знаех за визата.

Той подаде отново паспорта си и загледа с ужас как митничарят го разгръща.

— Случват се такива работи — рече офицерът. — Възможни са грешки. Но ще ви трябват две визи. Едната — входна, другата — изходна. Ако дамата е с вас, то и тя ще се нуждае от две визи.

Мъжът придоби отегчен вид и върна паспорта без да го подпечата. Брайън прелисти страниците му — нито виза, нито пари — и едва тогава разбра за какво ставаше дума.

— Разбира се. Две визи, а не една. Разбирам.

И двамата се разбираха. Още три стодоларови банкноти последваха първата; чуха се двете изщраквания на печата и паспортът му бе върнат. По същия начин бе обработен и паспортът на Шели. Най-сетне преминаха и можеха да отлетят!

— Нима наистина видях с очите си онова, което стана, или си въобразявам? — прошепна в ухото му тя. — Ти си един изпечен мошеник, Брайън Делейни.

— И аз съм не по-малко изненадан от теб. А сега нека намерим изхода си и да поседнем. Подобни неща не действат много добре на нервите.

Самолетът им излетя само с час закъснение; полетът премина като насън. Подремнаха малко, умората започна да си казва своето. Транзитната зала на хаванското летище бе слабо осветена и обзаведена само с твърди пластмасови столове. Самолетът на „Аерофлот“ от своя страна закъсня с два часа. Хапнаха от безвкусната храна, която поднасят по самолетите, пийнаха грузинско шампанско и най-сетне заспаха.

Наближиха Шанън малко след зазоряване. Самолетът се спусна през облаците, прелетя ниско над пасящи в зелените поля крави и се насочи към пистата. Брайън закопча палтото си и свали чантата от багажника над седалките. Слязоха от самолета мълчаливо, ведно с останалите уморени пътници. По същото време бе пристигнал още един извършващ презатлантически полет самолет, затова се наложи дълго да стоят на опашка с небръснати мъже, жени със зачервени очи и с хленчещи дечурлига. Шели премина първа, сложиха й печат за виза в паспорта и тя се спря да го изчака.

— Добре дошъл у дома, мистър Бърн — рече бодрият и весел митничар. — На почивка ли бяхте?

Брайън бе готов за този момент и акцентът му бе чист уиклоуски с американски привкус.

— Може да си мислите, че е така, но хиляди ще ви опровергаят. Храната е отвратителна, а и онези отсреща си мислят, че надуването на цените е начин на живот.

— Много интересно. — Мъжът държеше в ръка гумения печат, но не го слагаше. Вместо това той погледна Брайън със студените си сини очи.

— Тукашният ви адрес?

— Килмагиг 20. В Тара.

— Хубаво малко селце. Главната улица и училището точно срещу църквата.

— Не и след като го преместиха половин миля по-надолу.

— Вярно, вярно, сигурно го обърках с някое друго селце. Но все пак има един малък проблем. Изобщо не се съмнявам, че сте ирландец, мистър Бърн, и не бих оспорил правото на един човек да се върне в родината си. Но законът си е закон.

Той даде знак на един полицай, който кимна и се запъти към тях.

— Не разбирам. Нали проверихте паспорта ми…

— Наистина го направих — много интересна и загадъчна работа. Датата на издаването му е съвсем точна, визите също изглеждат в ред. Но ми е трудно да разбера едно нещо — и точно за това ви моля да последвате този полицай до канцеларията. Виждате ли, този вид паспорти бе подменен от новите, общоевропейски. Такива паспорти не са издавани от десет години насам. Не намирате ли това за интересно?

— Почакай ме тук — рече тихо Брайън на Шели преди грамадният мъжага в синя униформа да го отведе.

Стаята за разпити бе влажна и без прозорци. По сивите стени нямаше нищо, освен петна от влага; по средата имаше маса с два стола. Брайън зае единия от столовете. Ръчната му чанта бе сложена върху шкаф в ъгъла на стаята. Едър полицай стоеше до вратата и търпеливо зяпаше в нищото.

Брайън бе потиснат, тресеше го, изглежда бе настинал. Разтърка засърбелия го нос, извади носна кърпа и шумно кихна в нея.

— Наздраве — рече полицаят, погледна го, след което отново се взря в стената. Вратата се отвори и влезе друг здравеняк. Беше без униформа, но тъмният му костюм и високите обувки си бяха достатъчно униформени. Той седна върху отсрещния край на масата, извади паспорта на Брайън и го постави пред себе си.

— Аз съм лейтенант Фенъли. Така, това вашият паспорт ли е, мистър Бърн?

— Да, моят е.

— Има някои нередности в него. Разбирате ли?

Брайън бе имал достатъчно време да помисли какво да каже. Реши да се придържа към истината — цялата истина, с изключение на факта, че бе затворен от военните. Бе решил да се придържа към опростена версия на онова, което наистина се бе случило.

— Да. Паспортът ми е остарял. Имах някои важни срещи и не можех да изчакам издаването на нов. Затова сам направих някои незначителни промени, за да го направя валиден.

— Незначителни промени ли? Мистър Бърн, този паспорт е толкова изкусно фалшифициран, че наистина се съмнявам, че щеше да бъде разкрит, ако не бе от стария модел. С какво се занимавате?

— Електроден инженер съм.

— Бихте могли да направите страхотни пари като фалшификатор, ако решите да продължите престъпната си кариера.

— Не съм престъпник.

— Нима вече не сте? Нима току-що не признахте фалшификацията?

— Не съм. Паспортът е само едно средство за идентифициране. Аз просто осъвремених паспорта си — нещо, което и паспортната служба би направила, ако имах време да подам молба за нов.

— Доста йезуитски довод за един престъпник.

Брайън се ядоса, макар и да съзнаваше, че офицерът го дразни нарочно. Спаси го кихането; докато извади кърпичката, за да си избърше носа, той успя да овладее гнева си. Атаката бе най-добрата защита, поне се надяваше да е така.

— Нима ми предявявате някакво криминално обвинение, лейтенант Фенъли?

— Аз ще съставя своето донесение. Но първо искам да узная някои подробности. — Той отвори голям тефтер и извади писалка. — Място и дата на раждане?

— Това ли било? Живеех в Щатите, но съм роден в Тара, графство Уиклоу. Майка ми е починала, докато съм бил малък. Не е била омъжена. Бях осиновен от баща си, Патрик Делейни, който ме взе да живея при него в Щатите, където работеше тогава. Всичко е в регистрите. Можете да научите от тях имена, дати, места. Всичко ще съвпадне.

Лейтенантът искаше само фактите — при това всичките — и бавно и внимателно ги записа в тефтера си. Брайън не скри нищо, просто спря до момента, в който постъпи на работа в „Мегалоуб“: преди обира и убийствата.

— Бихте ли отворили сега багажа си?

Брайън очакваше и този момент, предварително бе обмислил действията си. Знаеше, че Свен бе чул всичко и се надяваше, че МИ е разбрал добре случилото се.

— В малката чанта тук има лични вещи. В големия сандък има мостра.

— Мостра на какво?

— На робот. Това е машина, която съм изобретил и възнамерявам да покажа на някои частни инвеститори.

— Имената им?

— Не мога да ги разкрия. Търговска тайна.

Фенъли си записа още нещо, докато Брайън отключи сандъка и вдигна капака.

— Това е базисен модел на индустриален робот. Може да отговаря на прости въпроси и да приема устни съобщения. Управлява се по такъв начин.

Дори и полицаят на вратата се заинтригува и извърна глава да погледне. Детективът се вгледа в несвързаните една с друга части с объркано изражение на лицето.

— Да го включа ли? — попита Брайън. — Може да говори, но не много добре. — На Свен това щеше много да му допадне. Той посегна и натисна една от ключалките. — Чуваш ли ме?

— Да… мога… да… те… чуя.

Страхотно актьорско изпълнение: тонът му бе дращещ и монотонен като на някоя евтина играчка. Но поне привлече вниманието на хората на закона.

— Какво си ти?

— Аз съм… промишлен робот… Следвам… указанията.

— Ако това е достатъчно, лейтенант, ще го изключа.

— Само един момент, моля. Какво е това? — Той посочи към кухата пластмасова глава.

— За да направя демонстрациите по-интересни, понякога я слагам на робота. Привлича вниманието. Ако нямате нищо против, ще го изключа, ще му се изтощи батерията, нали разбирате? — Той натисна ключалката и затвори капака.

— Колко струва тази машина? — попита Фенъли.

Колко струва ли? Само разработката на молекулярната памет струваше милиони.

— Бих рекъл… около две хиляди долара — рече най-невинно Брайън.

— Имате ли разрешително за внос?

— Аз не го внасям. Той е мостра и не се продава.

— Ще трябва да поговорите с митничаря по въпроса. — Той затвори тефтера си и се изправи. — Ще съставя донесението си по случая. Ако нямате нищо против, ще останете в района на летището.

— Арестуван ли съм?

— В настоящия момент — не.

— Искам адвокат.

— Решението е единствено ваше.

Шели седеше пред чаша изстинал чай и, когато той се появи, скочи на крака.

— Какво стана? Толкова се безпокоях…

— Няма нужда. Всичко ще се уреди. Пийни още една чаша чай, докато се обадя по телефона.

В указателя имаше половин страница адвокати, работещи в Лимърик. Касиерът му продаде фонокарта — може би това бе последната страна в света, в която още ги използваха. При третото си обаждане Брайън се свърза с някой си Фъргъс Дъфи, който много щял да се радва да отпътува веднага за летището и да се заеме със случая. Ала това си бе „веднага“ по ирландски: затова превали пладне, изпиха се още доста чаши чай, изядени бяха няколко много сухи сандвичи със сирене, преди новоназначеният му адвокат да успее да постигне някакви промени в статуса му. Фъргъс Дъфи бе весел младеж, от чийто уши и нос стърчаха кичури червени косми, които той от време на време подръпваше от вълнение.

— Радвам се да се запозная с вас — рече той, докато сядаше; извади от куфарчето си папка. — Трябва да ви кажа, че това е необичаен и интересен случай и никой не е в състояние да докаже, че е извършено престъпление; вие просто сте променил изтеклия си паспорт, което не може да бъде смятано за престъпление. В крайна сметка властите решиха да предадат случая на по-висока инстанция. Свободен сте, но трябва да оставите адрес, на който да ви потърсят. Ако изобщо се наложи.

— Ами багажът ми?

— Можете да си го вземете. Машината ще бъде освободена веднага, след като някой митнически брокер попълни формулярите и се платят митото, данъка добавена стойност и още подобни. Няма други проблеми.

— Значи съм свободен да си вървя?

— Да, но не и надалеч. Бих препоръчал засега хотела на летището. Аз ще уредя всичките тези документи, колкото мога по-бързо, но трябва да разберете, че понятието „бързо“ в Ирландия е относително. Нали разбирате, като в онзи виц за ирландския лингвист. Чували ли сте го?

— Мисля, че не…

— Много ще ви хареса. На някакъв международен езиков конгрес испанският езиковед попитал ирландския си колега има ли дума в ирландския, която да съответства на испанската „маняна“[1]. Е, нашият човек помислил, помислил и рекъл: „Да, имаме, разбира се, но просто не съдържа значението на такава ужасна спешност.“ — Фъргъс се удари по колената и избухна в смях, достатъчен и за тримата.

Той им помогна да си вземат багажа и мострата на робота, вече освободени от митницата. По време на краткото пътуване до хотела чуха още три типично ирландски вица. Със същия успех можеха да бъдат полски или еврейски.

Фъргъс Дъфи ги остави пред хотела и обеща да позвъни на сутринта. Докато разговаряха, Шели ги регистрира в хотела, върна се с два ключа и с някакъв архаичен носач с количка.

— Ти си в една стая със Свен — рече тя; последваха възрастния мъж към асансьора. — Нямам никакво желание да хвана настинката ти. Ще разопаковам багажа и ще си почина. Ще ти се обадя веднага, щом се почувствам малко повече човек.

— Има ли някакви причини, поради които трябва да остана в този сандък? — попита Свен, когато Брайън отвори капака. — Бих се радвал, ако може малко да се пораздвижа.

— Разбира се. — Брайън кихна гръмогласно, сетне монтира дясната ръка на Свен и извади чантичката с тоалетните си принадлежности.

— Какво е напрежението на електричеството в Ирландия? — попита Свен, докато монтираше другата си ръка.

— Двеста и двайсет волта.

— Лесна работа да се включа. Ще си заредя батериите. Ще ги използвам, докато намерим ново гориво за клетките.

Брайън намери опаковка антихистаминови таблетки в чантичката си и глътна една с чаша вода. Седна на стола и разбра, че за пръв път — откога, от два дни? — най-сетне бе спрял да бяга. Телефонът се намираше на масичката до него и му напомни за мистериозния номер, който Свен-2 бе открил. Дали бе възможно да е наистина швейцарски номер? Таен номер на избягалия там д-р Бочорт? Още не бе мислил достатъчно по тази хипотеза, но можеше поне да опита да се обади, преди да е хукнал да обикаля Европа. Имаше само един начин да открие дали хипотезата на Свен-2 има смисъл. Той посегна към телефона и се спря.

Дали телефонът не се подслушваше? Или вече се бе превърнал в параноик след непрекъснатото следене от страна на генерал Шорхт? Но тук той бе обект на полицейско разследване и затова бе напълно възможно телефонът да се подслушва. Отдръпна ръка от апарата и извади от джоба си телефонната фонокарта. Пишеше, че е на стойност пет лири, а той бе изхарчил съвсем малко от тях. Остатъкът щеше да му стигне да позвъни до Швейцария. Отиде до прозореца и погледна навън. Слънцето бе пробило облаците, но улиците още бяха мокри от дъжда. През една пресечка се намираше кафява сграда с надпис „Пади Мърфи“ над закритите с пердета прозорци. Кръчма — идеалното място. Можеше да си поръча една халба и да се обади оттам. Бе позадрямал на стола си и подскочи, когато почукването на Шели на вратата го сепна. Бе облякла пуловер със смела индианска кройка.

— Изглеждаш чудесно — рече той.

— Радвам се, че поне един от двама ни изглежда така. А ти имаш такъв вид, сякаш са те прекарали през центрофуга.

— Така се и чувствам. Ще се измия и обръсна, след което ще идем до кръчмата.

— Не би ли трябвало да поспиш, вместо да пиеш?

— Може би — извика й той през отворената врата, — но искам първо да позвъня на онзи номер, който Свен-2 си мисли, че е открил.

— Какъв номер? Какво, за Бога, говориш?

— Вероятността е много малка, но си струва човек да опита.

— Правим се на загадъчни, така ли?

— Не. Но първо ще се опитам да се обадя. Едва тогава ще има за какво да си говорим. Свен, не съм записал номера. Какъв беше?

— 41 336 709.

Брайън го записа на гърба на отрязъка от бордната си карта.

— Чудесно. Идвам след минута. — Той затвори вратата и започна да се съблича.

 

 

Барманът си бъбреше със самотен пияница на другия край на бара; вдигна глава и дойде при тях още като влязоха и се настаниха на маса край камината.

— Какво ще вземеш, Шели?

— Каквото се пие в страната, разбира се.

— Точно така. Две халби „Гинес“, ако обичате.

— Пак ще вали — рече барманът мрачно, докато бавно и търпеливо наточи бирата и остави чашите на бара да се слегне пяната им.

— Нали винаги е така? Добре за фермерите, зле — за туристите.

— Ами, на туристите им харесва. Те изобщо няма да опознаят страната, ако не вали като из ведро.

— Точно така. Имате ли тук телефон?

— Отзад, до вратата.

Барманът допълни чашите и ги донесе.

Брайън отпи от пяната на черната като катран течност.

— Възхитителна е на вкус — рече Шели.

— Освен това е и хранителна. А и като пийнеш повечко, ще те хване. Обзалагам се, че действа и лечебно срещу настинки. Сега ще ида да се обадя.

Сръбна още веднъж и отиде да намери телефона. Пъхна фонокартата и набра швейцарския номер. Веднага след като набра първите четири цифри, се чу пронизителен сигнал и заговори механичен глас:

Вие се обаждате от Ирландия до Швейцария. Кодът, който набрахте, вече не съществува. Това съобщение ще бъде повторено на немски и на френски…

Брайън смачка хартийката, върху която бе записал номера, хвърли я в пепелника до телефона, върна се на масата, пресуши халбата си и даде знак да му донесат нова.

— Виждаш ми се начумерен — рече Шели.

— Как иначе? Не стана. Номерът не бе телефонен. Свен-2 намери тези числа скрити в една от програмите на ИИ и изглежда си е помислил, че е телефонен номер. Но се оказа, че не е. Изглежда е бил някакъв код, който съм записал, когато съм разработвал първия ИИ. Да го забравим.

— Усмихни се. Ти си свободен човек в един свободен свят и това би трябвало да означава много.

— Така е, но не и в момента. Сигурно настинката ме събаря. Давай да си допиваме бирите и да се връщаме в хотела. Мисля, че малко сън ще ми дойде добре. След хапчетата и бирите би трябвало да спя като заклан.

Бележки

[1] Mañana (исп.) — утре. Б.пр.