Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (7)

7.

 

Ерин Снеърсбрук се чувствуваше лепкава от съня, макар да бе спала само пет часа. И то не по собствено желание, а по необходимост, тъй като не бе си лягала от почти три денонощия. Бе започнала да халюцинира и на няколко пъти в операционната очите й се затваряха от преумора. Дойде й твърде много. Затова влезе в една от празните стаи на стажант-лекарите, потъна в черната бездна на умората и сякаш само миг по-късно грубо и болезнено я разбуди звънът на будилника. Студеният душ безцеремонно я върна към действителността. Възпалените й очи примигваха от огледалото, докато си слагаше червило.

— Ерин, трябва да ти кажа, че изглеждаш ужасно! — промърмори тя и изплези побелял и грапав език. — Предписвам ти кафе, докторе. За предпочитане — венозно.

Когато Снеърсбрук влезе в приемната, Доли бе вече там. Прелистваше овехтял брой на „Таим“. Тя погледна часовника си.

— Пациентите крадат всички нови списания, представяш ли си? А са богати, иначе нямаше да идват тук. Отмъкват дори тоалетната хартия и сапуните. Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо, докторе.

— Да изпием по едно кафе и да се залавяме за работа. Влез, аз ще дойда ей сега.

Маделин вече бе получила пощата; тя бързо запрехвърля писмата и вдигна поглед, когато вратата се отвори. Усмихна се кисело на сърдития генерал.

— Защо вие и пациентът сте още в тази болница? Защо заповедта ми за преместването му не е изпълнена?

Генерал Шорхт изстрелваше думите като куршуми. Ерин Снеърсбрук имаше в главата си много отговори на въпроса му, повечето от които доста хапливи, но бе твърде уморена за кавги толкова рано сутринта.

— Ще ви покажа, генерале, и може би тогава ще мирясате. — Тя захвърли писмата на бюрото, промуши се покрай Шорхт и излезе в коридора. Тръгна с решителна крачка към интензивното, където лежеше Брайън, долавяйки тежките стъпки на генерала зад себе си. — Сложете си това — тросна се тя и му подхвърли стерилна маска. — Извинете — взе маската и я постави върху носа и устата му, тъй като съобрази, че ще му е трудно да се оправи сам с една ръка. Когато нагласи и своята, открехна вратата на стаята, колкото да могат да надникнат вътре. — Гледайте хубаво.

Фигурата на масата едва се виждаше иззад мрежата от тръби и тръбички, проводници и апарати. Двете ръце на робота бяха надвиснали над тялото и гъсто разклонените пръсти се спускаха през отвор в завивката. Гъвкавият шланг на кислородната маска се виеше под гънките на плата; на ръцете и краката и в почти всяко отвърстие на безчувственото тяло бяха прикрепени системи. По таблото на една от сложните машини проблясваха светлини; медицинска сестра четеше надписите на екрана и натискаше бутоните за настройка. Снеърсбрук затвори вратата и свали маската от лицето на генерала.

— И вие искате от мен да преместя всичко това? Когато свързващият апарат е в режим на действие? В момента той работи с вътрешния компютър по пренасочването на нервните сигнали.

Тя се завъртя на пети и се отдалечи: мълчанието на генерал Шорхт беше достатъчен отговор.

Тананикайки си весело, влезе в кабинета и включи огромната кафе-машина. Доли седеше на ръба на стола си и Ерин й подаде лъжичка.

— Какво ще кажеш за едно хубаво силно еспресо?

— Не пия кафе.

— А трябва. Отразява се на обмяната на веществата по-добре от алкохола.

— Не мога да спя заради кофеина. Алкохол също не пия.

В отговор на така категоричната реплика Снеърсбрук кимна съчувствено, после седна зад бюрото и изведе на екрана бележките от предишния им разговор.

— Последния път ми разказа някои много съществени неща, Доли. Имаш не само добра памет, но и дълбоко разбираш фактите. Била си добра и любяща майка на Брайън, което си личи по начина, по който говориш за него. — Снеърсбрук вдигна поглед и видя как жената леко се изчервява при тази неочаквана похвала. Животът не бе глезил Доли с комплименти. — Спомняш ли си кога Брайън навлезе в пубертета? — попита Ерин и руменината се сгъсти.

— Ами… нали знаете, това не е така очевидно, както при момичетата. Но мисля, че беше малък, на около тринайсет години.

— Това е изключително важно. Досега проследявахме емоционалния му живот като малко дете, после продължихме с учението му и интелектуалното развитие. Дотук добре. Но най-значителните емоционални и психологически промени настъпват с началото на пубертета. Този въпрос и периодът трябва да се изследват в дълбочина и опишат възможно най-подробно. Спомняш ли си дали е излизал с момичета, или просто да е имал приятелка?

— Не, нямаше такова нещо. Е, виждаха се от време на време с едно момиче, което понякога идваше у дома, за да използва компютъра му. Но не продължи дълго. Тя беше единствената. Имаше и нещо друго — тя беше доста по-голяма от него. Тъй че връзката им трябва да е била чисто платоническа. Спомням си, че беше хубавичко момиченце. Казваше се Ким.

 

 

— Ким, искам веднага да погледнеш екрана — каза д-р Бетсър. — Това те затрудняваше миналата седмица, и докато не разбереш какво точно става, няма да можеш да продължиш нататък. Виж.

Лекторът бе написал уравненията на своя компютър, който не само ги показваше на екрана пред класа, но едновременно с това ги бе въвел в компютрите на всички студенти.

— Покажи ни как ще ги решиш — каза той и й прехвърли управлението.

Ким неохотно докосна клавиатурата и всички погледи се впериха в екрана.

Всички, освен погледа на Брайън. Той ги бе решил за минута. Колежът започваше да става скучен, също както беше и гимназията. През по-голямата част от занятията той просто изчакваше другите да го догонят. Всичките бяха окаяни глупаци, които го презираха и го смятаха за чудак. Бяха с четири-пет години по-големи и с една глава по-високи от него. Понякога се чувствуваше като джудже сред тях. И не си въобразяваше — те наистина го мразеха, беше сигурен в това. Изпитваха неприязън към него, защото бе по-малък и мястото му не беше сред тях. И му завиждаха, защото се справяше далеч по-добре. Как ли умни хора като Тюринг, Айнщайн или Файнмън, са се чувствували в училище?

Той погледна към екрана си и едва не изстена като видя каква каша е забъркала Ким. Не можа да понесе ужасната гледка. Небрежно притисна джобния си калкулатор към страничната част на терминала и бързо набра някакъв код. Списък с италиански глаголи се появи в прозорец на екрана и той ги зачете, запомняйки непознатите.

Брайън отдавна бе открил, че администрацията прониква в компютъра на всеки студент и записва цялата въвеждана информация. Доказваха го някои зададени му въпроси за неща, до които биха могли да се доберат единствено по този непочтен начин. Тогава започна да използва компютъра си в колежа само за учебния материал. Бе забелязал, че преподавателите и особено д-р Бетсър — са убедени, че думите им са по-ценни от злато и биха се разстроили, ако разберат, че по време на лекциите им той си пуска бойни игри или прониква в бази данни, вместо да им посвети стопроцентово вниманието си. Но за всичко си има начин. Ако всички компютри в помещението бяха свързани посредством кабели, би било лесно — а може би по-трудно — информацията да се насочи по погрешен път. Но уви, стаята бе изпълнена с невидими теснолентови инфрачервени връзки, подобни на космическите съобщителни системи. Всеки компютър имаше цифрово настройван тунелен светодиод, който излъчваше по нискошумови канали. Фотодетектор откриваше сигналите, за които бе настроен. Брайън измисли защита срещу това: изработи преградно устройство, което постави в кутията на джобен калкулатор. Когато го допреше до страничната част на компютъра, то преграждаше пътя на входния сигнал и го връщаше обратно. Така Брайън можеше да прави каквото си иска, без никой да е в състояние да го засече. Изображението на екрана бе предназначено единствено за неговите собствени очи! Allattare — храня, отглеждам… Allenare — упражнявам, тренирам…

Все пак следеше какво става наоколо и смътно долавяше досадно заядливия глас на д-р Бетсър.

— … дълбоко неразбиране на начина, по който правим последователни приближения. Никога няма да можеш да продължиш напред, ако не си изясниш този основен въпрос. Брайън, покажи правилното решение, за да преминем нататък. Ким, ще поговорим след часовете.

Брайън бутна калкулатора встрани и италианските глаголи изчезнаха. Той се взря в екрана и проследи първата й грешка.

— Объркването започва оттук — каза той като придвижи курсора и освети уравнението. — Щом намерим приближението от първи ред, трябва да го извадим от първоначалното уравнение… преди да приложим същия метод, за да намерим следващия член. Ако забравим да направим това, всеки път ще получаваме все същия член. После трябва да разделим независимата променлива, иначе следващия път ще получим нула. И накрая трябва да се върнем назад, да добавим обратно членовете и отново да умножим променливата. Според мен проблемът е в това, че всички в групата си мислят, че тук имаме много и най-различни понятия — производни, приближения, приближения от втори ред и тъй нататък. Но всъщност става дума за едно и също понятие, използвано многократно. Не разбирам защо толкова усложняват всичко…

Час по-късно, докато Брайън ядеше сандвич със сирене и домати и четеше „Галактическите бойни кучета на Процион“, някой се тръшна на пейката до него. Това бе твърде необичайно, тъй като по правило никой от състудентите му не общуваше с него. Още по-необичайни бяха мургавите пръсти, които издърпаха книгата от ръцете му и я захвърлиха на масата.

— Скучна научна фантастика, която четат само децата — каза язвително Ким.

Не му го казваха за пръв път.

— В научната фантастика се използват два пъти повече думи, отколкото в обикновената проза. Читателите на научна фантастика в процентно отношение са…

— Дрън-дрън. Днес ме накара да се чувствувам като последната глупачка.

— Сама се показа като такава. Съжалявам.

Загриженото изражение на Брайън й подействува; на нея по начало бързо й минаваше. Разсмя се и му подхвърли книгата, която се плъзна върху резенче домат на масата. Той се усмихна и избърса корицата със салфетката си.

— Всъщност вината не беше твоя — каза той. — Стария Бетсър може да е математически бог в програмирането, но изобщо не го бива да обяснява.

— Какво искаш да кажеш?

Заинтригувана, тя се пресегна и си отчупи парче от сандвича му. Той забеляза, че зъбите й са бели и равни, а устните — алени, и то без никакво червило. Подаде й каквото бе останало от закуската.

— Непрекъснато се отклонява и потъва в обяснения, които нямат нищо общо с материала. Винаги отварям на следващата глава в учебника, за да не се обърквам, щом вземе да разяснява нещо.

— Виж ти! — възкликна Ким при мисълта, че има хора, които учат материал, без да са длъжни, когато могат да се занимават с далеч по-приятни работи. — Да не би да си по-добър от него, господин Умнико?

— Ще го сложа в малкото си джобче, госпожице Пилешки мозък. С напълно неизвестната засега светкавична система на обучение на Брайън Делейни. На първо място, изобщо не е толкова важно да знаеш точно как да решиш дадена задача.

— Звучи тъпо. Как ще решиш задачата, ако не знаеш откъде да започнеш?

— Като направиш точно обратното. Така ще научиш много от пътищата, по които не можеш да я решиш. И много от погрешните методи. И щом систематизираш най-често срещаните грешки, не ти остава нищо друго, освен да направиш каквото трябва, без много да се мъчиш.

Той помнеше къде бе сбъркала тя и му беше ясно точно какво не разбира. Обясни й го търпеливо, по няколко начина, докато накрая тя го проумя.

— Това ли било! А защо гадният Бетсър не го обясни така? То си е направо очевидно.

— Всичко става очевидно, щом веднъж го разбереш. Защо не поработиш върху останалите примери, докато наистина не го усвоиш?

— Може би утре. Сега трябва да бягам, имам работа.

И тя наистина изтича вън от столовата. Той я проследи с поглед, клатейки глава. Момичета! Странна порода. Взе книгата и се намръщи при вида на доматените петна. Немарлива работа! Патка! Не си дава сметка, че трябва да затвърди наученото, докато е още прясно в главата й. Бе готов да се обзаложи, че до утре ще е забравила всичко.

Така и стана.

— Ти беше прав. Нищо не ми остана в главата. Мислех, че го помня, но…

Той въздъхна прочувствено и обърна очи към небето. Ким се изкикоти.

— Виж какво — каза той, — наистина няма смисъл да си губиш времето да научиш нещо, ако не отделиш малко повече време за затвърдяването му. Първо, не можеш истински да разбереш даден проблем, щом си го обясняваш само по един начин. Трябва да се разсъждава върху всяко ново понятие — на кои от старите прилича и от кои се различава. Не го ли свържеш с тях, то ще се изпари в момента, в който престанеш да мислиш за него. Това имах предвид вчера, като казах, че решението не е важно. Важното са приликите и разликите. — Брайън усети, че говори на вятъра, и реши да изиграе коза си. — Както и да е, съставил съм самообучаваща програма, която разглежда доста опростено въпроса с последователните приближения. Ще ти дам едно копие. Можеш да си я пускаш винаги, когато усетиш, че пердето в мозъка ти започва да се спуска, и веднага всичко ще ти се изясни. И ако не друго, поне ще ти помогне да минеш тази част на курса.

— Наистина ли имаш такава програма?

— Да не мислиш, че те лъжа?

— Не зная. Наистина не зная нищо за теб, господин Интелект.

— Защо го каза?

Изпита някаква смесица от яд и обида. Беше чувал състудентите си да подвикват този прякор зад гърба му. И да се смеят.

— Извинявай, не исках, казах го неволно. Всеки тъпак, който те нарича така, сам е такъв. Извиних ти се, хайде, не се сърди.

— Не се сърдя — каза той и усети, че наистина е така. — Дай ми регистрационния си номер и ще прехвърля копие от програмата в модема ти.

— Все го забравям, но го имам записан някъде.

Брайън изстена:

— Не можеш просто така да го забравиш! Все едно да си забравиш кръвната група.

— Че аз не я знам.

Те се разсмяха и той намери единственото решение:

— Тогава ела у дома да ти дам копието.

— Ще ми го дадеш ли, наистина? Ти си бил голяма работа. Брайън Делейни.

Тя с благодарност улови ръката му. Пръстите й бяха много, много топли.