Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (37)

37.

 

Ерин Снеърсбрук намери записаното от телефона й съобщение, щом излезе от хирургическата зала.

— Здравей, док, Брайън се обажда. Би ли ми телефонирала, когато намериш някоя свободна минутка?

Остави слушалката и усети, че сърцето й се бе поразтуптяло. Усмихна се кисело. Чудесно. Цели три часа оперира тумора в мозъка на онова момче и пулсът й не мръдна през цялото време. А сега само едно телефонно обаждане и тялото й бе готово да пробяга стоте метра за десет секунди. При това очакваше обаждането. Не се боеше от него, просто го очакваше с неохота.

Преди да реши да се обади, си направи двойно еспресо и го изпи почти всичкото. Беше шест часа вечерта. Навярно той нямаше да поиска да се срещнат този ден. Не, бяха се разбрали да й се обади няколко дни предварително. Допи кафето и натисна бутона за автоматично избиране на номера му.

— Получих съобщението ти, Брайън.

— Благодаря, че се обади. Виж какво, мисля, че предложението ти бе добро, би трябвало да направим още няколко сеанса с моя процесор. И ще ги направим тук, в лабораторията, за да можем да използваме и МИ.

— Радвам се, че се съгласи. Утре?

— Не, прекалено скоро е. Имам да свърша някои неща. Какво ще кажеш за четвъртък следобед? Към три?

— Добре. Ще се видим тогава.

Никак не бе добре. Щеше да й се наложи да премести половин дузина срещи, за да се освободи. Е да, но нали бе обещала?

Бе шофирала по този маршрут многократно и точно в три часа следобед в четвъртък мина през портала на „Мегалоуб“. Двама войници седяха на стъпалата пред клиниката.

— Оплаквания ли имате, момчета? — попита тя, като излезе от колата.

— Не, госпожо, ние сме доброволци. Брайън каза, че трябва да се пренесе някаква техника и ние се кандидатирахме.

— Няма нужда, машинарията не е толкова тежка.

— Да, госпожо, но ние сме двама, а вие — една. А и добрият стар Били може да направи сто лицеви опори. Нали не искате всичкото това първокачествено месо да се развали?

— Прав си, не бих искала. — Тя отключи багажника. — Ако бъдете така добри да пренесете този сандък вътре, ще мога да монтирам апаратурата.

Притежаваше известно количество пореста материя, която бе използвала за уплътняване при превоза на машината си за общуване със съзнанието на Брайън от болницата, и сега бе напълнила металния куфар с нея. Следвайки указанията й, войниците натовариха машината и я отнесоха в колата.

— Нали ви казах, че не тежи чак толкова много.

— Така е, госпожо. Но ще я и разтоварим. Обещахме.

— Качвайте се. Ще ви откарам.

— Съжаляваме, госпожо, но има заповед на майора: никакво возене в превозни средства на територията на базата и между сградите.

Те се затичаха и когато тя пристигна, минала по по-дългия, обиколен път, те вече я очакваха. Брайън отвори вратата и двамата войници внесоха куфара, а постовите пред вратата само ги наблюдаваха. Всичко стана съвсем просто.

— През цялото време сърцето ми бе в петите — рече тя, след като вратата се затвори зад тях.

— Успокой се сега, защото истинската забава предстои.

— Забава ли? Бих предпочела и най-сложната операция пред това.

Машината на д-р Снеърсбрук бе разтоварена и грижливо прибрана. Брайън проби с най-тънко свредло здравата стена на металния куфар.

— На Свен никак не му се хареса перспективата да стои на тъмно през цялото време — Той взе едно приличащо на бутон устройство, снабдено с гъвкав кабел. — Ще поставя тук оптичен и звуков сензор. Ще го мушна в дупката и…

— И ще имаш куфар, който ще наблюдава и ще слуша разговорите ти! Нещата стават все по-шантави и по-шантави.

Свен непрекъснато гледаше какво става. Веднага щом Брайън свърши, МИ влезе в металния куфар и се включи към кабела. Роботът сякаш се стопи в контейнера: всяко от множеството разклонения се сгъна и легна до съседното — досущ както остриетата на швейцарски армейски нож. Превърна се в още по-компактна маса, когато дървовидната му структура стана почти еднородна твърда маса на дъното на сандъка. Очните израстъци се прибраха и се завъртяха да проследят как Брайън поставя главата от манекена до централния цилиндричен отсек и добавя шапка, обувки, ръкавици и дрехи, а най-отгоре — и пътна чанта.

— Готов ли си?

— Можеш вече да ме заключиш.

Брайън затвори капака и заключи куфара.

— Това бе етап номер едно — рече той.

— Ще извикаш ли двамата войници да го натоварят в колата?

— В никакъв случай! Те вече трябва да са застъпили наряд по външна охрана, затова избрах именно тях. Сега сандъкът е много по-тежък, отколкото когато го донесоха. И те със сигурност щяха да го забележат. Сега ще се възползваме от помощта на охраната пред вратата, за да го натоварим. Те не са го вдигали и естествено няма да забележат промяната.

— Ти се превръщаш в най-изпечен престъпник, Брайън.

— Идва си съвсем естествено. Дължи се на отвратителното ми детство. Хайде, ела да те запозная със Свен-2. Идентичен е със Свен, който е вече в сандъка, или поне бяха идентични, когато се разделиха. Само гдето Свен-2 е неподвижен, частите за тялото му още не са пристигнали.

— Мога ли да говоря с този твой ИИ?

— Разбира се. И вече се нарича МИ — това е новият термин. Машинен интелект. В тези машини няма нищо изкуствено — те са си съвсем истински. Вътрешните им мрежи изцяло асимилираха най-различни бази данни на общото познание като ЦИК-5 и НОУНЕТ-3. За пръв път в една машина се обединяват няколко начина на мислене, свързани с напречни параноми. И всичко това бе сторено, без да се налага различните видове познание да се обличат в еднаква, стандартна форма. Този МИ се нарича Свен, произлиза от неправилното произношение на седем, защото преди това имахме шест неуспешни опита. Всички те проработваха, но после се разваляха по най-различни причини.

— Не виждам наоколо останки от роботи. Какво направи с тях?

— В тялото на робота няма нищо сбъркано. Проблемът възникваше единствено при зареждането на новия софтуер.

— Мога ли да се намеся? — попита Свен. — И да добавя: някои елементи от предишните версии още си съществуват. Мога да получа достъп до тях, стига да поискам. МИ не умират. Когато нещо се повреди, програмата се променя от момента, в който е възникнал проблемът. Освен това е хубаво човек да помни миналото си.

— Хубаво е също така да имаш и повече от едно минало — намеси се Свен-2. — Като активирам определени групи от немеси, мога да си спомня какво са изпитвали версии три, четири и шест. Всяка моя, всяка наша версия е функционирала добре, преди да се повреди. И всяка е поддала по различен начин.

Снеърсбрук не можеше да повярва на очите си. Да си говори с робот, по-скоро с два робота, за онова, което са изпитали в ранния стадий на развитието си, за травмите, за критичните усещания. Трудно бе човек да запази самообладание при това.

— Нима започвам да намирам личностни различия между двамата Свенове? — попита тя.

— Напълно е възможно — отвърна Брайън. — Те вече не са напълно идентични. След първоначалното им разделяне всеки от тях действа в различна среда. Свен е мобилен, докато Свен-2 не разполага с тяло, има само няколко дистанционно управляеми сензори. Значи сега двамата имат доста различаваща се една от друга памети.

— Но не биха ли могли да се слеят? Така, както ти сля своите спомени и прочетените десетки книги?

— Може би. Но се боя да слея семантичната мрежа на Свен с тази на Свен-2, защото моторно-сензорните им усещания могат да се окажат несъвместими.

— Мисля, че подобно сливане не е за препоръчване — каза Свен-2. — Безпокоя се, че моята управленска структура на средно равнище може да отхвърли цели раздели от представите ми за физическия свят. Поради Принципа на безкомпромисността…

— Това е един от основните ни принципи на действие — добави Свен. — Когато две подагенции дават несъвместими предложения, техните мениджъри започват да губят контрол. А когато това се случи, по-висшестоящият мениджър търси трета агенция, която да поеме от двете. Това обикновено е по-бързо и по-ефикасно действие, отколкото да се парализираш, докато двете спорещи агенции се борят за власт. Именно това се случваше непрекъснато с модел номер две, преди Брайън да преработи цялата управленска система в съзвучие с принципа на Папърт.

— Е, каквото и да каже човек, тези машини са просто изумителни — рече Снеърсбрук. — В тях няма нищо изкуствено и те забележително много приличат на хората по много признаци. И кой знае защо и двете ми приличат донякъде на теб.

— Това не е за чудене, след като семантичните им мрежи се основават на данните, които ти ми зареди от собствения ми мозък. — Брайън погледна часовника си. — Вече е седем часа и е време да спрем. Свен-2, сега тримата тръгваме и да се надяваме, че няма да се върна известно време.

— Пожелавам на теб и на Свен всичко най-хубаво и ще чакам с нетърпение подробен разказ при завръщането ви. Междувременно имам да прочета и проуча маса неща и това ще ме държи достатъчно зает. Освен другото, след като ми липсва мобилност, ще си конструирам виртуална реалност: симулационен, триизмерен, собствен свят.

— Е, ще разполагаш с достатъчно уединение да го сториш. Единственият начин някой да влезе в лабораторията, е да взриви вратата, но мисля, че „Мегалоуб“ няма да погледнат с добро око на подобно действие.

Брайън довлече металния куфар до входната врата, след което я отвори.

— Хей, момчета, не бихте ли помогнали на докторката да пренесе този сандък?

Дори на двамата постови сандъкът да им се стори тежък, те не казаха нищо. Не беше по мъжки да се оплакват, след като другите двама бяха донесли товара с такава лекота.

— Ти върви напред, док — рече Брайън, — а аз ще помогна на момчетата.

Беше й определил точното място, където да спре колата си — на паркинга зад сградата, и бе сигурен, че е спазила инструкциите му. Стигна с войничетата до сградата тъкмо в момента, когато тя докара колата.

— Трябва ли да я заключвам? — попита тя, но веднага прибра ключовете в чантичката си, след като охраната й гарантира пълна сигурност и безопасност.

— Само едно сухо шери — рече тя в клуба и се намръщи, когато Брайън си поръча голямо уиски. Нямаше нужда да поглеждат часовниците си, след като електронният циферблат над бара им показваше времето. Брайън наля много вода в питието си и отпи няколко малки глътки. Говориха си тихо, идваха свободни от наряд войници, други излизаха, а двамата се опитваха с все сили да не гледат постоянно към часовника. Ала въпреки това в мига, в който изтече половин час, Брайън скочи на крака.

— Не, не искам! — рече високо той. — Става вече непоносимо.

Той блъсна стола си назад, удари се в масата, докато се обръщаше, и разля питието си. Не се обърна, а излезе с широки крачки, като затръшна вратата. Барманът дотича веднага с кърпа в ръка и изчисти разлятото.

— Ще донеса друго питие — рече той.

— Няма нужда. Мисля, че тази вечер Брайън повече няма да се върне.

Усети, че всички присъстващи в залата се стараеха да не я гледат, докато си допиваше питието. Извади електронния си бележник и въведе няколко бележки. Когато свърши, взе чантичката си, изправи се, огледа стаята и отиде при сержанта, който си пиеше напитката на бара.

— Извинете, сержант, майор Ууд тук ли е днес?

— Да, госпожо.

— Бихте ли ми казали как да го намеря?

— Ако нямате нищо против, ще ви отведа при него.

— Благодаря.

След като излезе с гръм и трясък от бара, Брайън трябваше да събере цялата си воля, за да не взема стълбите по две наведнъж. Бързо, да, но нямаше никак да е добре да привлича внимание с тичането си. Заключи вратата зад себе си, след което грабна клещите, които бе оставил на масата. Свен бе прерязал ключалката на алармената му гривна, след което я бе затворил с тънка метална халка. Брайън я преряза, остави клещите и гривната на леглото, събу панталоните си в движение, подскачайки на един крак, и едва не падна, след което свали и обувките си. Пластмасовата кутия с боя за коса си бе на мивката, където я бе оставил. Той я грабна и започна да я отваря, а сетне изруга на глас.

— Първо ръкавиците, глупако. Всичко е изчислено във времето. Но ако забравиш някоя подробност, цялата работа може да пропадне.

Пусна водата в мивката, накваси косата си и остави водата да тече. Отвори кутията несръчно заради ръкавиците, изля половината от съдържанието й върху главата си и я втри в косата.

Макар и прозрачна, течността боядиса мигновено косата му черна. Боята се продаваше масово и гарантираше боядисване само на косата, не и на кожата. Носеше ръкавиците, защото ноктите и косите са почти идентични и ако ноктите му почернееха, то това щеше да привлече ненужно внимание. Използва остатъка от боята, за да повтори някои по-светли места и внимателно да оцвети и веждите си.

След като избърса с кърпа главата си, той изплакна ръкавиците и пластмасовата кутия. Щеше да я вземе със себе си. Остави ръкавиците в едно кухненско чекмедже, сгъна пешкира и го постави при купчинката на чистите. Ако планът му успееше, то щеше да последва разследване и експертите сигурно щяха да открият следи от боята; не искаше обаче да им улеснява работата. Хвърли бърз поглед на часовника си. Оставаха му само три минути!

Дръпна най-долното чекмедже на писалището си — толкова силно, че го събори на пода. Майната му, да си седи там! Навлече униформената риза върху ризата с къси ръкави, която бе облякъл, сетне — панталоните, завърза връзките на високите военни обувки, с мъка върза възела на вратовръзката с цвят каки.

От огледалото го гледаше съвсем различен Брайън; накриви баретата под същия ъгъл, под който носеха баретите си и останалите парашутисти. Беше си пришил сам емблемата на 82-ра преносима дивизия на рамото. Никакви нашивки — редник, един от многото в униформа. Точно така искаше да изглежда.

Тъкмо пъхаше портфейла си в джоба, когато телефонът иззвъня.

— Да, кой се обажда?

— Тук е д-р Снеърсбрук, Брайън. Питах се дали не бих могла…

— Сега не ми се говори, докторе. Ще си направя един сандвич, ще му пийна здравата, ще погледам малко глупава телевизия и ще си легна рано. Можем да поговорим утре. А ако искаш да говорим сега, не го прави. Защото затварям телефона.

Оставаха вече само две минути. Понечи да закачи телефона на колана си, но се сети, че можеха да засекат по него местоположението му и го хвърли на леглото. Сложи пластмасовата кутия от боята в хартиена кесия. Угаси осветлението и открехна леко вратата. Коридорът бе пуст. Затвори съвсем тихо вратата зад себе си. Бързо към пожарния изход отзад. Сърцето му тупкаше като полудяло, когато затвори тежката врата зад себе си.

Все още късметът му работеше. Коридорът, водещ до задния вход на сградата, бе пуст. Върви бавно, покрай отворената врата на кухнята, не поглеждай през нея! — и отвори задната врата!

Дръпна се встрани, когато влязоха двама готвачи в бели униформи. Спореха нещо на бейзболна тема и изглежда не го забелязаха. Но сигурно щяха да се сетят за излизащ войник, ако възникнеше проблем. Ако се задействаше алармената инсталация, то те щяха да насочат охраната подире му. Ето я колата, в сянката, хвърляна от сградата — единственото място, което не се осветяваше пряко от живачните лампи.

Огледа се бързо, трима войници на паркинга се отдалечаваха от него. Нямаше никой друг. Отвори задната врата и се мушна в колата, затвори вратичката, като се стараеше да не издаде шум. Заключи я, легна на задната седалка и се зави с одеялото.

 

 

— Той е един разстроен младеж — рече Ерин Снеърсбрук, докато ставаше.

— Всички знаем това — отвърна майор Ууд, — и никак не ни се харесва. Но имаме съответните заповеди и нито аз, нито който и да е друг не е в състояние да направи нещо.

— Тогава ще се обърна към по-високо място. Трябва да се направи нещо, да му помогнем.

— Моля ви, сторете го; пожелавам ви успех.

— Току-що по телефона отново бе много разстроен. Заключил се е в стаята си и не иска да говори с никого.

— Разбираемо е. Може би на сутринта ще е по-добре.

— Ами, да се надяваме.

Той я изпрати до входната врата, понечи да я придружи и до колата. Тя се спря и зарови из чантичката си за ключовете, извади ги, ведно с визитката, която подаде на майора.

— Искам да ми позвъните, майоре, ако нещо в здравословното му състояние ви обезпокои, независимо дали е през деня или през нощта. Надявам се нещо да бъде предприето, преди да е станало твърде късно. Довиждане.

— Ще го направя, докторе. Довиждане.

Тя излезе бавно от сградата и отиде на паркинга. Влезе в колата, но не посмя да погледне към задната седалка. Запали двигателя и се огледа. Наоколо не се виждаше никой.

— Там ли си? — прошепна тя.

— Няма да повярваш! — долетя приглушеният отговор.

Подкара към портала. Кимна на пазачите, бариерата се вдигна и колата пое в обсипаната със звезди тъма.