Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

8.

25 март 2023

 

Хората от опашката мърмореха и се оплакваха, но не и Беникоф. Не само че нямаше нищо против, но дори бе доволен от охраната. Когато най-сетне стигна до двамата военни полицаи, те хладно поискаха картата му за самоличност, въпреки че отлично го познаваха. Разгледаха я внимателно, сетне и пропуска му за болницата и чак тогава го пуснаха до вратата. Отключи я друг охранител, който пазеше отвътре.

— Имате ли проблеми, сержант?

— Обичайните и вие знаете с кого.

Беникоф кимна утвърдително. Той бе свидетел как генерал Шорхт бе сапунисвал този сержант — и то главен сержант с нашивки от лактите до раменете, — но за генерала това нямаше никакво значение.

— И аз си имам неприятности с него, затова съм тук.

— Труден живот — рече сержантът с явна апатия.

Беникоф намери вътрешен телефон, позвъни на секретарката на Снеърсбрук и разбра, че лекарката е в библиотеката. Обясниха му как да я намери.

Подвързани с кожа медицински книги закриваха всички стени; от години бяха безнадеждно остарели до една, но ги бяха оставили за украса. Библиотеката бе изцяло компютризирана, тъй като всички книги се издаваха в дигитален вид. Това стана възможно, едва когато бяха приети конвенции и стандарти за илюстрациите и графиките, в повечето случаи анимационни. Сега всяка книга или списание се въвеждаха в базата данни на библиотеката в мига на публикуването им. Ерин Снеърсбрук седеше пред терминала и даваше устни команди.

— Мога ли да те прекъсна? — попита Беникоф.

— Една секунда. Дойдох да копирам това в моя компютър. Готово.

Тя натисна клавиша ENTER и статията мигновено бе прехвърлена в базата данни на собствения й компютър. Докторката кимна и се завъртя със стола си.

— Говорих тази сутрин с един приятел от Русия и той ми разказа нещо интересно. От Санкт Петербург е, ученик на Лурия. Става дума за много оригинална разработка в областта на възстановяването на нервите. С какво мога да ти бъда полезна?

— Генерал Шорхт непрекъснато ме тормози за по-подробни доклади. А пък аз тормозя теб.

Ниет праблем, както казват нашите руски приятели. А какво става по твоята част? Има ли напредък?

— Абсолютно задънена улица. Ако има следа, в което се съмнявам, с всеки изминал ден тя става все по-студена. Никакви улики, никакви признаци, никаква представа кой го е направил и как. Не би трябвало да знам това, но ФБР е успяло да монтира тайни подслушватели във всяка лаборатория или факултет на всички университети и по-големи предприятия в страната, които работят по ИИ, за да се установят неочаквани промени или въвеждане на нова информация в компютрите. Търсят данните за ИИ, откраднати от лабораторията на Брайън. Бедата разбира се е в това, че не знаят какво точно да търсят.

— Това шпиониране ми се вижда малко нещо незаконно.

— Така е. Но ще ги потърпя още малко, преди да ги разоблича. Не това обаче ме безпокои. Истинският въпрос е дали агенциите по безопасността разполагат с достатъчно специалисти, които да интерпретират тези данни. Трябва ни някаква нишка. И тъкмо заради това ме натиска генералът.

— Защото единствената ни възможност остава Брайън да си спомни нещо, да се възстанови, да отговори по някакъв начин, така ли? Страхотно! В калпавите романи съм срещала израза „той кимна мрачно“. Сега вече знам какво е, защото ти току-що го направи.

— Мрачно, потиснато, отчаяно — както ти хареса. А как е Брайън?

— Напредваме добре, но времето не ни стига.

— Да не би да се влошава?

— Не, не ме разбра. Модерната медицина може да стабилизира даден организъм, да го поддържа жив с години, дори и след като мозъкът е изгубил контрол върху него. Можем да поддържаме Брайън физически в реанимацията, докато не умре от старост. Не мисля обаче, че искаме това. Имам предвид, че открих и съединих отново почти милион нервни влакна. Намерих и получих достъп до най-ранните спомени на Брайън — от рождението му до дванайсетгодишна възраст. Фините съединители и компютърът работят добре и в най-близко бъдеще би трябвало да успеят да осъществят всички възможни връзки. С тази техника стигнах до евентуалния възможен предел.

— Защо работиш върху детските му спомени, след като на нас ни трябва възрастният човек, който да отговори на въпросите ни?

— Защото старият израз, че детето е родител на възрастния човек, е доста верен. Няма начин, по който да можем да възстановим мозъчните връзки на по-високо равнище, ако не функционират връзките на по-ниското. Това означава, че с огромната си структура човешкият мозък може да бъде възстановен само по един път — отдолу нагоре, почти по същия начин, по който е бил първоначално изграден…

— Като казваш „изграден“, какво имаш предвид — изграден от какво?

— Мозъкът се състои от много малки частици, всяка сама по себе си лишена от разум. Наричаме тези частици „агенти“. Всеки агент сам за себе си може да извършва нещо съвсем просто, което не изисква никаква мисъл. Но когато са свързани, по точно определен социален начин, те работят досущ като едно общество — и точно така интелектът възниква от не-интелекта.

Тя помълча малко и добави:

— За щастие, на повечето от агентите им няма нищо, защото мозъчните клетки се намират в незасегнатото сиво вещество. Ала по-голямата част от връзките между тях си проправят път през бялото вещество на мозъка и много от тях са прекъснати. Ето с това се занимавам сега. Да открия и да съединя отново голямо количество най-прости агенти на сензорно и на моторно равнище. Ако мога да възстановя достатъчно групи агенти, формирани на всеки стадий от развитието на Брайън, това ще ми даде възможност да „ремонтирам“ и структури, които са се формирали на следващите стадии. Етап подир етап. Пласт подир пласт. И различните видове кръстосани връзки помежду им. В същото време трябва да възстановя линиите за обратна връзка между агентите на всяко ниво, както и системите в други дялове на мозъка, които управляват разсъдъка и способността на човека да усвоява нови знания. Тези различни линии и кръгове са от първостепенно значение, защото тъкмо те поддържат разумната и рефлективна дейност, която отличава мисленето на човека от това на животното. Засега съм почти в края на този първи етап на възстановяване. След няколко дни ще знам дали съм успяла или не.

Беникоф поклати удивен глава.

— Ти успя да ми създадеш всекидневния навик да мисля за немислимото. Онова, което правиш, е толкова ново, толкова различно, че за мен в основата си то е, признавам, непонятно. Да влезеш в главата на Брайън, да слушаш мислите му и да ремонтираш повредите! Той дали усеща нещо, когато правиш всичко това?

Снеърсбрук сви рамене.

— Няма начин да разберем. Предполагам, че не би могъл да си обясни онова, което усеща, защото мозъкът му още не е човешки. Аз лично обаче вярвам, че докато мозъкът му се възстановява, е напълно възможно съзнанието му да преоткрива и да изживява отново важни събития от ранния му живот.

 

 

Докато минаваше по коридора, Доли чу потракването на клавишите на компютъра и се усмихна. Брайън обикновено бе много самотен и тя се зарадва, че го вижда с негова студентка.

— Някой да иска току-що изпечена шоколадова курабийка? — попита тя с чиния в ръце. Ким изписка от удоволствие.

— Една за мен, мисис Делейни. Благодаря!

— Брайън?

— Първо да свършим тук — възропта той. — Хайде, Ким. По-добре ще е да си направиш домашното и чак тогава да почиваш. Тъкмо започна да разбираш какво означават базисните вектори.

— Можем да свършим и по-късно. Вземи си.

Брайън въздъхна и лапна една от още топлите курабийки.

— Вкусна е — рече с пълна уста той.

— Ще ви донеса и мляко за курабийките.

Когато Доли донесе подноса с пълните чаши, бе нарамила и чантичката си.

— Трябва да отида да напазарувам, а сигурно по магазините ще има много народ. Това означава, че ще закъснея, а баща ти ще се разстрои, ако се върне преди мен. Кажи му, че вечерята ще е както винаги в шест, готова е, в микровълновата печка. Няма да забравиш, нали?

Брайън кимна и изпи млякото си докрай. Доли излезе. Той остави чашата и се обърна отново към компютъра.

— Сега, да се върнем там, където спряхме.

— Не! — каза Ким. — Нали щяхме да си починем?

Тя бутна книгите настрани, отпусна се на леглото, разбуха възглавницата, направи я на топка и я намести зад гърба си.

— Почивката си е почивка, трябва да разбереш това.

— А работата си е работа, ти пък трябва да разбереш това.

Той се завъртя на стола си и натисна клавиша SCROLL. Текстът пробяга по екрана, бели букви и отбелязани в червено пасажи.

— Виждаш ли всичкото това червено? Знаеш ли какво означава?

— Да не ти е текла кръв от носа?

— Бъди по-сериозна. Ким. Нали знаеш, че се заех да ти помогна с това домашно за негодника Бетсър, да добавя това-онова, да поправя тук-там, където си сбъркала. Реших, просто ей така, да видя колко нови неща съм добавил и започнах да ги маркирам с червено, както и всички поправки и промени. Както виждаш, червеното е много повече от бялото.

— На света има много още неща, освен ИИ. И след като вече стана, донеси ми една курабия.

— Ще се провалиш по този предмет — рече той и й подаде чинията.

— Много важно. Могат изобщо да ме изхвърлят от колежа. Тогава ще се омъжа за милионер и ще обикалям света със собствената си яхта.

— Големи приказки за една сърдитка от Платформите. Бас ловя, че никога не си била на брега.

— Походила съм, дребосъко, походила съм — тя облиза шоколада от пръстите си и с полупритворени очи заговори гърлено с лош френски акцент. — Аз видяла свят и подлудила със страст онзи принц.

— Подлудила от досада! Имаш добър ум, Ким. Просто те мързи да го използваш.

— Ум! Стига с тоя ум. А какво ще кажеш за тялото?

Тя дръпна надолу блузата си, за да оправи деколтето. Но я опъна прекалено силно, блузата се разкопча и разкри едната й гола гръд, с нежно розово зърно. Изкикоти се и закопча блузата.

— Аз побърква мъже…

Гласът й обаче стихна, когато видя какъв бе ефектът от инцидента върху Брайън. Бе побледнял, а очите му бяха широко отворени.

— Успокой се — рече тя. — Виждал си много повече голотии на плажа, дето се пекат онези ненормалници.

— Никога не съм ходил там — отвърна той дрезгаво.

— Е, не те виня за това. Някои от нудистите са доста грозновати. — Тя го погледна и веждите й се вдигнаха нагоре. — Ей, ти на колко години си?

— На тринайсет.

Тя внезапно се изправи на колене и го погледна в очите.

— Но си висок колкото мен и не изгледаш никак зле. Целувал ли си се досега с момиче?

— Хайде да работим — рече неловко той и се извърна.

Тя го хвана за рамото и го обърна отново към себе си.

— Това не е отговор. А ми е ясно, че знаеш за момичетата; видях под леглото ти няколко стари броя от „Плейбой“, снимките на голите мацки в средата на списанията са направо изпепелени от погледа ти. Може би знаеш как изглеждат, но се обзалагам хиляда към едно, че си един тринайсетгодишен сладур, който досега не се е целувал ни веднъж. Сега ще се научиш.

Брайън не се отдръпна, когато тя нежно обхвана главата му с ръце и впи устни в неговите. Радостно изхъмка и езикът й се плъзна между устните му; усети как мускулите на ръцете му върху гърба й се втвърдяват. Тя свали ръката си надолу и установи, че не само те се бяха втвърдили.

Разкопча колана му.

 

 

Брайън не можеше да проумее как така никой не разбираше от пръв поглед какво му се е случило. А беше архиважно, земетресение с най-голяма сила и би трябвало да е изписано по лицето му. Щом помислеше за това, и усещаше как кожата му пламва от неповторимите спомени; когато Доли се върна у дома, Ким вече си бе отишла; чу и баща му да се прибира след няколко минути. Остана в стаята си колкото можа по-дълго, слезе чак когато повторно го повикаха за вечеря.

Но и двамата не забелязаха нищо. Брайън се нахрани мълчаливо, надвесил лице над чинията. Обсъждаха някакъв пикник, на който бяха поканени следващия уикенд — на никой не му се ходеше. Ала не ставаше дума за удоволствие, а за работа и в крайна сметка взеха неизбежното решение. Почти не забелязаха, че напусна масата и се върна в стаята си.

Това, което най-много безпокоеше Брайън, бе, че случилото се изглежда изобщо не се бе отразило на Ким. На следващата сутрин тя мина покрай него в коридора, рече му едно „Здрасти“ и толкоз. Той мисли за това през целия ден в колежа, за ужас на преподавателите си отговаряше погрешно: избяга от следобедните лекции и заскита по платформите. Сам, над морето.

Щом той изживяваше тъй дълбоко случилото се, защо тя бе толкова спокойна? След като си зададе въпроса по този начин, отговорът дойде от само себе си. Защото го бе правила и преди. Тя беше осемнайсетгодишна, с пет години по-голяма от него, цели пет години, за да се събуди интересът й към момчетата. Ревнуваше я от тях. Но кои ли бяха те? Не би посмял да я попита. В крайна сметка си каза „да вървят по дяволите“ и се опита да изгони тези мисли от главата си. Затърси повод при първа възможност да я види насаме.

Следващата сутрин я изчака в коридора и я пресрещна преди лекциите.

— Снощи стоях до късно и свърших курсовата ти работа за семестъра.

— Да вярвам ли на ушите си? Да не би наистина да каза онова, което току-що чух?

— Ъхъ. Реших, че ще е по-добре да я завърша изцяло и след това да ти я обясня стъпка по стъпка. Може би така по-добре ще запомниш онова, което си написала.

Той се опита следващите му думи да прозвучат съвсем небрежно.

— Ела този следобед и ще минем материала за първи път.

— Не ще и дума. Ще се видим следобед.

Времето се точеше безкрайно бавно. Бе денят, в който Доли играеше следобед бридж; къщата щеше да е свободна.

 

 

— Това е краят на хирургическата намеса — диктуваше тихо Снеърсбрук. — Всички импланти са поставени на място. Централният процесор е включен. Почти е завършено възстановяването на нервните окончания в поразените части на мозъчната кора. Стимулирана е замяната на връзките към корпус калосум. Инсталирани са оптичните кабели между чиповете, това е последната от процедурите, които изискват интервенция в черепа. Менингиалните обвивки са или възстановени или подменени и сега покривам ръбчетата на онази част от черепа, която бе отстранена, за да се осигури достъп до мозъка. Така тя ще прилепне плътно и ще затвори отново черепа. Процедурата започва сега.

Не изрече на глас обаче, че това бе краят само на хирургическите процедури. Новите и неизпробвани начинания, за които хранеше надежда, че ще възстановят връзките в съзнанието на Брайън, бяха едва в началния си стадий. Нови и непроверени, дали щяха да подействат?

Престани да мислиш. Свършвай с това и карай нататък.

 

 

Когато Брайън най-сетне излезе от компютърната лаборатория, навън бе влажен и горещ юлски следобед. Бе завършил едно подобрение, както се надяваше, на ЛАМА — програмен език за създаване на ИИ, за който му бе помогнал баща му. Ако се окажеше прав, то действието на кръстосаните връзки на ЦИК-информационните мрежи щеше да се ускори десетократно. Новата техника обаче трябваше да се провери и ако работеше на собствения си компютър, това щеше му отнеме цели дни: затова успя да си издейства известно машинно време за работа на Крей-5 и ако всичко вървеше нормално, щеше да има известни резултати още на следващата сутрин. Което означаваше, че дотогава не би могъл да свърши нещо съществено.

А имаше и голяма вероятност Ким да го чака в къщи. Забърза и прогизналата от пот риза залепна на гърба му. Тя нямаше лекции следобед и можеше да дойде за „частните уроци“, както ги наричаше. Да, щеше да има и частни уроци, защото наистина се нуждаеше от тях. Пропускаше семинари, не ходеше на лекции, защото знаеше, че той щеше да й каже какво да направи преди изпитите. Ненавиждаше ученето и винаги се радваше, като намереше нещо по-весело, с което да се заеме. Брайън намали крачка, усетил, че едва поема дъх. По-кротко, в тази жега човек може направо да пукне.

Още щом отвори входната врата, лъхна хладен въздух и веднага го обгърна.

— Има ли някой в къщи? — извика той, но му отвърна само тишината. Сетне чу музика, усмихна се и бутна полуотворената врата на стаята си.

— Извиках, но ти не ме чу.

Стереоуредбата работеше, настроена на станцията, излъчваща соул музика от Мисисипи, но стаята бе празна. Леглото му бе разбъркано, възглавниците — опрени на стената, така както ги харесваше тя. Потърси бележка. Ким още пишеше бележки, без изобщо да се сети да влезе в компютърната мрежа. Не намери нищо. Изключи музиката, единственият шум сега идваше от вентилатора на компютъра му. Компютърът пробръмча — влизаше в някакъв диск. Кухнята — там трябва да беше. Ким бе винаги готова да гризе нещо. Чашата и мръсната чиния в мивката бяха доказателство за това. Но я нямаше и в кухнята.

Не отговаряше и телефонът й. Претърси по-внимателно за втори път — неведнъж му бе оставяла бележки, писани на ръка; беше може би единственият човек в компютризирания УСИ, който още правеше това; отново не откри нищо. Да не би да бе победила стародавната си неприязън и да му бе оставила съобщение в компютъра? Стартира комуникационната програма, но и там нямаше нищо.

Странно, започваше вече да се безпокои. Да не би да й се бе случило нещо лошо? Входната врата бе затворена, но не и заключена. Заключваха я само нощем; университетското градче бе оградено и безопасно местенце. Само че никое място не можеше да бъде напълно безопасно. Нима не бяха заловили наркотрафиканти на брега само на няколко мили по на юг? Изолираните платформи на УСИ може би бяха идеалното място за повторен опит. Вниманието му бе привлечено от изненадващ звук, компютърът избръмча и светна лампичката на дисковото устройство.

Но разбира се! Програмата си вървеше от няколко дни, машината бе на вербален команден режим, така си стоеше повечето време, дори и когато вкарваше данни с клавиатурата: бе програмирана да записва всички думи и звуци и да им отговаря, ако бе необходимо. Трябваше да има запис на гласа й.

Не бе трудно да го открие. Върна се назад, включи говорителите и чу как самият той похърква. Прескочи напред, чу сутрешните новини, които бе слушал, докато се обличаше. Напред, още напред — и ето я самата нея! Тананикаше си заедно с радиото. Нищо лошо дотук; той отново прехвърли напред, от скоростта звукът заприлича на говора на Патока Доналд; когато чу гласа й, спря. Говореше по телефона.

— Разбира се, да. Щом настояваш. Скоро. Да. Чао.

Записана бе само едната част от диалога: никога не му бе хрумвало да постави микрофон и на телефона си. Пусна записа бързо напред, чу нещо, върна се обратно. Записан бе смехът на Ким.

Внезапно мъжки глас каза:

— Направи го още веднъж и няма да имам спиране.

Брайън хвана с ръце главата си, наведе се, доближи ухо до говорителя. И чу звуци, чийто произход можеше да бъде само един: любене. В неговото легло. С някой друг. Слушаше всичките унизителни звуци, охкания, засилващите се нейни възклицания от изпитваното удоволствие.

Изслуша всичко, докато не свършиха. Сетне си говориха тихичко, но той вече не слушаше. Гласовете бяха едно нищо, не означаваха нищо.

Беше свършен. Край. Кръвта пулсираше в слепоочията му, бе обзет от ужасното чувство, че е предаден. Не бе означавал за нея абсолютно нищо — освен навярно безплатен частен учител; а всъщност може би тя си бе платила за уроците! Никога не се бе отнасяла сериозно към него, никога не бе изпитала онова, което изпитваше той. Това, което сега засрамен осъзна, бе, че любовта му — по кучешки всеотдайна — бе изцяло еднопосочна. Тя не бе я споделила. Може би дори не се и досещаше за неговите съкрушителни и всепоглъщащи чувства. Пръстите му трепереха от ярост, от унижение: извика файла на предателските гласове и го изтри. Сетне преформатира тази част от диска, така че файлът никога да не може да се възстанови. Искаше да руши още и още. Потърси всички неща, които бе правил за нея и ги изчисти от диска. Изтри и един команден файл — съобщения от нея. Ръцете му трепереха, а очите му се напълниха със сълзи. Любовта се превърна в гняв, привличането — в измяна. Ръцете му още трепереха, когато вдигна клавиатурата, готов да я запрати върху екрана.

Това беше лудост. Пусна клавиатурата, излетя от стаята в коридора, отиде до кухнята и застана на прага й — със стиснати юмруци, разтърсван от противоречиви чувства. На плота пред него бяха наредени ножове, той извади най-големия, провери острието му с палец; копнееше да го забие в нея. Да го забива отново и отново.

Да я убие? Що за мисли го бяха споходили? Нима простите, рутинни емоции бяха взели връх в живота му? А къде останаха логиката и интелектът? Когато остави ножа на място, ръцете му все така трепереха. Стоеше до мивката и гледаше с невиждащ поглед през прозореца.

Имаш мозък, Брайън, използвай го. Или се остави емоциите да завладеят живота ти. Убий я, отмъсти си и влез в затвора за убийство. Не, наистина това не бе най-страхотната идея. Какво ставаше? Как бе възможно някакво чувство да измести интелекта, мисълта?

Някакъв подсъзнателен център бе взел връх — ето какво се бе случило. Помисли си за „мозъчното общество“ и как работи то. Мозъкът е разделен на много подцентрове, които изобщо не разполагат със собствен интелект. Какъв пример бе използвал баща му, за да го обясни? Шофирането. Някакъв подцентър може да управлява колата, докато съзнанието е заето с други неща. И взема управлението в свои ръце, само когато се случи нещо необичайно. Мозъчното общество работи обикновено в режим на сътрудничество между всички подцентрове. А сега някакъв глупав подцентър бе взел връх и управляваше всичко. Някакъв тъп, ирационален подцентър на сляпото увлечение — с тестиси вместо мисъл, интересуващ се само от предателството, ревността и яростта. Нима искаше той да владее живота му?

— Не, по дяволите!

Отвори хладилника, взе си кутия безалкохолно, отвори я и я преполови на един дъх. Сега вече бе много по-спокоен и разумен. Знаеше какво бе станало: част от съзнанието му бе взела връх, жаждаше мъст и потискаше всичко останало. Не съществуваше нищо такова като „централно аз“, макар да бе лесно да се повярва в противното. Колкото повече изучаваше как действа интелектът, толкова повече се убеждаваше, че всяка личност бе своего рода „комитет“. Мозъкът се състоеше от множество малки първични животинки — „праспециалисти“, ето как ги наричаха.

Животното на глада взема надмощие, когато човек огладнее. Животното на страха — когато на хоризонта се появи опасност. А всяка вечер връх взема животното на съня. Това бе кръгът на цар Соломон. Цялата механика, разкрита от Лоренц и Тинберген. Онези сложни мрежи на мозъчните центрове на глада, секса, самозащитата, чиято еволюция бе отнела милиони години. Не само при влечугите, птиците и рибите, но и в части от неговия собствен мозък.

А сега неговото собствено сексуално животно хапеше и виеше толкова силно, че изпитваше болка. Някакъв примитивен подцентър в основата на мозъка, с който трябваше да се пребори.

— Това не съм аз! — изкрещя силно той и удари тъй силно по масата, че ръката го заболя. — Не съм същинският аз! А някаква отделна, глупава, но могъща частица. Излишък на сексуална енергия!

Но той бе нещо повече от едно примитивно животно. Притежаваше интелект, тогава защо не можеше да го използва? Как можеше да допусне да вземе връх някакъв тъп подцентър? Къде бе онзи управител на разума, който би трябвало да бди и да го постави на мястото му?

Взе кутията безалкохолно и сръбна малко. Седна пред компютъра и отвори нов файл, кръсти го САМОКОНТРОЛ, сетне се облегна назад и помисли какво трябваше да последва.

Повечето мозъчни процеси се извършват подсъзнателно, защото голямата част от подцентровете трябва да бъдат автономни — отделени, като да речем, ръцете и краката — за да работят ефикасно. Когато като бебе се е учил да върви, в началото навярно го е правил неумело, препъвал се е и е падал, сетне постепенно се е научил от грешките. Старите подцентрове на несигурния вървеж постепенно са били изместени или потиснати от новите — на твърдата крачка — които работят по-автоматично, без необходимост от разумно мислене. Толкова много агенти и всичките трябва да бъдат управлявани — но от какво? Точно сега те изглежда бяха извън всякакъв контрол. Беше дошло времето той да поеме управлението; трябваше да упражни повече самоконтрол. Време бе самият той да реши кои от тези подцентрове да бъдат ангажирани. Това мистериозно, отделно Аз — то трябваше да бъде управителят, централният контрол, който да кореспондира със същността на съзнанието на Брайън.

— Онези глупави програми за ИИ биха могли да използват една подобна управленска машина — рече той и се задави с питието.

Нима бе толкова просто? Нима това бе липсващият елемент, който би събрал в едно всички отделни части? Напоследък изследователските лаборатории за ИИ в университетите в Амхърст, Нортуестърн, в Технологичния институт в Кюсю, бяха претъпкани с толкова интересни системи. Системи, основаващи се на логичните правила; системи, основаващи се на разбирането на даден текст; самообучаващи се системи, основани на невралните мрежи — всички те решаваха даден проблем по собствен път. Някои можеха да играят шах, други — да планират финансови инвестиции. Всички до една — самостоятелни, работещи от само себе си; но нито една от тях изглежда не бе в състояние наистина да мисли. Защото никой не знаеше как да накара всички тези полезни неща да заработят заедно. Онова, от което се нуждаеше изкуственият интелект, бе нещо като вътрешно той. Някакъв вид централна управляваща машина, която да свърже всички подцентрове в една-единствена работеща система.

Не можеше да е толкова просто. Не би могло да съществува някакъв подобен той, който да поеме управлението — просто защото съзнанието не съдържа някакви реални хора, а само множество подцентрове. Ето защо това той не би могло да бъде някаква единица, защото нито една единица не би могла да е толкова умна. Следователно това той трябва да е някаква илюзия, създадена от дейността на друго, съставено от подцентрове „общество“. Инак пак ще липсва нещо, нещо, което да управлява този „управител“.

— Не е съвсем ясно. Не съм го обмислил достатъчно. Ще е необходима още доста работа.

Записа файла с размишленията си и тогава забеляза, че на диска бе останал още един файл с името КИМ. Семестриалната й курсова работа за Бетсър. Тя разполагаше с копие от нея, но никога нямаше да я схване, още по-малко пък да я обясни, когато я изпитват. Може би трябваше да я запази, след като тя бе станала причина да се зароди идеята му за управляваща програма. В никакъв случай! Удари клавиша DELETE и тя изчезна при останалите.

Последното нещо, което направи, бе да изключи компютъра си, така че да не приема обаждания от нейния телефон. Но и това не бе достатъчно — можеше да позвъни от уличен автомат. Добави програма, която щеше да отклонява всички телефонни връзки — край на обажданията от когото и да било.

Накрая се отпусна — уморен, със сухи очи. Предаден по всички възможни начини.

Никога повече нямаше да допусне да му се случи подобно нещо. Никой нямаше да му стане толкова близък, че да е в състояние да го нарани. Щеше да продължи да мисли върху управляващата програма за ИИ, да я накара да заработи и така да забрави за Ким. Да забрави за всички момичета. Подобно нещо никога нямаше да се случи отново с него. Никога.