Хари Харисън, Марвин Мински
Опцията на Тюринг (38)

38.

 

Ерин Снеърсбрук се видя принудена да мине на автопилот, тъй като кракът й натискаше педала за газта все по-силно и по-силно, оттегляше го, само когато се усетеше. Пустинята представляваше океан от мрак, който ги обгръщаше отвсякъде; само фаровете дълбаеха светлинен тунел над извиващата се лента на пътя пред нея. Изминаха почти миля, преди да забележи колата, паркирана на банкета. Намали и спря зад нея. Въздъхна с облекчение, сетне се обърна и заговори през рамо:

— Вече си в безопасност. Можеш да излезеш.

Брайън се подаде от задната седалка.

— Мислех си, че ще се задуша. Няма проблеми, а? Иначе нямаше да сме тук.

— Няма проблеми. Можеш да излизаш. Чакай, нека първо угася фаровете. И вътрешното осветление — за всеки случай.

Брайън излезе в топлия мрак навън. Свободен! За пръв път от година време. Вдиша дълбоко сухия пустинен въздух, позволи си един дълъг миг на взиране в небето, обсипано със звезди досами назъбения силует на планините. Чу вратата на колата да се затваря, Снеърсбрук приближи до него. Той се обърна, погледът му се плъзна покрай нея и спря върху другата кола; изведнъж го обхвана паника — видя, че някой стоеше изправен до нея.

— Кой е там? Какво става?

— Няма нищо, Брайън — рече тихо Снеърсбрук. — Шели е. Тя е тук, за да ти помогне. Знае всичко и е на твоя страна.

Гърлото му така се бе свило, че заговори с голямо усилие:

— Откога знаеш? — попита той приближилата се Шели.

— Едва от миналата седмица. Откакто съобщих на д-р Снеърсбрук, че напускам военните, заради това, което правят с теб. Убедих я, че искам да ти помогна и тя ми повярва.

— И тогава й разказах за плановете ти. Изпитвам сериозни опасения, че още не си готов да се справиш с външния свят, Брайън. Поех пресметнатия риск, че тя е искрена: и това, че сега тук е тя, а не военната полиция, е доказателство, че съм била права. Много се безпокоях за теб и, честно казано, не исках да научиш за нейното участие в тази афера, докато не излезеш на свобода.

Брайън пое дълбоко въздух и потрепери, издиша бавно и се усмихна в тъмнината.

— Права си, док. Мисля, че не бих се съгласил. Но сега, след като е сторено — чувствам се чудесно! Добре дошла на борда, Шели.

— Благодаря и на двама ви, че ми дадохте възможност да помогна. Аз ще дойда с теб. Няма да бъдеш сам.

— Трябва да помисля по този въпрос, но по-късно. А сега най-добре ще е да тръгваме. — Той свали вратовръзката и съблече униформената риза. — Майорът повярва ли на твоята история, док?

— Той те харесва, Брайън, изглежда всички военни те харесват. Сигурна съм, че до сутринта никой няма дори да наближи стаята ти.

— Надявам се да бъде така. Но когато открият, че ме няма, ще настане истински ад. Знаеш ли, мъчно ми е за тях. Донякъде това е доста мръсен номер спрямо охраната. Сигурно ще ги изпонакажат здравата.

— Малко късничко се сещаш за това, нали?

— Не, не е така. Мислих дълго и усилено, когато планирах бягството си. Съжалявам ги, но в края на краищата те бяха моите надзиратели, а аз трябваше да изляза от затвора. Така, а сега какъв е планът?

— Оттук нататък поема Шели. Аз се връщам в „Мегалоуб“, имам да свърша това-онова в лабораторията си. Ще нощувам там. Така малко ще ги пообъркам, може би дори ще им попреча да ме свържат с бягството. Колкото е по-трудна за разрешаване загадката, толкова по-голяма е възможността да се измъкнете. Дори възнамерявам да опаковам в сандък машината си и да я сложа в колата, за да не им дойде на ума да свържат липсващия куфар с бягството ти. Затова давай да извадим Свен и да го преместим в колата на Шели. Колкото по-бързо се върна, толкова по-добре.

Веднага щом това бе сторено, след бърза целувка по бузата за сбогуване, те се разделиха. Когато другата кола направи обратен завой и пое към „Мегалоуб“, Шели запали своята и подкара на запад. Брайън гледаше как хълмовете се носят с голяма скорост покрай тях и изпита чувството на още по-голямо облекчение, отколкото когато се усети свободен за пръв път.

— Радвам се, че си тук — рече той. — И може би ще е по-добре да бъдем заедно. Поне за известно време. — Той погледна часовника си. — При тази скорост би трябвало да стигнем до границата преди единайсет.

— Сигурен ли си? Никога не съм минавала по този път.

— Аз — също, поне доколкото си спомням. Но прочетох сума пътеводители и разгледах някои карти. Не би трябвало движението да е оживено, а цялото разстояние е осемдесет и седем мили.

След тези разменени думи потънаха в мълчание: имаше малко неща за казване, а много — за осмисляне.

Преди Броули излязоха от магистрала 78 и се насочиха на юг към Ел Сентро и Калексико. Табелите с надпис „Мексико“ ги насочиха през центъра на града към граничния пункт. Когато пред тях се появиха будките на митническия контрол, беше едва десет и половина. За първи път Брайън занервничи.

— Във всички пътеводители пише, че няма никакви проблеми да се влезе в Мексико. Вярно ли е?

— „Елате и си похарчете доларите!“. Никога не са ме спирали, когато съм минавала границата, да не говорим за проверка.

Когато пресякоха държавната граница наоколо не се виждаха никакви американски митничари. Мексиканският чиновник, препасал огромен пищов на още по-огромния си търбух, само погледна регистрационния номер на колата и се извърна.

— Успяхме! — извика Брайън, когато поеха по улиците с ярко осветени магазини и барове.

— Разбира се, че успяхме. Какво следва оттук нататък?

— Първо — промяна в плана. Първоначалната идея бе докторката да ни докара тук със Свен и да се върне в Щатите. Тя нямаше представа какви са по-нататъшните ми планове.

— А ти имаш ли си представа?

— Разбира се! Ще взема нощния влак за Мексико сити.

— Аз — също.

— Сигурна ли си?

— Тъй вярно.

— Добре. Ще се придържаме към първоначалния план, само че ти ще се върнеш през границата, ще оставиш колата и ще вземеш такси…

— Не. Много е сложно и ще отнеме време. И ще оставим следи. Просто ще оставим колата тук, с ключовете на таблото.

— Ще я откраднат!

— Точно това е идеята. Благодарение на местните автоджамбази, тя ще се изпари за нула време. Така ще е далеч по-добре, отколкото да я оставя на някой паркинг в Калексико и да ги насоча в посоката, която сме поели.

— Не можеш да го направиш. Тя струва…

— И без това искам нова кола. А и някой ден може би ще си взема застраховката. Тъй че нито дума повече. В каква посока е гарата?

— Ще погледна в картата на града.

Намериха лесно „Ферокарилес Насионалес де Мехико“. Шели подмина гарата, зави в една слабо осветена уличка и паркира под изгоряла улична лампа. Извади от багажника малко куфарче, не забрави да остави ключовете в контакта и помогна на Брайън да извади тежкия метален сандък.

— Това бе първата стъпка, най-важната — рече той.

— До тръгването на влака остават час и двайсет и осем минути — изрече сандъкът с приглушен, но и донякъде укорителен тон.

— Предостатъчно. Бъди търпелив, ние мъкнем сандъка, а не ти.

Стигнаха до входа на гарата и Шели се предаде.

— Достатъчно! Ти пази това нещо, а аз ще видя дали ще мога да намеря някоя червена фуражка.

Върна се след няколко минути с някакъв мъж. Той наистина носеше смачкана фуражка, значка на ревера и буташе пред себе си количка за багаж.

— Трябва да купим билети — рече Брайън, докато носачът подпъхваше количката под сандъка. Надяваше се той да разбира английски.

— Няма проблем. Накъде ще пътувате?

— Мексико сити.

— Няма проблем. Вие, хора, само следвай мен.

Откриха с облекчение, че жената с тъжно изражение зад гишето също говореше английски. Да, имало свободно купе първа класа. Архаичната машина до нея избълва два билета, която тя подпечата ръчно. Единственият проблем бяха парите.

— Не взема долари — рече намръщено тя, сякаш Брайън й бе виновен. — Само „монеда насионал“.

— Не можем ли да обменим пари тук? — попита Шели.

— Бюрото вече е затворено.

Паниката на Брайън поспадна, когато носачът каза:

— Имам приятел, сменя пари.

— Къде?

— Ей там, той работи в бар.

Барманът се усмихна широко, зарадван неимоверно, че ще смени песоси за долари.

— Нали разбирате, че курсът ми е по-различен от банковия, защото губя при обмяната?

— Колкото кажете — рече Брайън и му подаде „гущерите“.

— Сигурна съм, че ще те измами — прошепна Шели, докато барманът отиваше към касата си.

— Съгласен съм, но ще се качим на влака, а сега само това има значение.

Измамен или не, но той почувства огромно облекчение, когато видя дебелата пачка песоси, която получи в замяна на доларите си.

Носачът остави сандъка на пода в купето, прибра си десетдоларовия бакшиш и затвори вратата зад себе си — беше дванайсет без осем минути. Шели спусна пердето, а Брайън заключи вратата и отвори сандъка.

— Официалният курс на долара спрямо мексиканското песо е…

— Не ни го съобщавай, моля те — рече Брайън и извади пътната си чанта. — Дотук приятно ли пътува, Свен?

— Ако това да гледаш тъмния багажник на една кола е приятно, то тогава сигурно е било така.

— Оттук нататък не може да бъде по-зле.

Чу се далечно изтракване на буфери, влакът потрепери и полека тръгна; на вратата се почука силно.

— Аз ще се заема с това — рече Шели. — Ти най-добре си почини.

— С удоволствие.

Тя изчака той да затвори сандъка и едва тогава отключи и отвори вратата.

— Билетите, моля — каза кондукторът.

— Да, разбира се — подаде ги тя. Кондукторът ги продупчи и посочи седалките.

— Когато решите да си лягате, просто смъкнете облегалката, леглото е оправено. Горното легло се сваля ей така. Приятно пътуване.

Брайън заключи вратата и се просна на седалката. Бе прекарал наистина тежък ден.

Влакът се люшкаше и набираше скорост, колелетата потракваха по релсите, светлините се носеха край тях. Той дръпна пердето и се взря в отминаващите предградия и последвалите ги ферми.

— Успяхме! — рече Шели. — Не съм виждала по-приятна гледка през живота си.

— Сигурен съм, че гледката е безкрайно интересна — обади се приглушен глас.

— Извинявай — рече Брайън и отвори сандъка. Свен протегна очните си израстъци, за да може и той да вижда през прозореца. Брайън угаси осветлението и всички се загледаха в пейзажа отвън.

— В колко часа пристигаме? — попита Шели.

— В три следобед.

— И после?

Брайън мълчеше, загледан в мрака, колебаеше се.

— Шели, аз все пак мисля, че трябва да извърша това нещо сам.

— Глупости. Щом съм си сложила веднъж главата в торбата, нали така се казва?

— Да, и този израз се използва и в Ирландия.

— Убеден съм, че трябва да приемеш предложението на Шели да помогне — каза Свен.

— Нима съм искал мнението ти?

— Не. Но предложението й е добро. Ти си прекарал тежко заболяване, имаш празноти в паметта си. Можеш да се възползваш от помощта й. Приеми я.

— Оставам в малцинство — въздъхна Брайън. — Планът е прост, но ще е добре ако си носиш паспорта.

— Нося го. Взех го още щом д-р Снеърсбрук спомена, че ще те откарва до мексиканската граница.

— Онова, което трябва да направя, е да съм една крачка пред онези, които ще ме търсят.

— Ще се скриеш в Мексико ли?

— Мислих за това, но няма смисъл. Мексиканската и американската полиция си сътрудничат добре в преследването на наркотрафикантите. Сигурен съм, че ако му се наложи, генерал Шорхт ще ме обяви и за престъпник. Затова трябва да напусна Мексико. Проверих разписанията: има множество полети от Мексико сити привечер. Затова ще си вземем билети и ще напуснем страната.

— Имаш ли идея в каква посока?

— Разбира се. Към Ирландия. Навярно ще си спомниш, че съм ирландски гражданин.

— Блестяща идея. Значи пристигаме в Ирландия. И после?

— Ще се опитам да открия д-р Бочорт, ако е още жив. А това навярно ще означава пътуване до Румъния. Хората, които откраднаха първия ми ИИ и се опитаха да ме убият, още са на свобода. Аз ще ги открия. Поради ред причини. Едно от тях може да е и отмъщение, но главната е оцеляването. След като заплахата изчезне, ще мога да живея, без да се озъртам непрекъснато. И генерал Шорхт няма да има повече извинение, за да ми причинява неприятности.

— Амин. — Тя се прозя широко и закри устата си с ръка. — Извини ме. Но ако си и наполовина изморен, колкото мен, би трябвало да поспим малко.

— Е, щом ти го казваш, добре.

Той пусна пердето и запали осветлението. Спуснаха леглата — както им бе казано, те бяха оправени.

— Аз ще съм на горното — рече Шели, отвори куфара си, извади пижама и халат, взе и чантичката си. — Ще се върна след минута.

Когато се завърна, в купето светеше само нощната лампичка над леглото й. Брайън бе под завивките, а Свен бе повдигнал леко завесата и гледаше.

— Лека нощ — рече тя.

— Лека нощ — отвърна Свен. Леко похъркване бе единственият отговор от страна на Брайън.