Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Turing Option, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг I

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №117

Преводачи: Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат април 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2426. Печатни коли 13. Цена 60 лв.

ISBN 954-418-072-9 (ч. 1)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Ема Гилева, Тинко Трифонов, Юрий Лучев — преводачи, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

 

 

Издание:

Хари Харисън, Марвин Мински. Опцията на Тюринг II

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №118

Преводач: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат май 1995. Формат 70/100/32

Издателски №2429. Печатни коли 17,5. Цена 95 лв.

ISBN 954-418-073-7 (ч. 2)

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“, Велико Търново

 

© Тинко Трифонов — преводач, 1995

© Петьо Маринов — рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Harry Harrison, Marvin Minski. The Turing Option

Copyright © Harry Harrison and Marvin Minski, 1992

All Rights Reserved. Viking, 1992

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от GoroSoft)
  3. — Корекция от hammster и NomaD

2.

9 февруари 2023

 

Самолетът „Лиърджет“ летеше на четиринайсет хиляди метра височина, доста над кипналите кълбести облаци. Дори там от време на време се усещаше движението на въздуха, напомнящо за бурята долу. Пътникът беше само един, мъж към петдесетте, с яко телосложение, който преглеждаше методично куп съобщения.

Беникоф спря да чете само колкото да отпие от чашата си с бира. Видя, че червената светлина на електронния факс мига — съобщенията продължаваха да текат по телефона едно след друго и да се записват в паметта на апарата. Беникоф ги извикваше на екрана още с пристигането им, докато си изясни изцяло и напълно точния размер на пораженията в лабораториите на „Мегалоуб“. Светлината продължи да мига, пристигаха още съобщения, но той вече не им обръщаше внимание. Основните факти бяха тъй фантастични и ужасяващи, че просто не му се вярваше, а и не можеше да направи нищо преди да стигне в Калифорния. Затова заспа.

Всеки друг на неговия пост би стоял буден цяла нощ, обзет от тревога и мисли върху възможните решения. Но не и Алфред Джей Беникоф. Той беше страшно практичен човек. Да се тревожи сега би било просто загуба на време. Не само това — той със сигурност имаше нужда от почивка сега, тъй като бъдещето обещаваше да бъде изключително напрегнато. Той намести възглавницата зад тила си, спусна облегалката, затвори очи и заспа начаса. Когато мускулите по загорялото му лице се отпуснаха и бръчките от напрежението се изгладиха, той изглеждаше дори по-млад от петдесетте си години. Беше висок, едър мъж, започнал да трупа в областта на кръста килограми, които не би могъл да свали с никаква диета. Когато учеше в Йейл, играеше футбол, беше страничен нападател, и след това успя да запази формата си. Той държеше на работата си, а при нея сънят понякога се падаше като специална награда.

Официалният пост на Беникоф беше помощник на комисаря на АВИПО, но тази почетна длъжност имаше твърде малко реално съдържание и служеше преди всичко за прикритие на дейността му. Всъщност той бе главен специалист по проблемите на сигурността, свързани с науката, и се отчиташе пряко на президента.

Викаха го тогава, когато изникваха неприятности с изследователски проекти. В стремежа си да е подготвен за най-лошото той си беше изградил навик да проверява как се развиват някои от тях, винаги когато можеше. Посещаваше „Мегалоуб“ възможно най-често заради обширните им изследвания. Но това беше донякъде извинение. Най-силно го привличаше работата на Брайън и той беше опознал и обикнал младежа. Ето защо прие покушението над него като нещо лично.

Събуди се от воя и разтърсването при включването на механизмите за приземяване. Тъкмо се зазоряваше и изгряващото слънце хвърли червени снопове лъчи през прозорците, когато преди приземяването завиха към пистата на летището на „Мегалоуб“. Беникоф бързо прочете на екрана съобщенията от факса, пристигнали, докато бе спал; имаше допълнения, но не и нова информация.

Рохарт, посърнал и небръснат, го чакаше до стълбата на самолета; беше изкарал много дълга нощ. Беникоф стисна ръката му и се усмихна.

— Изглеждаш ужасно. Кайл.

— Още по-ужасно се чувствам. Разбираш ли, че няма абсолютно никакви следи, всички изследвания по изкуствения интелект са изчезнали.

— Как е Брайън?

— Жив е, само това знам. След като се стабилизира и го включиха на системи, санитарен вертолет го откара в Сан Диего. Бил е в операционната цяла нощ.

— Хайде да пием кафе, докато ми разказваш.

Влязоха в столовата на управлението и си взеха от черното препечено мексиканско кафе; Рохарт отпи бързо, преди да заговори.

— В болницата вдигнаха доста голяма паника, когато разбраха колко сериозно е ранен Брайън. Даже изпратиха вертолет за някакъв известен хирург, някой си Снеърсбрук.

— Доктор Ерин Снеърсбрук. Последният път, когато чух за нея, се занимаваше с изследователска работа в института „Скрипс“ в Ла Хойя. Може ли да й предадеш молбата ми да се обади, когато излезе от операционната?

Рохарт извади телефона от джоба си и предаде съобщението до службата.

— Страхувам се, че не я познавам.

— А би трябвало. Тя е лауреат на наградата „Ласкър“ за медицина — невропсихология — и навярно е най-добрият неврохирург у нас. И ако направиш справка, ще разбереш, че Брайън работеше заедно с нея върху някои от изследванията си. Не знам никакви подробности, просто го разбрах от последния доклад до моята служба.

— Ако е толкова добра, мислиш ли, че…?

— Ако някой може да спаси Брайън, това е Снеърсбрук. Надявам се Брайън да е бил свидетел на станалото. Ако оживее, ако дойде в съзнание, може да ни наведе на някаква следа. Защото до този момент нямаме абсолютно никакви улики за това как е била организирана тази невероятна акция.

— Знаем в общи линии как е станало всичко. Не исках да използвам факса и да ти пращам секретни подробности по откритата линия. — Рохарт му подаде някаква снимка. — Това е всичко, останало от нещо, което сигурно е било компютър. Разтопен от термичен взрив.

— Къде беше?

— Заровен зад оградата на центъра за управление. Инженерите твърдят, че е бил включен към алармената сигнализация. Несъмнено е бил програмиран така, че да изпраща фалшиви сигнали по видео и алармената система до центъра за охрана.

Беникоф кимна мрачно.

— Много умно. Операторите в центъра виждат само това, което е на екрана, и показанията на уредите. Навън може да настъпи краят на света — но щом на екрана се виждат луната и звездите и се чува воят на койотите, дежурният офицер нищо няма да разбере. Но какво ли е станало с пешите патрули, с кучетата?

— Няма следи, които да ни подскажат. Изчезнали са…

— Също като апаратурата… и всички хора с изключение на Брайън, който беше в лабораторията. Там, по дяволите, е било направено грубо нарушение на нормите за сигурност. Ще се занимаем с него, но не сега. Останахме с пръст в устата, а вашият изкуствен интелект го няма…

Телефонът звънна и той се обади.

— Тук е Беникоф. Кажете. — Последва малка пауза. — Добре. Обаждайте се през двайсетина минути. Не искам да си тръгне, без да е говорила с мен. Спешно е.

Той затвори телефона.

— Доктор Снеърсбрук е още в операционната зала. След малко искам да ме заведеш в лабораторията. Искам сам да видя всичко. Но първо ми разкажи за това изкупуване на акции в Япония. По какъв начин е свързано с кражбата?

— Става дума за часа. Продажбите може да са били планирани така, че да бъде задържан Джей Джей в кабинета му, докато затворят лабораториите за през нощта.

— Само предположение, но аз ще го проуча. Сега да вървим, но преди това искам да знам кой стои начело тук?

Веждите на Рохарт се стрелнаха нагоре.

— Страхувам се, че не те разбирам.

— Помисли. Изчезнали са президентът, водещият ви научен специалист и шефът на охраната, всички. Или са преминали на страната на врага — който и да е той — или са мъртви…

— Да не би да мислиш…

— Разбира се, че мисля. Добре ще е и ти да го направиш. Компанията и всичките й изследвания са много компрометирани. Знаем, че изкуственият интелект е изчезнал — а друго? Ще започна пълна проверка на системата за сигурност, на всички данни и досиета. Но преди това отново ти задавам същия въпрос. Кой стои начело тук?

— Мисля, че аз трябва да поема отговорността — каза Рохарт почти с неудоволствие. — Като административен директор изглежда аз съм останал най-висшият служител.

— Правилно. Сега смяташ ли, че ще можеш да поддържаш нормалната работа на „Мегалоуб“, да управляваш цялата фирма съвсем сам и в същото време да провеждаш нужното задълбочено разследване?

Рохарт отпи от кафето си и отговори, чак след като разбра, че изражението на Беникоф няма да му подскаже нищо.

— Искаш аз да го кажа, нали? Да кажа, че бих могъл сам да се справя с работата в „Мегалоуб“, но нямам нужния опит за разследването, то не е по моята част.

— Не искам да казваш нещо, което според теб не е вярно.

Гласът на Беникоф звучеше равно, безстрастно. Рохарт се усмихна мрачно.

— Схванах намека. Негодник си ти, голям негодник, но си прав. Ще ръководиш ли разследването? Това е официално искане.

— Добре. Исках да бъде напълно ясно къде минава демаркационната линия.

— Ти поемаш разследването, нали така? Какво ще искаш от мен тогава?

— Да управляваш компанията. Това е. Аз ще се погрижа за останалото.

Рохарт въздъхна и се отпусна на стола.

— Радвам се, че си тук — наистина.

— Добре. Сега хайде да отидем в лабораторията.

Вратата на лабораторията беше затворена и се пазеше от едър, мрачен постови, облечен със сако въпреки сухата жега на утрото.

— Документите — каза той, без да се помръдне от входа. Погледна удостоверението на Рохарт, после се взря подозрително в Беникоф, когато той посегна към джоба си, и неохотно изсумтя в знак на одобрение, когато погледна холографската му карта за самоличност и разбра кой е.

— Втората врата долу, сър. Той ви чака. Трябва да сте сам.

— Кой ме чака?

— Това е цялото съобщение за вас, сър — каза упорито човекът на ФБР.

— Нямаш нужда от мен — каза Рохарт. — В кабинета ме чака доста работа.

— Добре.

Беникоф отиде бързо до вратата, почука, после я отвори и влезе.

— Никакви имена, докато вратата е отворена. Влез и я затвори — каза човекът зад бюрото.

Беникоф изпълни нарежданията му, после се обърна и едва устоя на изкушението да отдаде чест.

— Не ми казаха, че сте тук, генерал Шорхт.

Ако Шорхт изобщо имаше малко име, то никой не го знаеше. Във всеки случай сигурно беше Генерал.

— Не е имало причина да ти казват, Беникоф. Нека нещата останат така засега.

Беникоф бе работил с генерала и преди. Намираше го за безскрупулен, неприятен — и способен. В лицето изглеждаше сбръчкан като морска костенурка и навярно беше също толкова стар. Някога в далечното минало бе служил като пехотен офицер и бе загубил в бой дясната си ръка. Говореше се, че било в Корея, макар да се споменаваха също Гетисбърг и река Марна. Откакто Беникоф го познаваше, той работеше все във военното разузнаване, на някакъв висок пост, много секретен. Винаги той даваше заповеди, никога не ги получаваше.

— Ще ми докладваш веднъж дневно, минимум. По-често, ако има нещо важно. Имаш секретния номер. Въвеждаш по него всички сведения. Разбрано?

— Разбрано. Знаете ли, че този случай е наистина сложен?

— Знам, Бен.

За момент генералът се отпусна и почти заприлича на човек. На уморен човек. После отново наложи маската.

— Свободен си.

— Има ли смисъл да питам каква е вашата ангажираност със случая?

— Не! — Човек лесно можеше да го намрази. — Сега докладвай на агент Дейв Маниъс. Той ръководи специалния екип на ФБР.

— Добре. Ще ви информирам какво са открили.

Маниъс беше по риза и въпреки хладината от климатичната инсталация се потеше обилно, подклаждан от някакъв вътрешен огън, и бързо натискаше бутоните на портативния си компютър. Когато Беникоф приближи, той вдигна глава, избърса дланта си в панталоните и се ръкува енергично и кратко.

— Радвам се, че сте тук. Казаха да задържа доклада си, докато дойдете.

— Какво открихте?

— Това е предварителният доклад, нали разбирате? Само каквото имаме до този момент. Данните още постъпват.

Беникоф кимна в знак на съгласие и агентът на ФБР натисна клавишите на компютъра.

— Започваме точно от тази стая. Все още анализираме намерените отпечатъци. Но вероятността да не открием отпечатъци на външни хора е 99 на сто. Само на служители. Професионалистите носят ръкавици. Сега погледни тук. Много драскотини, бразди по линолеума. Следи от колела на ръчна количка. Груба преценка по документи за откраднатото. Най-малко тон и половина апаратура. Пет-шест души лесно биха могли да я изнесат за доста по-малко от час.

— Откъде се взе тази цифра — един час?

— От регистъра. Входната врата тук е била отворена от Тот и Бекуърт. С лични кодове. От този момент до взривяването са изминали един час, дванадесет минути и единадесет секунди. Да излезем навън.

Маниъс го изведе през централната врата и посочи към черните следи върху белия бетон пред нея.

— Следи от гуми. Камион. Вижда се къде е минал, малко встрани, през тревата — оставил е бразда.

— Можете ли да го идентифицирате?

— Не. Но още работим по това. А записващото устройство на централния вход е отчело, че външната врата се е отворила и затворила два пъти.

Беникоф огледа околността, после отново сградата.

— Да видим дали ще мога да сглобя това, което знаем. Веднага след като посетителите влизат в сградата, охраната е поставена извън играта за повече от час. В центъра за охрана са слепи и глухи, гледат си красиви картинки и слушат записчета. През това време липсват всякакви мерки за сигурност — значи можем да приемем, че всички стражи са замесени в операцията. Или че са мъртви.

— Съгласен съм…

Компютърът изпиука и той погледна към екрана му.

— Нови данни за идентифициране по капка кръв, намерена в пукнатина на пода. В лабораторията спешно сравниха типа на ДНК и резултатът е положителен. Джей Джей Бекуърт.

— Беше добър приятел — каза тихо Беникоф след миг мълчание. — Сега хайде да намерим убийците му. Вече знаем, че нападателите са пуснати в тази сграда от един или повече съучастници, които вече са били вътре. Те са отишли в лабораторията и, ако съдим по състоянието на Брайън, са застреляли хората там. После са изнесли всичко намерено, което е било свързано с изкуствения интелект. Натоварили са го на камион и са заминали. За къде?

— За никъде.

Маниъс избърса потта от лицето си с прогизнала кърпа и после бързо очерта с пръст голям кръг.

— След свечеряване тук обикновено няма никой освен стражите. Отвсякъде е безлюдна пустиня, наблизо няма нито къщи, нито ферми. Няма свидетели. От долината излизат само четири пътя. Всички са били отцепени от полицията, когато се е включила алармата. Нищо. Вертолети претърсваха и отвъд блокадата. Спираха много фургони на летовници и камиони с плодове. Нищо повече. От зазоряване насам претърсваме в радиус от сто мили. Засега без резултат.

Беникоф запази спокойствие, но в гласа му се прокрадна остра нотка.

— Искаш да ми кажеш, че голям камион, пълен с тежък товар и най-малко петима души в него, просто е изчезнал? Изчезнал е от равна, безлюдна долина — от едната й страна има пустиня, а от другата стръмен път, по който се кара на първа скорост.

— Точно така, сър. Ако открием нещо повече, вие ще сте първият, който ще научи.

— Благодаря.

Телефонът му издаде кратък звук и той го откачи от колана си.

— Беникоф слуша. Кажете.

Имам съобщение за вас, сър, от доктор Снеърсбрук.

— Свържете ме с нея.

Съжалявам, сър, тя затвори. Съобщението гласи: „Елате възможно най-бързо в централната болница в Сан Диего“.

Беникоф погледна отново към сградата на лабораторията, докато прибираше телефона си.

— Искам копия от всички данни, разбирай от абсолютно всички. Искам оценката ви, но искам също да имам и всяка дребна улика.

— Да, сър.

— Как най-бързо да стигна до централната болница в Сан Диего?

— С полицейски вертолет. Сега ще повикам един.

Когато отидоха на площадката, вертолетът вече чакаше и с рев се издигна, още щом закопчаха предпазните колани.

— Колко е до Сан Диего? — попита той.

— Около петнайсет минути.

— Направи кръг над Борего Спрингс, преди да поемем за там. Покажи ми пътищата за излизане.

— Разбрано. Ако погледнеш нататък, право на изток през долината покрай необработваемите земи, ще видиш пътя за Солтън сий и Броли. Ако се обърнеш на другата страна, на север край хълмовете в подножието, там пък е панорамният път Солтън сийуей. И той води на изток. До Солтън сий са 40 мили. А сега на юг, там води онова шосе CB5, с много стръмнини и завои чак догоре, до Алпийското плато. Движението е много бавно. Затова повечето хора използват пътя на Монтесума, ей там. Сега отиваме на запад, ще минем точно отгоре.

Пустинята под тях свърши неочаквано пред стената на заобикалящите я планини. От долината нагоре, като драсната черта, водеше път с две платна, виеше се все по-нависоко и завой след завой стигаше до гористото плато на върха. Докато се издигаха, Беникоф погледна надолу и поклати глава. От долината навън просто не водеше път, по който би могъл да тръгне камион, без да го видят или спрат. И все пак той бе изчезнал. Беникоф пропъди загадката от ума си, изтика я някъде встрани и се замисли за ранения учен. Извади медицинските доклади и ги прочете отново. Бяха мрачни и потискащи — при толкова жестоки наранявания Брайън вероятно вече бе починал.

Вертолетът се разклати от попадането в топлинните течения над скалистите долини при върха на стръмнината. Отвъд се простираше равното плато с пасища и гори, а напред се виждаше бялата лента на главния път. Селища, градове — и в далечината магистралата. Идеална възможност за бягство на камион. Ако само изключим факта, че той навярно още би се влачил по тези дванадесет километра завои с осемградусов наклон. Забрави го! Мислѝ за Брайън.

Беникоф намери доктор Снеърсбрук в кабинета й. Единствено стоманеносивата й коса бе отстъпила пред възрастта. Самата тя изглеждаше силна и енергична жена, може би малко над петдесетте, излъчваща чувство на сигурност; тя се намръщи леко, докато разглеждаше многоцветното триизмерно изображение пред нея. Ръцете й бяха в специалните моделиращи ръкавици на компютъра, с помощта на които тя завърташе и местеше образа на дисплея, дори сваляше пластовете му един след друг, за да види какво има вътре. Сигурно току-що беше излязла от операционната, защото още носеше синия стерилен костюм и сините ботуши. Когато Снеърсбрук се извърна, Беникоф видя, че тъканта на ръкавите и на гърдите й е пропита с капчици и петна от кръв.

— Ерин Снеърсбрук — представи се тя, докато се ръкуваха. — Не сме се срещали преди, но съм слушала за вас. Алфред Джей Беникоф. Вие сте човекът, който разби съпротивата срещу присаждането на тъкани от човешки ембриони. Това е едно от нещата, които отвориха пътя пред моята работа.

— Благодаря ви. Но това беше отдавна. Сега съм държавен служител, което означава, че повечето от времето ми е заето с изследванията на други хора.

— Погубили сте таланта си.

— Дали бихте предпочели с това да се занимава адвокат?

— Боже опази. Разбрах мисълта ви. Сега да ви кажа за Брайън. Черепът му е отворен и той е включен на поддържащи системи. Чакам следващите данни от ОИ.

— ОИ?

— Обемно изследване. Безкрайно по-добро е и от рентгеновите снимки, и от другите еднотипни изображения. Съчетава резултатите от всички възможни изследвания — както старите томограми и ядрено-магнитни резонанси, така и най-модерните октополярни флуоресцентни изображения на антителата. Всички те са събрани заедно в ИКАР-5367 — компютър с пространствена обработка на сигнала. Той може не само да представя изображения с данни от пациента, но също да изтъква или акцентира върху различията между пациента и типичния индивид, или пък да дава измененията в сравнение с по-ранни изследвания на същия пациент. Така че, когато постъпят новите данни за ОИ, ще трябва да вървя. До този момент изпълнявах само спешни процедури, просто за да спася живота на Брайън. Първо цялостна хипотермия, после охлаждане на мозъка, за да се забавят поемането на кислород и всички други обменни процеси. Използвах лекарства за спиране на кръвотечението, предимно RSCH, както и противовъзпалителни хормони. При първата си намеса почистих раната и премахнах загнилата тъкан и костните частици. За да възстановя анатомията на кухината бях принудена да разрежа част от корпус калосум.

— Не е ли това част от връзката между двете полукълба на мозъка?

— Така е. Затова решението ми беше важно, а може би и опасно. Но нямах избор. Така че в този момент пациентът е всъщност два индивида с по половин мозък. Ако беше в съзнание, това щеше да е трагедия. Но тъй като срязах корпус калосум чисто, се надявам да възстановя напълно връзката между полукълбата. Кажете ми какво знаете за човешкия мозък?

— Много малко. И всичко навярно е остаряло от времето на дипломирането ми.

— Тогава знанията ви са напълно неприложими. Сега сме на прага на нова ера, когато освен хирурзи на мозъка ще можем да се наречем и хирурзи на разума. Разумът е функция на мозъка и ние започваме да откриваме как действа той.

— А в случая на Брайън, колко сериозно е увреждането? Може ли да се възстанови?

— Погледнете тук, на тези по-ранни обемни изследвания, и ще видите.

Тя посочи цветните холограми, които сякаш висяха във въздуха. Триизмерният ефект бе поразителен — сякаш сам гледаш вътре в мозъка. Снеърсбрук докосна едно бяло петно, после още едно.

— Тук куршумът е влязъл в черепа. Излязъл е оттук, отдясно. Минал е през кората на главния мозък от край до край. Хубавото в случая е, че в по-голямата си част кората изглежда незасегната, както и централните органи в средния дял. Ето тук, амигдалата също изглежда здрава, както и най-важният от всички дялове — хипокампусът, този орган, наподобяващ по форма морско конче. Той е един от най-важните фактори, ангажирани при оформянето на спомените и възстановяването им. Може да се каже, че е властелинът на мозъка — и не е бил засегнат.

— Това е добрата новина. А лошата…

— Има наистина известно увреждане на мозъчната кора, но не в такава степен, че да се смята за много сериозно. Куршумът обаче е разкъсал голям брой нервни влакна и бялото вещество, което представлява главната маса на мозъка. Те служат за връзка между различните части на мозъчната кора, както и между тях и други дялове на мозъка. Това означава, че в част от мозъка на Брайън са прекъснати връзките между базата данни и другите средства, които им са необходими, за да изпълняват функциите си. Затова в този момент Брайън няма никакви спомени.

— Искате да кажете, че паметта му е заличена, унищожена?

— Не, не точно. Вижте, преобладаващата част от дяловете на неокортекса са незасегнати. Но повечето от връзките им са прекъснати — вижте тук, и тук. За останалата част от мозъка те просто не съществуват. Структурите, нервните връзки, които изграждат спомените му, са още тук — на различни места в разбития му мозък. Но другите части не могат да се свържат с тях, така че сами по себе си те са безполезни. Като кутия, пълна с магнитни дискове без компютър. Това е трагедия, защото ние съществуваме чрез нашите спомени. Сега Брайън е на практика безпаметен.

— Значи той… вегетира.

— Да, в смисъл че не може да мисли. Може да се каже, че голяма част от спомените му са били изключени от компютъра на мозъка му, така че не могат да бъдат извиквани когато е нужно, за да ги използва. Той не може да разпознава предмети, думи, лица, приятели, нищо. Накратко, доколкото виждам, той вече не може да мисли в каквато и да било степен. Разсъдете върху това. Освен по отношение на размерите, може да се каже, че съществува малка видима разлика между повечето части на човешкия мозък и този на една мишка, ако не смятаме това великолепно допълнение към нашия по-висш мозък — кората, развила се при предшествениците на приматите. В сегашното си състояние горкият Брайън, моят приятел и сътрудник, е просто една черупка без душа, същество по-низше от бозайниците.

— Това ли е всичко? Това ли е краят?

— Не, не е задължително. Макар Брайън всъщност да не може да мисли, той определено не е мозъчно мъртъв, както го формулират юристите. Ако това беше станало преди няколко години, нямаше да можем да направим нищо. Вече не е така. Сигурна съм, че знаете за помощта, която ми оказваше Брайън в практическото приложение на теориите му за изкуствения интелект, и по-точно, в разработката на експериментална техника за възстановяването на прекъснати мозъчни връзки. Постигнала съм известен успех, но засега само с животни.

— Ако има шанс, най-нищожен шанс, трябва да го използвате. Можете ли да го направите, можете ли да спасите Брайън?

— Прекалено рано е да се каже каквото и да било със сигурност. Уврежданията са обширни и аз не зная колко от тях ще мога да коригирам. За нещастие куршумът, освен че е причинил обща травма, е разкъсал милиони нервни влакна. Няма да мога да свържа точно частите на всички от тях. Но се надявам все пак да открия стотина хиляди и да ги съединя.

Беникоф поклати глава.

— Не ви разбирам, докторе. Ще отворите мозъка му и ще откриете кои са съответните части на един милион различни срязани нервни влакна? Това ще ви отнеме години.

— Така щеше да бъде, ако се налагаше да ги свързвам едно по едно. Но с помощта на компютърните микрохирургически технологии може да се оперира на много места едновременно. Паралелният ни компютър може да идентифицира по няколко срязани връзки на секунда, а всеки ден има по 86 400 секунди. Ако всичко се развива според предвижданията ми, процесът на сондиране в паметта би трябвало да отнеме само няколко дни, за да бъдат идентифицирани и маркирани нервните влакна, които трябва да свържем отново.

— Може ли да се направи това?

— Не е лесно. Когато нервното влакно е отрязано от майчината клетка, то умира. За щастие празната тръбичка на мъртвата клетка остава на мястото си, а това прави възможно повторното израстване на нерва. Ще използвам разработени от мен самата елементи за имплантиране, които ще контролират израстването. — Снеърсбрук въздъхна: — А после, е, страхувам се, че това ще бъде само началото на възстановяването на нервите. Въпросът не е просто да се съединят всички разкъсани нерви, които виждаме.

— Защо не е достатъчно?

— Защото трябва да възстановим оригиналните връзки. А проблемът е, че всички нервни влакна изглеждат еднакво и са почти едни и същи. Неразличими. Но ние трябва да ги съединим правилно, за да възстановим точно предишните връзки в мозъка. Виждате ли, паметта не е нито в мозъчните клетки, нито в нервните влакна. Тя е просто в начина на разположението на връзките между тях. За да станат нещата както трябва, ще ни е нужен и трети етап — след като приключим втория днес. След това ще трябва да намерим начин да достигнем до различните нива на паметта му и да ги изследваме — и в зависимост от резултата да пренаредим новите връзки. Това не е правено никога досега и не съм сигурна дали на този етап мога да го постигна. А, ето че е готово.

Влезе забързан техник с касета за мултисканиране на ОИ и я сложи в проектора: триизмерната холограма се появи сякаш изневиделица. Снеърсбрук я огледа внимателно, после кимна мрачно.

— Сега, след като видях степента на поражението, мога да довърша отстраняването на мъртвата тъкан и да се подготвя за втория жизненоважен етап на операцията — възстановяването на връзките.

— Какво точно смятате да направите?

— Ще използвам някои нови техники. Надявам се да успея да открия точно каква роля е изпълнявало всяко от нервните влакна при предишните умствени дейности на Брайън, но първо трябва да разбера къде е функционирало всяко от тях в схемата на семантичните нервни мрежи на пациента. Тъкмо тези паяжини на мозъчните връзки са основата на нашите знания и умствени процеси. Трябва да направя също така съдбоносната стъпка — да разрежа останалите части от корпус калосум. Това ще ми предостави уникалната възможност да изградя връзки между почти всички части на мозъчната кора. Ще бъде опасно, но ще даде най-голям шанс за пълното повторно свързване на двете полукълба.

— Трябва да науча повече по този въпрос — каза Беникоф. — Имам ли шанс да бъда допуснат да наблюдавам операцията?

— Съвсем реален. Пускала съм в операционната до петима наблюдаващи, да дишат вкупом във врата ми. Нямам нищо против, стига да не ми пречите. Откъде се взе този внезапен интерес?

— Той е нещо повече от болезнено любопитство, уверявам ви. Описахте използваните апаратури и това, което могат да правят. Искам да ги видя в действие. Ако искам изобщо да науча нещо за изкуствения интелект, трябва да знам повече за тях.

— Разбирам. Тогава елате с мен.