Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (22)

22
КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА

— Искате да ви обясня?

Поаро огледа всички с доволна усмивка и с тоя вид на престорена скромност, който ми беше толкова добре познат.

Бяхме се преместили в гостната и бяхме понамалели на брой. Слугите се бяха тактично оттеглили, а семейство Крофт бе поканено да последва полицията. Бяхме останали Фредерика, Лазаръс, Чаленджър, Вайз и аз.

— Eh bien, признавам, аз бях измамен, съвсем измамен, без остатък. Малката Ник ме въртеше, както си щеше според много сполучливия израз във вашия език. А, мадам, колко права бяхте, когато ми казахте, че вашата приятелка е хитра малка лъжкиня! Колко права!

— Ник винаги е лъгала — сдържано каза Фредерика. — Точно затова всъщност не вярвах на тия нейни чудесни избавления.

— А аз, идиотът, аз й повярвах!

— Не са ли се случили наистина? — попитах аз. — Трябва да призная, че все още бях безнадеждно объркан.

— Те бяха измислени, много хитро, за да създадат точно това впечатление, което създадоха.

— А какво беше то?

— Те създадоха впечатлението, че животът на мадмоазел Ник е в опасност. Но аз ще започна от по-рано. Ще ви разкажа историята така, както я сглобих, а не както съм я скърпвал от непълни данни и на проблясъци. И тъй да започнем с това, че имаме насреща си това момиче, тая Ник Бъкли, млада и красива, безскрупулна, страстно и сляпо привързана към семейната си къща.

Чарлз Вайз кимна:

— Нали ви го казах.

— И бяхте прав. Мадмоазел Ник обичаше Крайната къща. Но нямаше пари. Къщата беше ипотекирана. Трябваха й пари, на всяка цена й трябваха пари, а не можеше да ги намери. Тя се запозна с тоя младеж Ситън в Льо Туке, той се увлече по нея. Тя знае, че по всяка вероятност той ще наследи чичо си и че тоя чичо е човек на милиони. Добре, че смята, че звездата й е изгряла. Но той всъщност не е сериозно увлечен. Тя му се вижда само много забавна и нищо повече. Срещат се в Скарбъро, той я качва на своя самолет, но после… идва разривът. Той се запознава с Маги и се влюбва в нея от пръв поглед.

Мадмоазел Ник е покрусена. Нейната братовчедка Маги, която тя никога не е смятала дори за хубава! Обаче за младия Ситън тя е „по-друга“. За него тя е единствената на света. Те се сгодяват тайно. Само един човек знае това, трябва да го знае. Тоя човек е мадмоазел Ник. Бедната Маги, тя се радва, че има поне един човек, с когото може да говори. Без съмнение тя чете на братовчедката откъси от писмата на годеника си. Така мадмоазел научава за завещанието. Тя не обръща внимание на това отначало. Но то се врязва в паметта й.

После идва внезапната и неочаквана смърт на сър Матю Ситън, а почти веднага след това слуховете за изчезването на Майкъл Ситън. И в същия миг в ума на нашата млада дама се заражда безкрайно жесток план. Ситън не знае, че и тя също се казва Магдала. Той я познава само като Ник. Неговото завещание явно съвсем не отговаря на установената форма: в него се споменава само едно име. Но в очите на света Ситън е неин приятел! Името му се свързва именно с нейното. Ако тя заяви, че е била сгодена с него, никой няма да се изненада. Но за да сполучи с това, трябва да махне от пътя си Маги.

Няма време. Тя поканва Маги да и дойде на гости след няколко дни. Тогава нагласява покушенията и случайните си избавления. Картината, шнура на която прерязва. Спирачката на колата, която разваля. Камъка… това може да се е случило само по себе си и тя просто да е измислила историята, че била долу на пътеката.

И после… вижда името ми във вестника. Нали съм ви казвал, Хейстингс, всеки познава Еркюл Поаро! И тя има наглостта да ме направи свой съучастник! Тоя куршум, изстрелян през шапката, който пада в краката ми. Ах, каква комедия! А аз се хващам на въдицата! Аз вярвам в заплашващата я беда! Bon! Аз наливам вода в нейната воденица, като й казвам да повика някоя приятелка.

Тя използува случая и телеграфира на Маги да дойде един ден по-рано.

Колко лесно й е всъщност да извърши престъплението! Тя ни напуска по време на вечеря и след като чува по радиото, че смъртта на Ситън е установена, пристъпва към изпълняването на плана си. Има достатъчно време да вземе писмата на Ситън до Маги, да ги прегледа и да подбере няколкото, които отговарят на целта й. Тия писма слага в своята стая. Сетне, по-късно, тя и Маги оставят фойерверка и се връщат вътре в къщата. Тя казва на братовчедка си да сложи нейния шал. После се промъква подир нея навън и я застрелва. Бързо се връща в къщата, оставя пистолета в скривалището (за чието съществуване според нея не знае никой). Качва се горе. Там чака, докато чуе гласове. Трупът е открит. Това е знак, че е време да излезе.

Тя се втурва долу и през стъклената врата навън.

Колко добре изигра тя тая роля. Великолепно! О, да, тя постави тука чудесна драма. Прислужницата Елин каза, че това е лоша къща. Склонен съм да се съглася с нея. Именно къщата е вдъхновила мадмоазел Ник.

— Ами тия отровни бонбони — обади се Фредерика. — Аз все още не разбирам какво е станало с тях.

— Те също са били част от общия план. Не разбирате ли, че щом покушенията срещу живота на Ник не са спрели след смъртта на Маги, това със сигурност решава въпроса, че убиването на Маги е станало по грешка.

Когато е сметнала, че му е дошло времето, тя се обадила на мадам Райс по телефона и я помолила да й изпрати кутия шоколадени бонбони.

— Тогава е бил нейният глас?

— Ами да! Колко често именно простото обяснение е вярното! N’est ce-pas? Само малко си променила гласа и нищо друго. За да не бъдете много сигурна, ако ви попитат. После, когато кутията била донесена… пак, колко просто! Тя слага кокаин в три от бонбоните (кокаин е имала, скрит по някакъв начин), изяжда единия от тях и се разболява, но не чак толкова много. Тя знае много добре колко кокаин да вземе и точно кои симптоми да преувеличи.

А картичката… моята картичка! Ах! Sapristi! — тя има тая дързост! Това е била моята картичка — същата, която й бях изпратил с цветята. Просто, нали? Да, трябва човек да се сети…

Настъпи кратко мълчание и след това Фредерика попита:

— Защо е сложила пистолета в моята дреха?

— Мислех си, че ще ме попитате това, мадам. Рано или късно то трябваше да ви дойде наум. Кажете ми, никога ли не сте почувствували, че мадмоазел Ник вече не ви обича? Никога ли не ви се е струвало, че тя може… да ви мрази?

— Трудно е да се каже — отговори бавно Фредерика. — Ние водехме неискрен живот. Едно време тя ме обичаше.

— Кажете ми, мосьо Лазаръс (сега не е време за лъжлива скромност, нали разбирате?), имало ли е някога нещо между вас и нея?

— Не. — Лазаръс поклати глава. — Тя ме увлече по едно време. А после, не зная защо, стана ми безразлична.

— Аха! — възкликна Поаро и дълбокомислено кимна. — Това е била нейната трагедия. Тя е увличала мъжете, а след това е „ставала безразлична“. Вместо да я харесвате все повече и повече, вие сте се влюбили в нейната приятелка. Тя е намразила мадам — мадам, която имала богат приятел зад гърба си. Миналата зима, когато е направила завещание, тя е обичала мадам. Сетне всичко се променило.

Тя е помнила това завещание. Не е знаела, че Крофт го е задържал, че то изобщо не е стигнало местоназначението си. Мадам (поне светът е щял да каже) е имала причина да желае нейната смърт. Затова се е обадила именно на мадам с молба да й прати бонбони. Тая вечер трябваше да се прочете завещанието, в което мадам е посочена като главна наследница… а след това пистолетът е щял да бъде намерен в нейното палто — същият пистолет, с който е била застреляна Маги Бъкли. Ако го намереше мадам, тя можеше да си навлече обвинението, като се опита да се отърве от него.

— Трябва да ме е мразила! — рече полугласно Фредерика.

— Да, мадам. Вие имате това, което тя нямаше: дарбата да печелите любов и да я запазвате.

— Аз съм съвсем тъп — забеляза Чаленджър — и все още не мога да проумея тая работа със завещанието.

— Не? Това е съвършено отделна история, и то много проста. Семейство Крофт се укриват тука. На мадмоазел Ник й предстои операция. Тя не е направила завещание. Семейство Крофт виждат в това удобен случай. Те я убеждават да напише завещание и се наемат да го изпратят по пощата. После, ако нещо й се случи, ако тя умре, те ще представят майсторски подправено завещание, в което парите се оставят на госпожа Крофт, като се спомене за Австралия и за Филип Бъкли, за когото те знаят, че е бил там.

Но апандиситът на мадмоазел Ник е махнат съвсем сполучливо, тъй че подправеното завещание не може да послужи. За момента това приключва въпроса. После започват покушенията срещу живота й. Надеждите на двойката Крофт се възраждат. И ето че аз обявявам нейната смърт. Подправеното завещание незабавно се изпраща на мосьо Вайз. Разбира се, на първо място трябва да споменем, че те са я мислили за много по-богата, отколкото е била в действителност. Те не са знаели нищо за ипотеката.

— Това, което най-много искам да зная, мосьо Поаро — каза Лазаръс, — е: как всъщност сте разбрали цялата игра?

— Ах, срам ме е да ви кажа. Аз закъснях… много закъснях… Имаше неща, които ме тревожеха, да. Неща, които не ми се виждаха съвсем верни. Несъответствия между това, което ми казваше мадмоазел Ник, и каквото ми казваха други хора. За нещастие аз винаги вярвах на мадмоазел Ник.

И после неочаквано дойде откровението. Мадмоазел Ник направи една грешка. Тя прекали с хитростта. Когато настоях да повика някоя приятелка, тя обеща да го направи, но премълча положението, че е вече поканила мадмоазел Маги. Видя й се, че така ще е по-малко подозрително, но това беше грешка.

Защото Маги Бъкли веднага след пристигането си е написала писмо до домашните и в него е употребила една невинна фраза, която ме озадачи: „Не виждам защо е трябвало да ми изпрати такава телеграма. Нямаше да има никаква разлика, ако бях дошла във вторник.“ Какво значеше това споменаване на вторника? То можеше да значи само едно нещо. Маги е трябвало да дойде на гости във вторник без друго. Но в такъв случай мадмоазел Ник ме бе излъгала или поне премълчала истината.

И за първи път аз я погледнах в по-друга светлина. Прецених критически нейните изявления. Вместо да ги повярвам, аз си казах: „Да предположим, че те не са верни.“ Спомних си противоречията. „Ами ако във всички тия случаи е лъгала мадмоазел Ник, а не другите?“

Аз си казах: „Да разсъждаваме просто. Какво се е случило всъщност?“

И видях, че в действителност се беше случило само едно нещо: Маги Бъкли е била убита. Нищо друго! Но кой може да е искал смъртта на Маги Бъкли?

И тогава си помислих за нещо друго — за няколко глупави забележки, които Хейстингс беше направил само пет минути преди това. Той каза, че имало много галени имена за Маргарет: Маги, Марго и така нататък, И внезапно в ума ми възникна въпросът: какво ли е било истинско име на мадмоазел Маги?

После, tout d’un coup^[1], ми светна пред очите! Да предположим, че името й е било Магдала! То е семейно име в рода Бъкли, както ми беше казала мадмоазел Ник. Две Магдали Бъкли. Да предположим…

Преповторих си наум писмата на Майкъл Ситън, които бях чел. Да, нямаше нищо невъзможно. Там се споменаваше Скарбъро, но Маги е била в Скарбъро заедно с Ник — така ми беше казала майка й.

И това обясняваше една подробност, която ме беше дразнила. Защо писмата бяха толкова малко? Ако някое момиче изобщо пази любовните си писма, то пази всичките. Защо са подбрани толкова малко? Има ли в тях нещо особено?

И тогава си спомних, че в тях не се споменаваше никакво име. Те всички започваха различно, но започваха с някакво нежно обръщение. Никъде в тях не се споменаваше името „Ник“.

И имаше още нещо, нещо, което е трябвало да забележа веднага, което натрапваше истината.

Какво беше то?

Ами ето какво. Мадмоазел Ник се подложила на операция от апандисит на двадесет и седми февруари. Има едно писмо от Майкъл Ситън, датирано втори март, но в него не се говори за никакво безпокойство, за болест или нещо необикновено. Това е трябвало да ми подскаже, че писмата са били писани до съвсем друго лице.

Тогава прегледах съставения от мене списък с въпроси. И отговорих на тях в светлината на новото си хрумване.

При всички въпроси с изключение на няколко отделни случая резултатът бе прост и убедителен. А така отговорих и на друг въпрос, който си бях задавал по-рано: Защо мадмоазел Ник си купи черна рокля? Отговорът беше, че тя и братовчедка й трябваше да бъдат облечени еднакво, а червеният шал да подчертава още повече сходството. Правилният и убедителен отговор беше тоя, а не другият. Никое момиче не би си купило траурна рокля, преди да узнае, че нейният любим е умрял. Такава постъпка би била изкуствена… неестествена.

И тъй аз на свой ред поставих своята малка драма. И това, за което се надявах, се случи! Ник Бъкли се държа твърде несдържано по въпроса за скривалището. Тя заяви, че нямало подобно нещо. Но ако имаше — а аз не виждах никаква причина Елин да го е измислила, — Ник трябваше да знае за него. Защо се държа така несдържано? Имаше ли вероятност да е скрила пистолета именно там? С тайното намерение да го използува, за да хвърли подозрението върху някой друг по-нататък?

Дадох й да разбере, че обстоятелствата са много неблагоприятни за мадам. Това отговаряше на нейните планове. Както го бях предвидил, тя не можа да устои на изкушението да създаде решаваща улика. Освен това така щеше да е по-безопасно за нея. Елин можеше да намери тайното скривалище и пистолета в него!

Ние всички сме тука, това е сигурно. Тя чака вън да й дойде ред да се появи. Сега е съвършено безопасно — мисли тя — да вземе пистолета от скривалището и да го сложи в палтото на мадам…

И с това в края на краищата се издава…

Фредерика потрепера.

— Въпреки всичко — каза тя — радвам се, че й дадох часовника си.

— Добре сте сторили, мадам.

Тя бързо вдигна очи към Поаро.

— И това ли знаете?

— Ами какво ще кажеш за Елин? — намесих се аз. — Дали е знаела или подозирала нещо?

— Не. Аз я попитах. Тя ми каза, че решила да остане в къщата нея вечер, понеже според собствените й думи мислела, че „нещо ще стане“. Явно Ник твърде решително я подканвала да отиде да гледа фойерверка. Беше доловила неприязънта на Ник спрямо мадам. Тя ми каза, че „със сърцето си усещала, че нещо ще стане“, но е мислила, че то ще се случи на мадам. Била познавала душицата на госпожица Ник — каза тя — и тя винаги си била чудновато момиченце.

— Да — промърмори Фредерика. — Да, нека мислим за нея така. Чудновато момиченце. Чудновато момиченце, което не е могло да превъзмогне себе си… Поне аз ще мисля така.

Поаро взе нейната ръка и с нежно внимание я поднесе към устните си.

Чарлз Вайз неспокойно се размърда.

— Това ще е много неприятна история — тихо промълви той. — Предполагам, че трябва да се погрижа да й намеря някакъв защитник.

— Мисля, че няма да има нужда — каза полека Поаро. — Поне ако съм прав в предположенията си.

Изведнъж той се обърна към Чаленджър:

— Нали там слагате стоката, а? В тия ръчни часовници.

— Аз… аз… — объркано запелтечи морякът.

— Не се опитвайте да ме измамите с тия ваши похвати на симпатично момче. Те излъгаха Хейстингс, но няма да излъжат мене. Добре си докарвате от тая работа, нали, от търговията с наркотици… Вие и вашият вуйчо от Харли Стрийт.

— Мосьо Поаро!

Чаленджър се изправи.

Дребничкият ми приятел спокойно премигаше насреща му.

— Вие сте полезният „приятел“. Отречете го, ако желаете. Но аз ви съветвам, ако не искате сведенията да влязат в ръцете на полицията, да се махнете.

И за мое крайно удивление Чаленджър наистина се махна. Изскочи от стаята като светкавица. Аз го изпратих със зяпнала уста.

Поаро се изсмя.

— Нали ви казах, mon ami. Вашите инстинкти винаги ви лъжат. C’est epatant^[2]!

— Кокаинът е бил в ръчния часовник… — започнах аз.

— Да, да. Точно поради това мадмоазел Ник го е имала под ръка в болницата. А понеже е изразходвала запаса си за шоколадените бонбони, тя помоли току-що мадам да й даде своя, който беше пълен.

— Искате да кажете, че не може без него?

— Не, не. Мадмоазел Ник не е наркоманка. Понякога… за удоволствие… нищо повече. Но тая вечер той й трябва за друга цел. Тоя път тя ще вземе пълна доза.

— Искате да кажете?… — Аз не можах да довърша.

— Това е най-добрият изход. По-добре от въжето на палача. Но ш-ш-ш! Не бива да го казваме пред мосьо Вайз, който е самото олицетворение на законността и реда. Официално аз нищо не зная. Съдържанието на ръчния часовник, това е най-обикновено досещане от моя страна.

— Вашите досещания са винаги правилни, мосьо Поаро — забеляза Фредерика.

— Трябва да си вървя — каза Чарлз Вайз и напусна стаята с изражение на студено порицание.

Поаро погледна Фредерика, после Лазаръс.

— Вие ще се ожените, а?

— Колкото може по-скоро.

— Искам да ви уверя, мосьо Поаро — каза Фредерика. — Не съм такава наркоманка, за каквато ме смятате. Аз съм го намалила вече до съвсем мъничка доза. Мисля, че сега, с щастие пред себе си, няма вече да имам нужда от ръчен часовник.

— Надявам се, че ще бъдете щастлива, мадам — благо каза Поаро. — Вие сте много изстрадали. И въпреки всичките си страдания сте запазили в душата си качеството да бъдете милостива…

— Аз ще се грижа за нея — каза Лазаръс. — Моите дела не вървят много добре, но вярвам, че ще се справя с положението. Ако ли не успея… е, Фредерика е съгласна да остане бедна… с мене.

Фредерика с усмивка кимна.

— Късно е — рече Поаро, след като погледна часовника си.

Всички станахме.

— Ние прекарахме странна вечер в тая странна къща — продължи Поаро. — Тя е, струва ми се, както казва Елин, лоша къща…

Той погледна портрета на стария сър Никълъс.

После с неочаквано движение на ръката повика Лазаръс настрана.

— Моля да ме извините, но от всички мои въпроси един все още е останал неотговорен. Кажете ми, защо сте предложили петдесет лири за тая картина? Ще ми достави много голямо удоволствие да го узная, тъй че, нали разбирате, да не остане нищо неотговорено.

Лазаръс го загледа с безизразно лице за една-две минути. Сетне се усмихна.

— Виждате ли, мосьо Поаро — каза той, — аз съм търговец.

— Точно така.

— Тая картина не струва нито пара повече от двадесет лири. Аз знаех, че ако предложа на Ник петдесет, тя веднага ще заподозре, че портретът струва много повече и ще иска да й го оцени някой друг. Тогава щеше да открие, че съм й предложил много повече от стойността. Следващия път, когато бих й предложил да купя някоя картина, нямаше да проверява оценката.

— Да, и после?

— Картината на оттатъшната стена струва най-малко пет хиляди лири — сухо рече Лазаръс.

— Аха! — Поаро дълбоко пое дъх. — Сега зная всичко — радостно добави той.