Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (16)

16
РАЗГОВОРЪТ С Г-Н ХУИТФИЙЛД

Следствието беше скучна процедура — само най-безинтересни неща. Първо показания за установяване на самоличността, после аз дадох показания за намирането на трупа. След това се прочете медицинската експертиза.

Следствието бе прекъснато за една седмица.

Убийството в Сейнт Лу се намери в центъра на вниманието на всекидневния печат. Всъщност то замени заглавията „Ситън още в неизвестност“, „Неизвестната съдба на изчезналия летец“.

Сега, след като Ситън беше умрял и съответната почит е била отдадена на паметта му, трябваше да се намери нова сензация. Загадката на Сейнт Лу бе божи дар за вестниците, които се чудеха откъде да намерят новини през месец август.

Подир следствието успях да се промъкна благополучно покрай репортерите, намерих Поаро и двамата отидохме да се срещнем с преподобния Джайлз Бъкли и жена му.

Бащата и майката на Маги бяха очарователна двойка, простодушни и далечни на всичко светско.

Госпожа Бъкли беше жена със силен характер, висока, руса, с ярко подчертан северен произход. Съпругът й бе дребен човечец с побелели коси и трогателно стеснително държане.

Клетите, те бяха съвсем зашеметени от сполетялото ги нещастие, което ги беше лишило от дълбоко обичаната дъщеря, „нашата Маги“, както я наричаха те.

— Все още не мога да го повярвам — каза господин Бъкли. — Такова добро дете, мосьо Поаро! Тъй тиха и себеотрицателна, винаги загрижена за другите. Кой може да е искал да й стори зло?

— Аз просто не можех да разбера телеграмата — каза госпожа Бъкли. — Та нали едва предишната сутрин я бяхме изпратили!

— Насред живота ние стоим пред смъртта — добави полугласно съпругът.

— Полковник Уестън беше много любезен — каза госпожа Бъкли. — Той ни уверява, че се вземат всички мерки да се открие човекът, който е извършил това деяние. Трябва да е някой луд. Не виждам друго възможно обяснение.

— Мадам, не мога да изкажа колко много ви съчувствувам за вашата загуба… и колко се възхищавам от вашата твърдост!

— Отчаянието не би ни върнало Маги — рече скръбно госпожа Бъкли.

— Жена ми е чудесна — каза свещеникът. — Нейната вяра и смелост са по-големи от моите. Всичко това така… така разстройва, мосьо Поаро!

— Зная… зная, мосьо.

— Вие сте голям детектив, мосьо Поаро? — попита госпожа Бъкли.

— Така казват, мадам.

— О, аз зная! Дори и ние в нашето затънтено провинциално селце сме чували за вас. Вие ще се доберете до истината, мосьо Поаро?

— Няма да се успокоя, докато не се добера до нея, мадам.

— Тя ще ви се открие, мосьо Поаро — с треперещ глас промълви свещеникът — Злото не може да остане ненаказано.

— Злото никога не остава ненаказано, мосьо. Но наказанието понякога остава неизвестно.

— Какво искате да кажете с това, мосьо Поаро?

Поаро само поклати глава.

— Бедничката малка Ник — каза госпожа Бъкли. — Всъщност най ми е жал за нея. Получих едно безкрайно прочувствено писмо. Тя пише, че се чувствува тъй, сякаш е поканила Маги тука, за да умре.

— Това е болезнена чувствителност — забеляза господин Бъкли.

— Да, но аз зная как се чувствува. Съжалявам, че не пускат да я видя. Това ми се вижда извънредно странно, да не пускат при нея най-близките й сродници!

— Докторите и сестрите са много строги — отговори неопределено Поаро. — Те установяват правилата… така… и нищо не може да ги промени. И без съмнение те се боят от вълнението, естественото вълнение, което ще изпита, когато ви види.

— Може би — каза със съмнение госпожа Бъкли — Но аз не вярвам много в болниците. Ник щеше да е много по-добре, ако биха й позволили да дойде с мене, да се махне веднага оттука.

— Възможно е, но ме е страх, че няма да се съгласят. Отдавна ли не сте виждали, мадмоазел Бъкли?

— Не съм я виждала от миналата есен. Тя беше в Скарбъро. Маги отиде там да прекара един ден с нея, а след това тя дойде с Маги и преспа една нощ у нас. Тя е хубаво създание, обаче не мога да кажа, че ми харесват приятелите й. Пък и животът, който води… е, да, това надали е нейна грешка, бедното дете. Никога никой не се е грижил за възпитанието й.

— Странен дом е Крайната къща — рече дълбокомислено Поаро.

— Аз не я обичам — отзова се госпожа Бъкли. — Никога не съм я обичала. Има нещо отблъскващо в тая къща. Старият сър Никълъс ми беше крайно неприятен. От него ме побиваха тръпки.

— Боя се, че не беше добър човек — потвърди нейният съпруг. — Но имаше някакъв особен чар.

— Никога не съм го забелязала — каза госпожа Бъкли. — Има нещо злокобно в тая къща. Съжалявам, че позволихме на нашата Маги да дойде тука.

— Ах! И да съжаляваш, и да не съжаляваш… — каза господин Бъкли и поклати глава.

— Е — заговори Поаро, — не бива да ви се натрапвам повече. Исках само да ви поднеса дълбоките си съболезнования.

— Много любезно от ваша страна, мосьо Поаро. Ние искрено ви благодарим за всичко, което правите.

— Вие се връщате в Йоркшир… кога?

— Утре. Печално пътуване. Сбогом, мосьо Поаро, и още веднъж благодаря.

— Прекрасни простички хорица — казах аз, когато излязохме.

Поаро кимна.

— Чак да ти се свие сърцето, нали, mon ami? Една толкова безполезна и толкова безцелна трагедия! Cette jeune fille^[1]… Ах, аз най-жестоко се упреквам! Аз, Еркюл Поаро, бях на самото място и не предотвратих престъплението!

— Никой не би могъл да го предотврати.

— Говорите, без да мислите, Хейстингс. Никой обикновен човек не би могъл да го предотврати, но каква е ползата да си Еркюл Поаро със сиво вещество от много по-високо качество, отколкото на другите хора, ако не смогнеш да направиш онова, което не могат да направят другите?

— Е, разбира се — казах аз. — Ако поставяте въпроса така…

— Да, естествено. Аз съм смутен, сломен… безкрайно унижен!

Помислих си, че унижението на Поаро странно приличаше на самовъзгордяването у други хора, но благоразумно се въздържах от каквито и да било забележки.

— А сега — заяви той, — en avant^[2]. В Лондон.

— В Лондон ли?

— Mais oui. Много лесно можем да вземем влака два часа. Тука всичко е спокойно. Мадмоазел е на сигурно място, в болницата. Никой не може да й навреди. Следователно верните песове може да вземат отпуска. Трябват ми едно-две малки сведенийца.

Първото нещо, което направихме след пристигането си в Лондон, беше да посетим адвокатите на покойния капитан Ситън, господа Хуитфийлд, Парджитър & Хуитфийлд.

Поаро беше уговорил срещата предварително и при все че минаваше шест часът, скоро бяхме вече насаме с господин Хуитфийлд, главата на фирмата.

Той беше много изискан и внушителен мъж. При него лежеше писмо от началника на полицията и още едно от някакво висше длъжностно лице в Скотланд Ярд.

— Всичко това е много нередно и необичайно… мосьо ъ-ъ-ъ… Поаро — заговори той, докато си бършеше очилата.

— Точно така, мосьо Хуитфийлд. Обаче убийството също е нередно и… с радост ще отбележа, доста необичайно.

— Вярно, вярно. Но не е ли малко изкуствена тази връзка между убийството и завещанието на покойния ми клиент, а?

— Смятам, че не е.

— А, вие смятате, че не е. Е, при дадените обстоятелства, а трябва да призная, че и сър Хенри много настоява в своето писмо, аз ще… ъ-ъ-ъ… ще се радвам да, направя всичко, което е по силите ми.

— Вие сте били юридически съветник на покойния капитан Ситън?

— На цялото семейство Ситън, драги ми господине. Били сме такива… искам да кажа фирмата ни е била… от сто години насам.

— Parfaitement^[3]! Покойният сър Матю Ситън съставял ли е завещание?

— Ние го съставихме за него.

— И той е разпределил състоянието си… как?

— Имаше завещани няколко суми, една на Природонаучния музей, но главната част от своето голямо… своето, бих казал, много голямо състояние той остави без всякакви уговорки на капитан Майкъл Ситън. Той нямаше други близки сродници.

— Казвате, много голямо състояние?

— Покойният сър Матю беше вторият най-богат човек в Англия — сдържано отговори господин Хуитфийлд.

— Той е имал малко своеобразни възгледи, така ли?

Господин Хуитфийлд измери Поаро със строг поглед.

— На един милионер, мосьо Поаро, е позволено да бъде ексцентричен. Това дори донякъде се очаква от него.

Поаро посрещна тая забележка смирено и зададе нов въпрос:

— Смъртта му е настъпила неочаквано, доколкото разбирам?

— Съвсем неочаквано. Сър Матю се е радвал на изключително добро здраве. Обаче имал някакъв от никого неподозиран вътрешен тумор. Тоя тумор засегнал някаква жизнена тъкан и се наложило незабавно да го оперират. Операцията, както винаги в такива случаи, завърши напълно благополучно. Но сър Матю умря.

— И неговото състояние преминало в ръцете на капитан Ситън.

— Да, така е.

— Капитан Ситън, както се научавам, е направил завещание, преди да напусне Англия?

— Ако можем да наречем това нещо завещание, да — отговори господин Хуитфийлд с рязко порицание.

— Законно ли е?

— То е напълно законно. Желанието на завещателя е ясно изложено и надлежно удостоверено от свидетели. О, да, то е законно.

— Но вие не го одобрявате?

— Драги господине, за какво съществуваме ние?

Често пъти съм се чудил. Веднъж, когато на самия мене се случи да напиша едно съвършено просто завещание, бях изумен от дължината и многословието му, след като го редактира моят адвокат.

— Положението на нещата беше такова — продължи господин Хуитфийлд, — че по онова време капитан Ситън можеше да завещае много малко или почти нищо. Той зависеше от издръжката, която получаваше от чичо си. Той е смятал, предполагам, че каквото и да завещае, ще бъде предостатъчно.

„Правилно е мислил“ — пошепнах си аз.

— И какво гласи това завещание? — попита Поаро.

— Той оставя всичко, което ще притежава в деня на смъртта си, без всякакви уговорки, на госпожица Магдала Бъкли. Той назначава мене за изпълнител на волята му.

— В такъв случай госпожица Бъкли го наследява?

— Разбира се, госпожица Бъкли го наследява.

— Ами ако госпожица Бъкли беше умряла миналия понеделник?

— Понеже капитан Ситън е загинал преди нея, парите щяха да останат на този, когото тя е посочила за наследник в своето завещание, или ако не е оставила завещание, на най-близкия й сродник. Мога да кажа — добави господин Хуитфийлд с нескривано удоволствие, — че данъкът върху наследството щеше да бъде огромен. Огромен! Три смърти, не забравяйте, три смърти една подир друга. — Той поклати глава. — Огромен!

— Но все нещичко щеше да остане? — смирено промълви Поаро.

— Драги ми господине, както вече ви казах, сър Матю беше вторият по богатство човек в Англия.

Поаро стана.

— Много ви благодаря, господин Хуитфийлд, за сведенията, които ми дадохте.

— Няма защо. Няма защо. Мога да кажа, че ще вляза във връзка с госпожица Бъкли… всъщност вярвам писмото вече да е тръгнало. Ще се радвам да й бъда колкото мога полезен.

— Тя е една млада дама — забеляза Поаро, — за която няма да е излишен добрият съвет на опитен адвокат.

— Боя се, че ще се намерят ловци на зестри — каза господин Хуитфийлд и поклати глава.

— Изглежда напълно естествено — съгласи се Поаро — Сбогом, мосьо.

— Сбогом, мосьо Поаро. Радвам се, че можах да ви услужа. Името ви ми е… ъ-ъ-ъ… познато.

Той го изрече това любезно с вид на човек, който прави ценно признание.

— Всичко е точно, както сте го мислили, Поаро — казах аз, когато излязохме на улицата.

— Mon ami, трябваше да бъде вярно. Не би могло да бъде другояче. Сега ще отидем в „Чешърско сирене“, където Джап ни чака за ранна вечеря.

Заварихме инспектор Джап от Скотлапд Ярд да ни чака на уговореното място. Той поздрави Поаро с подчертана радост.

— От години не съм ви виждал, мосьо Поаро! Мислех, че отглеждате тиквички някъде в провинцията.

— Опитах се, Джап, опитах се. Но дори когато отглежда тиквички, човек не може да се отърве от убийства.

Той въздъхна. Сетих се за какво мислеше: за тая странна афера във Фърнли парк. Колко съжалявах, че съм бил в далечна страна по това време!

— И капитан Хейстингс също! — каза Джап. — Как сте, господине?

— В най-добра форма, благодаря — казах аз.

— Какво, пак нови убийства? — продължи шеговито Джап.

— Както казвате, нови убийства.

— Е, няма защо да падате духом, стари боецо! — каза Джап. — Дори и да не можете да се справите, както трябва, е, не може на вашата възраст да искате да имате същия успех както едно време. Като се минат годинки, всички се изхабяваме. Трябва да дадем път на младежта, нали знаете?

— И въпреки това старото гонче си знае работата по-добре — промърмори Поаро. — То има опит. То не губи дирята.

— Е, хайде, ние говорим за хора, не за кучета!

— Толкова ли е голяма разликата?

— Ами то зависи как гледате на нещата. Но вие сте юначага, какво ще кажете, капитан Хейстингс? Винаги си е бил такъв. Все си е същият, малко му е пооредяла косата на темето, но растителността под носа избуяла още повече.

— А? — рече Поаро. — Какво беше това?

— Прави ви комплимент за мустаците — успокоих го аз.

— Разкошни са, да — каза Поаро и самодоволно ги поглади.

Джап избухна в гръмогласен смях.

— Е — каза той след една-две минути — направих ви тая справка. Тия отпечатъци, дето ми изпратихте…

— Да? — нетърпеливо попита Поаро.

— Нищо не става. Който и да е тоя господин, той не е и минавал през нашите ръце. От друга страна, телеграфирах в Мелбърн и там не познават човек с това описание и име.

— Аха!

— Тъй че може и да има нещо съмнително в края на краищата. Но не е от тукашните… Колкото по другия въпрос… — продължи Джап.

— Да?

— Лазаръс & Син имат добро име. Доста честни и почтени в сделките си. Никому не прощават, разбира се, но това е друг въпрос. В търговията иначе не може. Но всичко им е наред. Обаче са зле финансово, искам да кажа.

— О, тъй ли?…

— Да, рязкото спадане в цените на картините ги е ударило здравата. На старинните мебели също. С тая мода на новите европейски стоки. Те си построиха нови помещения миналата година и… е, както вече казах май не са далеч от фалит.

— Много съм ви задължен.

— Няма защо. Тия неща, както знаете, не са по моята специалност. Но се постарах да ги узная, както искахте. Ние можем винаги да получим сведения.

— Добрият ми Джап, какво ли щях да правя без вас?

— А, дребна работа. Винаги съм готов да услужа на стар приятел. В добрите стари времена покрай мене са ви падали немалко доста хубави случаи, нали?

Това, както си дадох сметка, беше начинът, по който Джап изказваше своята благодарност на Поаро за разрешаването на много случаи, объркали самия инспектор.

— Да, добри времена бяха!

— Не бих имал нищо против да си поприказвам с вас от време на време и в днешните времена. Методите ви може да са остарели, но главата ви е на място, мосьо Поаро.

— А какво ще кажете за другия ми въпрос? Доктор Макалистър?

— А, за него ли? Той е женски лекар. Не искам да кажа, че е гинеколог. Имам пред вид тия доктори, дето лекуват нерви: казва ви да спите сред пурпурни стени и под оранжев таван, разправя ви за вашето либидо (кой го знае какво е то) и ви съветва да му дадете пълна воля. Трябва да е малко нещо мошеник, ако ме питате мене, но умее да котка жените. Не го оставят на мира. Ходи доста в чужбина, върши някаква медицинска работа в Париж, ако не се лъжа.

— Защо доктор Макалистър? — объркано попитах аз. Никога не бях чувал това име. — Той пък откъде изникна?

— Доктор Макалистър е вуйчото на капитан Чаленджър — обясни Поаро. — Помниш ли, той спомена за някакъв вуйчо, който бил лекар?

— До какви подробности стигате! — учудих се аз. — Да не сте помислили, че той е оперирал сър Матю?

— Той не е хирург — възрази Джап.

— Mon ami — каза Поаро, — аз обичам да проверявам всичко. Еркюл Поаро е добро куче. Кучето върви по дирята и ако за съжаление, няма диря, по която да върви, души наоколо и винаги търси нещо, което не е много хубаво. Същото върши и Еркюл Поаро. И често, ах, колко често той го намира.

— Не е хубава тая професия, нашата — заяви Джап. — Стилтънско сирене ли казахте? Нямам нищо против. Не, не е хубава професия. А вашата е по-лоша от моята: работите неофициално, нали, и затова ви се налага много повече да се промъквате на разни места потайно.

— Аз никога не се прикривам, Джап. Никога не съм се прикривал!

— Не бихте и могли — каза Джап. — Друг като вас няма. Види ли ви някой веднъж, никога няма да ви забрави.

Поаро го изгледа с известно съмнение.

— Само се пошегувах — рече Джап. — Не ми обръщайте внимание. Чаша портвайн? Е, щом вие кажете…

Между нас се възцари пълно единодушие. Скоро задълбахме в спомените. Тоя случай, оня случай, трети случай. Трябва да призная, че и на мене ми доставяше огромно удоволствие да говоря за миналото. Това бяха добри времена. Колко стар и опитен се чувствувах сега!

Бедният Поаро! Тоя случай го затрудняваше, това ми беше ясно. Силите му вече не бяха както едно време. Имах чувството, че ще се провали, че убиецът на Маги Бъкли никога няма да бъде изправен пред съда.

— Не губете дух, приятелю! — каза Поаро и ме тупна по рамото. — Не всичко е загубено. Не ме гледайте така кисело, моля ви се!

— Оставете ме. На мене нищо ми няма.

— На всички ни нищо няма! — с шумна радост заяви Джап.

И след тая приятна забележка ние се разделихме.

 

На другата сутрин се върнахме в Сейнт Лу. Щом пристигнахме в хотела, Поаро се обади в болницата и поиска да говори с Ник.

Изведнъж видях изражението му да се променя — той насмалко не изтърва слушалката.

— Comment? Какво казахте? Повторете го, моля.

Една-две минути слуша, без да прекъсва. После каза:

— Да, да, ще дойда веднага.

Той се обърна към мене пребледнял.

— Защо ми трябваше да заминавам, Хейстингс? Mon Dieu! Защо ми трябваше да заминавам!

— Какво се е случило?

— Мадмоазел Ник е опасно болна. Отравяне с кокаин Най-после са се докопали до нея! Mon Dieu, mon Dieu, защо ми трябваше да заминавам?