Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peril at End House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2008)

Издание:

Агата Кристи. Загадката на Енд Хаус

Държавно военно издателство, София, 1968

 

Превод от английски: Сидер Флорин, 1968

Редактор: Димитър Ненчев

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Невяна Генова

Печат: Полиграф. комбинат „Ат. Стратиев“, Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

17
КУТИЯТА ШОКОЛАДОВИ БОНБОНИ

Из целия път до болницата Поаро ту си шепнеше, ту мърмореше нещо. Беше всецяло обзет от самопорицание.

— Трябваше да го зная! — стенеше той. — Трябваше да го зная! От друга страна, пък какво можех да направя? Аз взех всички предпазни мерки. Не е възможно… не е възможно! Кой е нарушил нарежданията ми?

В болницата ни въведоха в малката стаичка на долния етаж и след няколко минути при нас дойде доктор Грейъм. Изглеждаше капнал и пребледнял.

— Ще я бъде — каза той. — Ще се оправи. Трудното беше да се разбере колко от тоя боклук е погълнала.

— Какво е било?

— Кокаин.

— Ще оживее ли?

— Да, да, ще оживее.

— Но как се е случило това? Как са се докопали до нея? Кого са пуснали при нея? — Поаро кажи-речи танцуваше от безсилно вълнение.

— Никого не са пускали.

— Не е възможно.

— Това е истината.

— Но тогава…

— Беше кутия шоколадени бонбони.

— О, sacre[1]! Нали й казах да не яде нищо, нищичко, което идва отвън.

— Това не ми е известно. Трудно е да забраниш на едно момиче да не пипа кутия шоколадени бонбони. Слава богу, тя изяде само един.

— Във всичките бонбони ли имаше кокаин?

— Не. Момичето изяде един. Имаше още в два в горния ред. Всички други бяха добри.

— Как е било направено това?

— Съвсем непохватно. Бонбонът разрязан наполовина, кокаинът смесен с плънката и бонбонът слепен отново. Любителска работа. Бихме могли да го наречем „домашно производство“.

Поаро изпъшка.

— Ах само да знаех!… Само да знаех! Мога ли да видя мадмоазел?

— Ако дойдете пак след един час, мисля, че ще можете да я видите — каза докторът. — Овладейте се, човече! Тя няма да умре.

Цял час обикаляхме из улиците на Сейнт Лу. Аз положих крайни усилия да поразсея Поаро, изтъквах му, че всичко е добре, че в края на краищата не е станало нищо непоправимо.

Но той само клатеше глава и от време на време повтаряше:

— Страх ме е, Хейстингс, страх ме е…

И го казваше тъй странно, че и аз започнах да се страхувам.

Веднъж ме хвана за ръката.

— Слушайте, приятелю! Аз съм на съвсем погрешен път. Аз съм на съвсем погрешен път от самото начало.

— Искате да кажете, че не са парите…

— Не, не! За това съм прав. О, да! Но тия двамата… така е твърде просто… твърде лесно. Тука има още някаква закачка. Да, има нещо!

А след това избухна от негодувание:

— Ah, cette petite! Не й ли забраних! Не й ли казах: „Не докосвайте нищо донесено отвън?“ И тя да не послуша мене… мене, Еркюл Поаро! Не й ли стигат четири избавления от смърт? Нима трябва да се излага за пети път? Ah, c’est inoui![2]

Най-после се върнахме. След кратко чакане ни заведоха горе.

Ник седеше в леглото. Зениците й бяха много разширени. Имаше трескав вид, а ръцете й непрекъснато се свиваха конвулсивно.

— Пак се опитват! — пошепна тя.

Поаро съвсем се разчувствува, когато я видя. Той се поизкашля и я хвана за ръка.

— Ах, мадмоазел, мадмоазел!…

— Щеше да ми е все едно, ако ме бяха убили тоя път — каза тя предизвикателно. — Всичко това ми е дошло до гуша, до гуша ми е дошло!

— Pauvre petite![3]

— Някакво вътрешно чувство не ми дава да отстъпя пред тях!

— Това е духът… le sport[4]… вие трябва да сте много борческа натура, мадмоазел.

— Вашата никаква болница съвсем не излезе безопасна в края на краищата — каза Ник.

— Ако бяхте се придържали към нарежданията, мадмоазел…

Ник доби леко учуден вид.

— Но аз съм се придържала.

— Не ви ли казах изрично да не ядете нищо, което идва отвън?

— Нито пък съм яла.

— Ами тия бонбони…

— Ами, че те не влизаха в сметка. Те бяха от вас.

— Какво казахте, мадмоазел?

— Те бяха от вас!

— От мене? Нищо подобно! Не съм изпращал нищо подобно!

— Как да не сте? В кутията имаше картичка от вас.

— Какво?

Ник спазматично посегна към масичката до леглото. Сестрата се приближи до нея.

— Искате картичката, която е била в кутията?

— Да, моля ви се, сестро.

Настъпи моментно мълчание. Сестрата се върна в стаята с картичката в ръка.

— Ето я.

Аз хлъцнах. Поаро също. Защото на картичката с широк почерк бяха написани същите думи, които бях видял Поаро да написва върху картичката за кошницата с цветя: „Привет от Еркюл Поаро.“

— Sasre tonnerre!

— Виждате ли! — с укор каза Ник.

— Не съм го писал това! — извика Поаро.

— Какво?

— И все пак — полугласно добави Поаро, — и все пак това е моят почерк.

— Знам. Той е съвсем същият, както на картичката, която се получи с оранжевите карамфили. Нито за миг не съм се усъмнила, че бонбоните са от вас.

Поаро поклати глава.

— Че как ли сте могли да се усъмните? Ах, сатаната! Хитрият, жесток сатана! Само да си го помисли човек! Той е гениален, тоя човек, гениален! „Привет от Еркюл Поаро.“ Толкова просто. Да, но човек трябва да се сети за такова нещо. А аз… аз не се сетих. Аз пропуснах да предвидя тоя ход.

Ник неспокойно се размърда.

— Не се вълнувайте, мадмоазел. Вие сте невинна… невинна. Виновният съм аз, нещастният идиот! Трябвало е да предвидя тоя ход. Да, трябвало е да го предвидя.

Главата му клюмна. Той бе олицетворение на отчаянието.

— Знаете ли, аз мисля… — обади се сестрата.

Тя се навърташе около нас с неодобрително изражение.

— А? Да, да, отивам си. Смелост, мадмоазел. Това е последната грешка от моя страна. Аз съм засрамен, нещастен… мене са ме излъгали, надхитрили… като някое гимназистче! Но това няма да се повтори. Не! Обещавам ви. Хайде, Хейстингс.

Първата стъпка на Поаро беше да разпита старшата сестра. Тя беше естествено ужасно разстроена от цялата работа.

— Вижда ми се невероятно, мосьо Поаро, съвършено невероятно. Такова нещо да се случи в моята болница!

Поаро се държа съчувствено и тактично. След като я поутеши, започна да разпитва за обстоятелствата, свързани с пристигането на пакета. Затова — заяви старшата сестра — най-добре щяло да е да разпита санитаря, който е бил дежурен по време на пристигането му.

Въпросният служител, който се казваше Ход, беше глупав, но честен наглед, към двадесет и две годишен младеж. Имаше нервен и уплашен вид. Обаче Поаро го успокои.

— Върху вас не може да падне никакво обвинение — каза му благо той. — Но искам да ми разправите точно кога и как е пристигнал тоя пакет.

Санитарят ни погледна объркано.

— Трудно е да се каже, господине — бавно отговори той. — Сума хора идват за сведения и оставят едно-друго за разните болни.

— Сестрата казва, че тоя пакет се получил снощи — обадих се аз. — Към шест часа.

Лицето на момъка светна.

— Сега си спомням, господине. Донесе го един господин.

— Един господин със слабо лице, русокос?

— Беше рус, но не знам дали имаше слабо лице.

— Смяташ ли, че Чарлз Вайз би го донесъл лично? — попитах полугласно Поаро.

Бях забравил, че местното име можеше да е известно на момъка.

— Не беше господин Вайз — възрази той. — Аз познавам господин Вайз. Беше по-едър господин, хубав мъж, дойде с голяма кола.

— Лазаръс! — възкликнах аз.

Поаро ме стрелна с предупреждаващ поглед и аз се упрекнах за своята прибързаност.

— Той дойде с голяма кола и остави пакета. Беше адресиран за госпожица Бъкли.

— Да, господине.

— И какво направихте вие с него?

— Не съм го пипал, господине. Сестрата го занесе горе.

— Точно така, но вие сте го пипали, когато сте го взели от господина, n’est-ce pas?

— О, това да, разбира се, господине. Аз го взех от него и го сложих на масата.

— На коя маса? Покажете ми, ако обичате.

Санитарят ни заведе в хола. Входната врата беше отворена. Близо до нея имаше дълга маса с мраморна плоча, върху която лежаха писма и пакети.

— Всичко, което се получава, се оставя тука, господине. После сестрите занасят нещата горе на болните.

— Спомняте ли си по кое време ви оставиха тоя пакет?

— Трябва да е било към пет и половина или малко по-късно. Знам, че току-що бяха донесли пощата, а това обикновено става към пет и половина. Беше доста претрупан следобед: сума хора донасяха цветя и идваха та видят болните.

— Благодаря ви. Сега, мисля, трябва да видим сестрата, която е занесла пакета горе.

Това се оказа една от стажантките, пухкаво дребно създание, цялото разтреперано от възбуждение. Спомняла си, че е занесла пакета горе в шест часа, когато започнала дежурството си.

— Шест часа — промърмори Поаро. — В такъв случай пакетът трябва да е лежал долу на масата двадесетина минути.

— Моля?

— Нищо, мадмоазел. Продължавайте. Вие сте занесли пакета на госпожица Бъкли?

— Да, имаше няколко неща за нея. Тая кутия, а също цветя, секирчета, от някои си господин и госпожа Крофт, ако се не лъжа. Занесох ги заедно. А имаше и пакет, дошъл по пощата, и колкото да е странно, беше също кутия шоколадени бонбони.

— Comment? Още една кутия?

— Да, интересно съвпадение. Госпожица Бъкли ги отвори и двете. Тя каза: „Ах, колко жалко! Не ми позволяват да ги ям.“ След това отвори капаците, за да погледне вътре и да види дали са съвсем същите, и в едната имаше ваша картичка и тя каза: „Приберете другата нечиста кутия, сестро, че може да ги объркам.“ Ах, божичко, кой би могъл да си помисли такова нещо? Също като у Едгар Уолъс, нали?

Поаро прекъсна тоя словесен поток:

— Две кутии, казвате? От кого беше другата?

— Вътре нямаше никакво име.

— И коя от тях е била изпратена… уж е била изпратена от мене? Тая, която се получи по пощата, или другата?

— Бога ми, не помня. Да се кача горе и да попитам госпожица Бъкли?

— Бъдете така любезна.

Тя изтича на горния етаж.

— Две кутии — промърмори Поаро. — Ето ти и други двадесет?

Сестрата се върна запъхтяна.

— Госпожица Бъкли не е сигурна. Била ги отвила и двете, преди да погледне вътре. Но мисли, че не е била изпратена по пощата.

— Как? — малко объркан, запита Поаро.

— Кутията от вас била тая, която се получила не по пощата. Поне тя мислела така, но не била съвсем сигурна.

— Diable![5] — заговори Поаро, когато си тръгнахме. — Няма ли някой, който да е някога съвсем сигурен? В детективските книги има. Но животът, истинският живот, е винаги пълен с неразбории. Сигурен ли съм самият аз изобщо за нещо? Не, не… хиляди пъти не!

— Лазаръс — подхвърлих аз.

— Да, това е изненада, нали?

— Ще му кажете ли нещо за тая работа?

— Положително. Интересува ме да видя как ще го приеме. Между другото, няма да е зле да попреувеличим за сериозното положение на мадмоазел. Никому не ще повреди, ако накараме всички да повярват, че тя е на смъртно легло. Разбирате ли? Направете печално лице… Да, чудесно. Много приличате на погребален агент. C’est tout a fait bien.[6]

Имахме късмет да намерим Лазаръс. Беше се навел над капака на колата си пред хотела.

Поаро отиде право при него.

— Снощи, мосьо Лазаръс, сте оставили кутия бонбони за мадмоазел — започна той без всякакви предисловия.

Лазаръс като че ли се изненада.

— Да?

— Това е било много любезно от ваша страна.

— Всъщност те бяха от Фреди, от госпожа Райс. Тя ме помоли да ги занеса.

— А! Тъй ли?

— Закарах ги там с колата.

— Разбирам.

Поаро помълча една-две минути и попита:

— Мадам Райс, къде е тя?

— Мисля, че е във фоайето.

Заварихме Фредерика да пие чай. Тя ни погледна с напрегнато изражение.

— Какво чувам? Ник се била разболяла?

— Безкрайно загадъчна история, мадам. Кажете ми, изпращали ли сте й кутия шоколадени бонбони вчера?

— Да. По-правилно, тя ме помоли да й ги купя.

— Тя ви е помолила да й ги купите?

— Да.

— Но на нея бе забранено да се вижда с когото и да било. Как сте се видели с нея?

— Не съм се виждала. Тя се обади по телефона.

— Аха! И тя ви каза… какво?

— Дали бих й купила една двуфунтова кутия шоколадени бонбони.

— Как звучеше гласът й, слабо?

— Не, съвсем не. Доста силно. Но някак по-различен. Отначало не можах да позная, че е тя.

— Докато самата тя не ви каза коя е?

— Да.

— Сигурна ли сте, мадам, че това е била приятелката ви?

Фредерика имаше стреснат вид.

— Аз… аз… ами разбира се, че беше тя. Кой друг е могъл да бъде?

— Това е интересен въпрос, мадам.

— Да не искате да кажете…

— Бихте ли могли да се закълнете, мадам, че е бил гласът на приятелката ви, като оставим настрана това, което ви е казала?

— Не — бавно каза Фредерика — Не бих могла. Гласът й положително не беше същият. Аз го отдадох на телефона… или може би на болестта…

— Ако не беше ви казала коя е, щяхте ли да я познаете?

— Не, не, мисля, че не. Кой е бил, мосьо Поаро? Кой е бил?

— Тъкмо това имам намерение да узная, мадам.

Мрачното му изражение като че ли събуди нейните съмнения.

— Нима Ник… да не се е случило нещо? — задъхано попита тя.

Поаро кимна.

— Тя е… сериозно болна. Тия бонбони, мадам… са били отровни.

— Бонбоните, изпратени от мене? Но това е невъзможно… невъзможно!

— Не е невъзможно, мадам, понеже мадмоазел е пред прага на смъртта.

— О, боже! — Тя зарови лице в ръцете си, после го повдигна бледо и потрепващо. — Аз не разбирам… не разбирам. Другото — да, но не и това! Те не можеха да бъдат отровни! Никой не ги е пипал освен мене и Джим! Вие правите някаква ужасна грешка, мосьо Поаро!

— Не съм аз тоя, който прави грешка, при все че в кутията имаше мой подпис.

Тя го загледа с неразбиращ поглед.

— Ако мадмоазел Ник умре… — каза той и се закани с ръка.

Фредерика ниско извика.

Поаро се завъртя, хвана ме за ръка и се запъти нагоре към нашата гостна. Там захвърли шапката си върху масата.

— Нищо не разбирам, нищичко! Аз съм като слепец! Като малко дете! Кой ще спечели от смъртта на мадмоазел? Мадам Райс. Кой купува бонбоните, и го признава и разправя история за телефонен разговор, която от начало до край е шита с бели конци? Мадам Райс. Това е твърде просто… твърде глупаво! А тя не е глупава, не.

— Е, тогава…

— Но тя е кокаиноманка, Хейстингс. Сигурен съм, че е кокаиноманка. В това не може да има съмнение. А в бонбоните е имало кокаин. И какво ли искаше да каже с думите „Другото — да, но не и това?“ То трябва да се обясни! Ами пригладеният мосьо Лазаръс, каква роля играе той във всичко това? Какво знае тя, тая мадам Райс? Тя знае нещо. Но не мога да я накарам да заговори. Тя не е от тия, на които страхът развързва езика. Но знае нещо, Хейстингс. Дали историята и за телефона е вярна или я е измислила? Ако е вярна, чий е бил гласът? Казвам ви, Хейстингс, всичко това е много тъмно… много тъмно!

— Най-тъмно е винаги преди развиделяване — казах успокоително аз.

Поаро поклати глава.

— Ами другата кутия, която се е получила по пощата? Можем ли да я изключим нея? Не, не можем, защото мадмоазел не е сигурна. Ех, че неприятна работа!

Поаро изпъшка.

Тъкмо се канех да заговоря, когато той ме пресече:

— Не, не. Не искам повече поговорки. Не мога да издържа повече. Ако искате да сте добър приятел, приятел, готов да се притече на помощ…

— Да — казах аз от все сърце.

— Излезте, моля ви се, и ми купете карти за игра.

Аз се облещих, но после хладно отговорих:

— С удоволствие.

Неволно заподозрях, че Поаро умишлено се мъчи да се отърве от мене.

Обаче в случая не бях справедлив спрямо него. Тая вечер, когато влязох в гостната към десет часа, заварих Поаро внимателно да реди къщички от карти… и си спомних!

Това беше стар негов похват — успокояване на нервите. Той ми се усмихна:

— Да, вие си спомнихте. Това изисква съвършена точност. Карта върху карта… тъй… точно на определеното й място и тя издържа тежестта на картата отгоре и така нататък, все по-високо и по-високо. Вървете си легнете, Хейстингс. Оставете ме тука с моята кула от карти. Аз си прояснявам ума.

Беше към пет часа сутринта, когато някой ме задруса, докато не се събудих.

До леглото ми стоеше Поаро. Изглеждаше доволен и щастлив.

— Това, което ми казахте, приятелю, беше много вярно… Ах, то беше много вярно! Нещо повече: то беше spirituel[7]!

Аз запремигах насреща му, понеже бях още сънен.

— „Най-тъмно е винаги преди развиделяване“ — ето какво ми казахте. Беше много тъмно, а сега се развиделя.

Погледнах към прозореца. Той беше съвършено прав.

— Не, не, Хейстингс. В главата! В сивото вещество!

Той помълча и тихо добави:

— Виждате ли, Хейстингс, мадмоазел е мъртва.

— Какво? — извиках аз, мигновено отърсил се от съня.

— Ш-ш-ш, ш-ш-ш. Така е, както ви казвам. Не наистина, bien entendu[8], но може да се нагласи. Да, за двадесет и четири часа може да се нагласи. Ще го наредя с доктора, със сестрите. Разбирате ли, Хейстингс? Убиецът е сполучил. Четири пъти се е опитвал и не успявал. На петия път е сполучил. И тогава ще видим какво ще стане… Ще бъде много интересно.

Бележки

[1] О, sacre! (фр.) — О, боже! — Б.пр.

[2] Ah, c’est inoui! (фр.) — Това е нечувано! — Б.пр.

[3] Pauvre petite! (фр.) — Бедното момиченце! — Б.пр.

[4] Le sport (фр.) — Борческият дух. — Б.пр.

[5] Diable! (фр.) — Дявол! — Б.пр.

[6] C’est tout a fait bien (фр.) — Това е чудесно. — Б.пр.

[7] Spirituel! (фр.) — Проникновен! — Б.пр.

[8] Bien entendu (фр.) — Разбира се. — Б.пр.