Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (9)

9
ОТ „А“ ДО „Й“

Не вярвам някога да забравя последвалата нощ. Поаро изпадна в такъв мъчителен пристъп на самопорицание, че аз сериозно се разтревожих. Крачеше неспирно нагоре-надолу из стаята, трупаше проклятия върху собствената си глава и оставаше глух за доброжелателните ми увещания.

— Това е то, да имаш твърде голямо мнение за себе си! Сега съм наказан, да, наказан съм! Аз, Еркюл Поаро! Аз бях твърде самонадеян.

— Не, не! — прекъснах го аз.

— Но кой можеше да предположи… Кой можеше да предположи такава безподобна дързост! Взех, както си мислех, всички възможни предпазни мерки. Предупредих убиеца…

— Предупредихте убиеца?

— Mais oui. Привлякох вниманието му към себе си. Накарах го да разбере, че подозирам… някого. Направих положението, или поне тъй си мислех, твърде опасно за него, за да се осмели да поднови опитите си за убийство. Заградих мадмоазел с кордон. Но той се промъкна през него! Нагло… кажи-речи пред собствения ми поглед, се промъкна през него! Въпреки всички ни… въпреки че всички бяхме нащрек, той постигна целта си!

— Само че не я постигна — напомних му аз.

— Това е само случайност! От моя гледна точка то е все едно и също. Един човешки живот е бил отнет, Хейстингс… чий не е важно?

— Разбира се, не исках да кажа това — забелязах аз.

— Но, от друга страна, това, което казвате, е вярно. А това прави цялата работа по-лоша, десет пъти по-лоша! Защото убиецът е още все тъй далеч от постигането на целта си, както и преди. Разбирате ли го, приятелю? Положението се е променило, влошило се е. Това може да значи, че ще бъдат пожертвувани не един, а два живота.

— Не и докато вие сте тука — решително възразих аз.

Той се спря и ми стисна ръката.

— Merci, mon ami! Merci^[1]! Вие все още имате вяра на стареца, все още сте сигурен в него. Вие ми вдъхвате нова смелост. Еркюл Поаро няма да се провали втори път! Няма да бъде отнет още един живот! Аз ще изправя грешката си, понеже, виждате ли, трябва да е имало някаква грешка! Трябва да съм сгрешил някъде в подреждането и систематизирането на обикновено тъй добре обоснованите си съображения. Ще започна отначало. Да, ще започна цялата работа наново. И тоя път няма да се проваля.

— В такъв случай вие наистина мислите — попитах аз, — че животът на Ник Бъкли е все още в опасност?

— Приятелю, какво друго би ме накарало да я пратя в тая лечебница?

— Значи, не е било сътресението…

— Сътресението! Ами! Човек може да се съвземе от сътресение у дома си не по-зле, отколкото в болница, може би и по-добре. Там няма нищо забавно: подовете, покрити със зелен линолеум, разговорите на сестрите… храната на табли, непрекъснатото миене. Не, не, заради сигурността и само заради сигурността. Аз се доверих на доктора. Той се съгласи. Той ще уреди всичко необходимо. Никой, mon ami, дори и най-близката й приятелка няма да бъде допусната да види госпожица Бъкли. Вие и аз ще сме единствените, които ще можем да влизаме. Pour les autres — eh bien^[2]! „Така е наредил докторът“ — така ще им кажат. Много удобна фраза, на която не може да се противоречи.

— Да — съгласих се аз. — Само че…

— Само че какво, Хейстингс?

— Това не може да продължава вечно.

— Много правилна забележка. Но все пак ще ни даде време да си поемем дъх. И вие си давате сметка, нали, че характерът на нашите действия се е променил.

— В какво отношение?

— Първоначалната ни задача беше да осигурим безопасността на мадмоазел. Сегашната ни задача е много по-проста — задача, която ни е добре позната Тя не се състои в нищо друго, освен да проследим един убиец.

— Вие наричате това „по-просто“?

— Разбира се, че е по-просто. Убиецът, както го казах онзи ден, се е подписал под престъплението. Разкрил си е картите.

— Не мислите ли… — Аз се поколебах, но продължих: — Не мислите ли, че полицаите са прави? Че това е дело на някой луд, някой невменяем, който скита обзет от манията да убива?

— Сега съм повече от всеки друг път убеден, че случаят не е такъв.

— Вие наистина смятате, че…

Аз замълчах. Поаро разбра и много сериозно довърши мисълта ми:

— Че убиецът е някой от кръга на самата мадмоазел? Да… смятам.

— Но миналата вечер почти с пълна сигурност изключва тая вероятност. Ние бяхме всички заедно и…

Той ме прекъсна:

— Можете ли да се закълнете, Хейстингс, че никой от присъствуващите нито за миг не се е отделил от малката ни компания там, на ръба на скалата? Има ли поне едно лице, за което бихте могли да се закълнете, че сте го виждали цялото време?

— Не — отговорих аз бавно поразен от думите му. — Не мисля, че бих могъл да се закълна. Беше тъмно Всички се местихме насам-натам, кой повече, кой по-малко В отделни моменти виждах госпожа Райс, Лазаръс, вас, Крофт, Вайз, но през цялото време — не.

Поаро кимна.

— Точно така. Това щеше да е въпрос на две-три минутки. Двете девойки отиват в къщата. Убиецът се отделя незабелязан, скрива се зад онова платаново дърво сред моравата. Ник Бъкли, или поне той мисли така, излиза през френския прозорец, минава на две педи от него, той изстрелва бързо един подир друг три куршума…

— Три? — прекъснах го аз.

— Да. Този път е искал да бъде сигурен. Ние намерихме в трупа три куршума.

— Това е било рисковано, нали?

— По всяка вероятност рискът е бил по-малък, отколкото само при един изстрел. Маузерът не гърми много силно. Той горе-долу напомня пукането на ракетите и сигурно се е сливал много добре с шума на фойерверка.

— Намерихте ли пистолета? — попитах аз.

— Не. И тъкмо в това, Хейстингс, се крие, според мене, неоспоримото доказателство, че убийството не е било извършено от външно лице. Ние сме съгласни, нали, че пистолетът на самата госпожица Бъкли е бил откраднат преди всичко заради едно единствено съображение: за да се придаде на смъртта й характер на самоубийство.

— Да.

— Това е единственото възможно съображение, нали? Но сега, нали забелязвате, че се разиграва самоубийство. Убиецът знае, че не може вече да ни измами Всъщност той знае, че ние знаем!

Аз се позамислих и вътрешно признах логичността в изводите на Поаро.

— Какво мислите, че е направил с пистолета?

Поаро сви рамене.

— Това е нещо, което трудно може да се каже. Но близостта на морето е крайно удобна. Един хубав замах и пистолетът потъва, за да не бъде никога намерен. Ние, разбира се, не можем да бъдем съвършено сигурни… но това е нещо, което бих направил аз.

Деловият му тон ме накара да потреперя.

— Смятате ли… смятате ли, че убиецът е разбрал, че е убит друго лице?

— Аз съм съвсем сигурен, че не е разбрал — мрачно каза Поаро. — Да, това трябва да е било доста неприятна малка изненада, когато е научил истината. Да запази невъзмутимо изражение и с нищо да не се издаде — това не ще да е било лесно.

В тоя миг си спомних за странното държане на слугинята Елин. Описах на Поаро необикновеното й поведение. Това като че ли много го заинтересува.

— Тя бе изненадана, че убитата е била Маги, така ли?

— Извънредно изненадана.

— Чудновато. И въпреки това самият факт на трагедията явно не я е изненадал. Да, в това има нещо, което трябва да се пообмисли. Коя е тя, тая Елин? Толкова тиха, толкова почтена по английски маниер. Дали е могла да бъде тя, която?… — Той замълча.

— Ако включите в тая възможност случайностите — забелязах аз, — за да се търколи тежкият камък от скалата, положително е трябвало мъжка сила.

— Не наложително. То е до голяма степен въпрос на използване лостове. О, да! Това би могло да се направи.

Той продължи да крачи бавно нагоре-надолу из стаята.

— Всеки, който е бил в Крайната къща снощи, подлежи на съмнение. Но тия гости… не, не мисля, че е бил някой от тях. Повечето, бих казал, бяха само познати. Нямаше никаква близост между тях и младата домакиня.

— Там беше и Чарлз Вайз — забелязах аз.

— Да, не бива да го забравяме. За нас, логически, най-подозрителен е той. — Поаро отчаяно махна с ръка и се отпусна на кресло срещу моето. — Voilà, ние се връщаме все към същото! Подбудата! Ако искаме да разберем това престъпление, трябва да открием подбудата. И точно това, Хейстингс, е нещото, което непрекъснато ме обърква. Кой може да е имал някаква подбуда да премахне мадмоазел Ник? Аз си позволих да прибягна до най-невероятни предположения. Аз, Еркюл Поаро, се унижих най-позорно да фантазирам. Аз възприех мисловните похвати на евтиния детективски роман. Дядото, Стария Ник, който уж проиграл парите си. Дали наистина ги е проиграл? — попитах се аз. — Ами ако ги е скрил? Да не са скрити някъде в Крайната къща? Заровени някъде в имението? И като градях върху тая вероятност (срам ме е да си го призная!), запитах мадмоазел Ник дали някой й е предлагал да купи къщата.

— Знаете ли, Поаро — рекох аз, — бих казал, че това е доста интересно хрумване. Може да има нещо в него.

Поаро изпъшка.

— Вие ли няма да го кажете! Знаех си, че това ще подействува на вашия романтичен, но малко посредствен ум. Заровени съкровища… да, тая мисъл трябваше да ви се хареса.

— Ами… не виждам защо да не…

— Защото, приятелю, по-прозаичното обяснение е почти винаги най-вероятното. После пък бащата на мадмоазел: аз се занимах с още по-унизителни за мене предположения относно баща й. Той е бил пътешественик. Да речем, казах си, че е откраднал някой скъпоценен камък, окото на някое божество. Ревниви жреци са тръгнали по неговите следи. Да, аз, Еркюл Поаро, се сгромолясах толкова ниско!… Имах и други предположения относно тоя баща — продължи той. — И по-достойни, и по-вероятни. Дали през време на странстванията си не е сключил втори брак? Дали няма по-пряк наследник от мосьо Чарлз Вайз? Но и това не извежда на никъде, защото се сблъскваме със същата трудност: тая, че всъщност няма нищо ценно за наследяване. Не съм пренебрегнал нито една възможност. Дори случайно споменатото от мадмоазел Ник предложение, което й направил мосьо Лазаръс. Спомняте ли си? Предложението да купи портрета на дядо й. В събота телеграфирах на един експерт да дойде и да прегледа картината. Това беше човекът, за когото писах на мадмоазел тая сутрин. Да предположим например, че тя струва няколко хиляди лири?

— Нима наистина смятате, че един богаташ като младия Лазаръс…

— Дали е богат? Външният вид не значи нищо. Дори една стара реномирана фирма с царствени изложбени зали и всички външни данни за преуспяване може да почива върху гнили основи. Какво прави в такъв случай собственикът? Тръгва да се оплаква от тежките времена? Не, купува си нова луксозна кола. Харчи малко повече пари, отколкото обикновено. Води малко повече биещ на очи живот. Защото, нали знаете, кредитът е всичко! Но случвало се е огромно предприятие да фалира поради липсата само на няколко хиляди лири готови пари… О, зная! — продължи той, като не ми даде възможност да възразя. — Това е скърпена работа, но не е чак толкова лоша, както отмъстителните жреци или заровеното съкровище. Поне има нещо общо с текущите събития. А ние нямаме право да пренебрегнем нищо, нищо, което би могло да ни доведе по-близо до истината.

С внимателни движения той оправи предметите пред себе си на масата. Когато заговори, гласът му беше сериозен и за първи път спокоен.

— Подбуда! — каза той. — Да се върнем към подбудата и да разгледаме тоя въпрос спокойно и методично. Да видим първо: колко вида подбуди има за убийство? Какви са подбудите, които карат едно човешко същество да вземе живота на друго човешко същество? Ще изключим засега манията за убийство. Защото съм напълно убеден, че решението на нашата задача не се крие в това. Ще изключим също убийство без предумисъл под влиянието на неудържим моментен гняв. Това е хладнокръвно предумишлено убийство. Кои са подбудите, които довеждат до такова убийство? На първо място печалбата. Кой можеше да спечели от смъртта на мадмоазел Бъкли? Пряко или косвено. Е, можем да сметнем Чарлз Вайз. Той ще наследи имот, който от финансова гледна точка вероятно не заслужава да бъде наследен. Би могъл, да речем, да изплати ипотеката, да построи на имота малки вилички и в крайна сметка нещичко да спечели. Това е възможно. Имението би могло да има известна стойност за Вайз, ако изпитваше към него някаква дълбока обич, ако беше например семеен имот. Това е без съмнение инстинкт, пуснал много дълбоки корени у някои хора, и на мене са ми известни случаи, когато наистина е довеждал до престъпление. Но не мога да видя подобна подбуда в случая на мосьо Вайз. Единственото друго лице, което би спечелило нещо от смъртта на мадмоазел Бъкли, е приятелката й мадам Райс. Но сумата явно би била много малка. Никой друг, доколкото мога да видя, не ще спечели от смъртта на мадмоазел Бъкли. Каква друга подбуда може да има? Омраза… или любов, превърнала се в омраза. Crime passionnel^[3]. Добре, да вземем под внимание думите на наблюдателната мадам Крофт, че и Чарлз Вайз, и капитан Чаленджър са влюбени в младата дама.

— Бихме могли да кажем, струва ми се, че последното явление сме забелязали и самите ние — подхвърлих с усмивка аз.

— Да, на тоя честен моряк каквото му е на сърцето, такова му е и на лицето. Колкото за другия, трябва да се осланяме на думите на мадам Крофт. Сега, ако Чарлз Вайз смяташе, че е изместен, дали щеше да се раздразни толкова много, че да е готов по-скоро да убие братовчедката си, отколкото да допусне тя да стане съпруга на друг мъж?

— Това звучи много мелодраматично — усъмних се аз.

— Това не звучи по английски, бихте казали вие. Съгласен. Но дори и англичаните имат чувства. А човек от типа на Чарлз Вайз е най-вероятно да ги има. Той е затворен младеж. От тия, които не се разкриват лесно пред другите. Техните изживявания често са най-буйни. Никога не бих заподозрял капитан Чаленджър в убийство, предизвикано от чувства. Не, не, той не е от тоя тип. Виж, за Чарлз Вайз това е възможно. Но такова решение не ме задоволява напълно. Друга подбуда за престъпления е ревността. Отделям я от предишната, защото за ревността не е задължително да бъде любовно чувство. Това е завист — завист заради притежание… заради превъзходство. Такава ревност, каквато е докарала Яго, героя на великия ви Шекспир, до едно от най-хитро скроените престъпления (говоря от професионална гледна точка), които са били някога извършени.

— Защо е било хитро скроено? — разсеях се за миг аз.

— Parbleu^[4]! Защото е накарал други да го извършат заради него. Представете си в днешните дни престъпник, комуто да не могат да сложат белезници, защото не е направил нищо сам. Но това не е нашата тема. Може ли каквато да е ревност да е станала причина за това престъпление? Кой има основание да завижда на мадмоазел! Друга жена? В случая имаме само мадам Райс, а доколкото можем да видим, между двете няма съперничество. От друга страна, това е само „доколкото можем да видим“. Може и да има нещо. И най-после страхът. Дали по някаква случайност мадмоазел Ник не държи в ръцете си чужда тайна? Дали знае нещо, което, ако се разчуе, може да погуби друг живот? Ако е така, ние, струва ми се, можем да кажем съвсем положително, че самата тя не го съзнава. Но, знаете ли, би могло да е така. Би могло. И ако е, то прави цялата работа много трудна. Защото макар и да държи ключа на тайната в своите ръце, тя го държи несъзнателно и не ще може да ни запознае с него.

— Наистина ли мислите, че това е възможно?

— Това е хипотеза. Тя ми се налага поради трудността да намеря приемлива теория в друга насока. Когато човек изключи други възможности, той приема останалата и казва: понеже другото не е, това трябва да е така…

Поаро дълго време мълча.

Най-после се изтръгна от тоя унес, придърпа лист хартия и се залови да пише.

— Какво пишете? — полюбопитствувах аз.

— Съставям списък, mon ami. Списък на хората, които обкръжават мадмоазел Бъкли. В тоя списък, ако теорията ми е правилна, трябва да фигурира и името на убиеца.

Той продължи да пише двадесетина минути, след това бутна листовете към мене:

— Voilà, mon ami. Хайде да видим какво ще кажете.

Ето копие от бележките му:

A. Елин

Б. Съпругът й, градинар.

B. Тяхното дете.

Г. Г-н Крофт.

Д. Г-жа Крофт.

Е. Г-жа Райс.

Ж. Г-н Лазаръс.

З. Капитан Чаленджър.

И. Г-н Чарлз Вайз.

Й. ?

Забележки:

А. Елин. Подозрителни обстоятелства: държането и думите й, когато е научила за престъплението.

Най-голяма възможност от всички да скалъпва случайности и да е знаела за пистолета, но малко вероятно да е бърникала в колата, а общата находчивост на престъпника като че ли е над нейното умствено равнище.

Подбуда: Никаква, освен омраза, дължаща се на някаква неизвестна случка.

Бележка: Да се проучи миналото и отношенията й с Н. Б. изобщо.

Б. Съпругът й. Същото, както и по-горе. По-вероятно да е бърникал в колата.

Бележка: Да се поразпита.

В. Детето. Може да се изключи.

Бележка: Трябва да се поразпита. Може да даде ценни сведения.

Г. Г-н Крофт. Единственото подозрително обстоятелство: фактът, че го срещнахме да се качва по стълбата към спалнята. Имаше готово обяснение, което може да е вярно. Но може и да не е! Миналото неизвестно.

Подбуда: Никаква.

Д. Г-жа Крофт. Подозрителни обстоятелства: никакви.

Подбуда: Никаква.

Е. Г-жа Райс. Подозрителни обстоятелства: пълна възможност за такива. Помоли Н. Б. да й донесе дреха. Помъчи се преднамерено да създаде впечатлението, че Н. Б. е лъжкиня и разказът й за „случайностите“ не е за вярване. Не е била в Тависток, когато са станали случайностите. Къде е била?

Подбуда: Печалба? Много малка. Ревност? Възможно, но неизвестно. Страх? Също възможно, но неизвестно.

Бележка: Да се побеседва с Н. Б. на тая тема. Да се види дали може да се узнаят някакви данни по въпроса. Не е изключено да има нещо общо с брака на Ф. Р.

Ж. Г-н Лазаръс. Подозрителни обстоятелства: известна възможност за такива. Предложил да купи картината. Казал, че спирачките на колата били съвсем в ред (според Ф. P.). Може да е бил наблизо преди петък.

Подбуда: Никаква освен печалба от картината.

Страх? Не е вероятно.

Бележка: Да се узнае къде е бил Дж. Л., преди да дойде в Сейнт Лу. Да се узнае какво е финансовото положение на Арон Лазаръс & Син.

З. Капитан Чаленджър. Подозрителни обстоятелства: Никакви. Бил в градчето цялата минала седмица, тъй че е имал добра възможност за „случайностите“. Пристигна половин час след убийството.

Подбуда: Никаква.

И. Г-н Вайз. Подозрителни обстоятелства: Отсъствувал от кантората си по времето, когато е бил изстрелян куршумът в градината на хотела. Добри възможности да действува. Съмнително изявление по отношение продажбата на Крайната къща. Затворен характер. Вероятно е да е знаел за пистолета.

Подбуда: Печалба? Едва ли. Любов или омраза? Възможно за човек с неговия характер.

Страх? Не е вероятно.

Бележка: Да се узнае кой е кредитирал ипотеката. Да се узнае положението на фирмата на Вайз.

Й.? Би могло да има и Й., т.е. външно лице. Но то трябва да има някаква връзка с едного от гореизброените. Ако е тъй, трябва да има нещо общо с А, Г., Д. или Е. Съществуването на Й би обяснило. 1) Липсата на изненада у Елин, когато е научила за престъплението, и радостното й задоволство (но то може да се е дължало на естественото радостно възбуждение на нейното съсловие при смъртни случаи). 2) Причината Крофт и жена му да наемат къщурката. 3) Би могло да обоснове страха на Ф. Р. да не се разкрие някаква тайна или ревността й.

Поаро ме наблюдаваше, докато четях всичко това.

— Много английско, нали? — гордо забеляза той. — Аз повече приличам на англичанин, когато пиша, отколкото, когато говоря.

— Чудесна разработка! — възторжено казах аз — Тука са изброени по най-ясен начин всички възможности.

— Да — рече замислено Поаро и взе от мене листата. — И едно име бие на очи, приятелю. Чарлз Вайз. Той има най-големи възможности. Ние сме му предложили избор между две подбуди. Ma foi, ако това беше списък на коне в някое надбягване, той щеше да стартира като фаворит, n’est-ce pas?

— Положително върху него пада най-голямото подозрение.

— Вие, Хейстингс, имате склонност да се спирате върху най-малко вероятните. Това без съмнение е последица от четене на прекалено много детективски истории. В действителния живот в девет от десет случая именно най-вероятното и най-очевидното лице е това, което извършва престъплението.

— Нима наистина вярвате, че е така този път?

— Има само едно обстоятелство против това. Дързостта на престъплението! Това биеше на очи от самото начало. Поради това, както казвам, подбудата не може да бъде очевидна.

— Да, вие казахте точно това в самото начало.

— И същото казвам сега.

С едно неочаквано рязко движение той смачка листовете и ги захвърли на земята.

— Не — рече той, когато от мене се изтръгна възглас на протест. — С тоя списък не се постига нищо. И все пак той ми проясни ума. Ред и методичност! Това е първата стъпка. Да се подредят фактите грижливо и точно. Следващата стъпка…

— Да?

— Следващата стъпка е психологическа. Правилното използуване на сивото вещество! Съветвам ви, Хейстингс, да си легнете.

— Не — отговорих. — Няма да си легна, ако не си легнете и вие. Няма да ви оставя.

— Най-вярното куче! Но разберете, Хейстингс, вие не можете да ми помогнете да мисля. А аз ще правя само това: ще мисля.

Въпреки всичко аз поклатих глава.

— Може да пожелаете да обсъдите с мене някоя подробност.

— Да, да, вие сте верен приятел. Тогава, моля ви се, седнете поне на това кресло.

Това предложение приех. Скоро стаята заплава и се залюшка. Последното нещо, което си спомням, е, че видях Поаро грижливо да събира смачканите листове от пода и внимателно да ги прибира в кошчето за боклук.

След това трябва да съм заспал.