Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (8)

8
СЪДБОНОСНИЯТ ШАЛ

Не вярвам да сме стояли там повече от четиридесет секунди вкаменени от ужас, неспособни да се помръднем, но то ми се стори цял час. После Поаро махна ръката ми и се запъти напред. Движеше се сковано като автомат.

— То стана — промълви той и надали бих могъл да опиша горчивата болка в гласа му. — Въпреки всичко, въпреки предпазните ми мерки, то стана. А аз съм жалък престъпник! Защо не я пазих по-добре! Трябваше да предвидя, да, трябваше да предвидя! Не биваше нито за миг да се отделям от нея.

— Няма защо да обвинявате себе си — казах аз. Езикът ми се беше залепил за небцето и аз едва говорех.

Поаро ми отговори само със скръбно поклащане на глава. Той коленичи пред трупа.

И в тоя миг ние бяхме потресени за втори път.

Защото до нас долетя гласът на Ник, звънлив и весел, а след още един миг самата Ник се появи в четириъгълника на прозореца, рязко очертана срещу фона на осветената стая.

— Прощавай, че толкова се забавих, Маги — казваше тя, — но…

Изведнъж млъкна втренчила се в гледката пред очите й.

Поаро рязко възкликна, преобърна трупа на тревата, а аз се наведох да видя.

Пред очите ми беше мъртвото лице на Маги Бъкли.

След една минута Ник беше до нас. Тя остро изпищя:

— Маги… О, Маги!… Това… това не може…

Поаро продължаваше да преглежда трупа на девойката. Най-после много бавно се изправи.

— Тя е… тя е… — Ник не можа да доизрече.

— Да, мадмоазел. Тя е мъртва.

— Но защо? Защо? Кой може да е искал да я убие?

Поаро отговори бързо и твърдо:

— Убийците не са искали да убият нея, мадмоазел! Те са искали да убият вас! Заблудил ги е червеният шал!

От гърдите на Ник се изтръгна силно ридание.

— Защо не съм била аз? — изплака тя. — О, защо не съм била аз? С радост щях да умра! Не искам да живея… сега! Щях да съм доволна… щастлива… да умра!

Тя безумно размаха ръце и леко залитна. Аз я прихванах през кръста, за да не падне.

— Заведете я вътре, Хейстингс — каза Поаро. — След това се обадете на полицията.

— На полицията ли?

— Mais oui! Кажете им, че е станало убийство. А след това останете при мадмоазел Ник. В никой случай да не я напускате.

Кимнах му в знак, че разбирам нарежданията, и крепейки полуприпадналото момиче, се запътих към стъклената врата на гостната. Там настаних девойката на една кушетка, сложих й възглавница под главата и бързо излязох в хола да потърся телефон.

Малко се стреснах, когато почти се сблъсках с Елин. Тя стоеше там с извънредно странно изражение на мекушавото си почтено лице. Очите й блестяха и тя току облизваше сухите си устни. Ръцете й трепереха сякаш от възбуда. Щом ме видя, Елин заговори:

— Да не… да не се е случило нещо, господине?

— Да — отвърнах й кратко. — Къде ви е телефонът?

— Нещо… нещо лошо, господине?

— Едно нещастие — уклончиво казах аз. — Един човек пострада. Трябва да се обадя по телефона.

— Кой е пострадал, господине?

По лицето й се четеше напрегнато очакване.

— Госпожица Бъкли. Госпожица Маги Бъкли.

— Госпожица Маги? Госпожица Маги ли? Сигурен ли сте, господине… искам да кажа, сигурен ли сте, че е госпожица Маги?

— Съвсем сигурен — казах аз. — Защо?

— Ами… просто тъй. Аз… аз си помислих, че може да е някоя от другите дами. Помислих си, че може да е… госпожа Райс.

— Вижте какво — прекъснах я аз, — къде ви, е телефонът?

— Ей тука, в малката стаичка, господине. — Тя отвори вратата и ми показа телефона.

— Благодаря — казах аз. А понеже тя като че ли се канеше да остане, добавих: — Друго не ми трябва, благодаря ви.

— Ако ви трябва доктор Грейъм…

— Не, не — уверих я аз. — Не ми трябва нищо. Вървете си, моля.

Прислужницата излезе без желание и колкото можеше по-бавно. Най-вероятно щеше да остане да подслушва пред вратата, но нямаше как да предотвратя това. В края на краищата тя скоро щеше да узнае всичко, каквото имаше да се знае.

Обадих се в полицейския участък и им съобщих за случката. После по собствена инициатива позвъних на споменатия от Елин доктор Грейъм. Намерих номера му в указателя. При все че докторът не би могъл с нищо да помогне на нещастното момиче, което лежеше в градината, рекох си, че поне Ник има нужда от лекарско внимание. Той обеща да дойде веднага, аз затворих телефона и отидох пак в хола.

Дори и да беше подслушвала пред вратата, Елин беше успяла да изчезне много бързо. Когато излязох, в хола нямаше никой. Върнах се в гостната. Ник се опитваше да седне.

— Мислите ли… бихте ли могли да ми донесете малко коняк?

— Разбира се.

Побързах в трапезарията, намерих, каквото ми трябваше, и се върнах. Няколко глътки от питието съживиха девойката. Руменината започна отново да избива по бузите й. Аз поправих възглавницата под главата й.

— Всичко е… толкова ужасно! — Тя потрепера. — Всичко… навсякъде.

— Зная, моя мила, зная.

— Не, не знаете! Не можете да знаете! И всичко така, съвсем напразно. Защо не бях аз! Всичко щеше да свърши…

— Не бива така да се измъчвате — казах аз.

Тя само клатеше глава и повтаряше:

— Вие не знаете! Вие не знаете!

После изведнъж се разплака. Захлипа тихо и безнадеждно като малко дете. Това, помислих си, може да е най-доброто нещо за нея и затова не направих опит да спра сълзите й.

Когато първоначалната сила на пристъпа се поуталожи, аз се приближих незабелязано към прозореца и погледнах навън. Преди няколко минути бях чул високи възгласи. Сега вече всички бяха там, наредили се в полукръг около мястото на нещастието, а Поаро като някой фантастичен часови не ги оставяше да се приближат.

Докато гледах, двама мъже с униформи минаха с широки крачки през тревата. Беше пристигнала полицията.

Върнах се тихо на мястото си при кушетката. Ник вдигна към мене мокрото си от сълзи лице.

— Не трябва ли да направя нещо?

— Не, мила моя. Поаро ще се погрижи за всичко. Оставете на него.

Ник помълча една-две минути и после рече:

— Бедната Маги! Бедната добричка Маги! Такава една блага, цял живот и мравка не е закачила. Тъкмо на нея да се случи! Чувствувам се така, сякаш съм я убила аз: нали аз я докарах чак тука!

Поклатих печално глава. Колко малко може да предвиди човек бъдещето! Когато Поаро беше настоял Ник да покани някоя приятелка, могъл ли е да предположи, че с това подписва смъртната присъда на една непозната девойка.

Ние се смълчахме. Много ми се искаше да зная какво става вън, но добросъвестно изпълнявах нарежданията на Поаро и оставах на поста си.

Стори ми се, че минаха часове, докато най-сетне вратата се отвори и Поаро влезе в стаята с полицейски инспектор. С тях дойде и друг човек, очевидно доктор Грейъм. Той веднага се приближи към Ник.

— Е, как се чувствувате, госпожице Бъкли? Трябва да сте много потресена. — Пръстите му напипаха пулса й. — Не е чак толкова лошо.

Той се обърна към мене.

— Вземала ли е нещо?

— Малко коняк — отговорих.

— Нищо ми няма — рече безстрашно Ник.

— Можете да отговорите на няколко въпроса, а?

— Разбира се.

Полицейският инспектор пристъпи напред и се поизкашля за увод. Ник го посрещна със слабо подобие на усмивка.

— Тоя път не съм нарушавала правилата на движението — каза тя.

От това разбрах, че двамата не се срещат за първи път.

— Ужасно произшествие, госпожице Бъкли — каза инспекторът. — Много съжалявам за станалото. Но ето че господин Поаро, чието име ми е много добре познато (и ние положително сме горди той да е между нас), ми разправя, че ако не се лъже, онази сутрин някой е стрелял срещу вас в градината на хотел „Маджестик“.

Ник кимна.

— Аз мислех, че е само някоя оса — обясни тя, — но не било.

— И преди това ви се случили няколко доста странни неща?

— Да… чудновато беше най-малко това, че се случиха толкова скоро едно след друго.

Тя разказа накъсо за разните случки.

— Точно така. Сега кажете как е станало, та братовчедка ви е била с вашия шал тая вечер?

— Ние влязохме да вземем нейното палто, беше доста студено, като гледахме фойерверките. Аз хвърлих шала тука на кушетката. После се качих горе и си сложих палтото, с което съм сега: леко палто от нутрия. Взех също наметка за приятелката ми госпожа Райс от нейната стая. Ей я там на пода до прозореца. После Маги се обади, че не могла да намери палтото си. Казах й, че трябва да е долу. Тя слезе долу и ми викна, че пак не могла да го намери. Казах й, че трябва да е останало в колата; беше обикновено палто, тя нямаше вечерно кожено палто; предложих й да взема за нея някоя моя дреха. Но тя каза, че нямало значение, щяла да вземе моя шал, ако не ми трябва. И аз й казах: разбира се, но дали ще бъде достатъчно? А тя каза: о, да, защото всъщност не й било чак толкова студено след Йоркшир. Само да се наметнела с нещо. Аз казах: добре, ей сега ще изляза. А когато излязох… когато излязох…

Тя спря, гласът и секна…

— Хайде, не се разстройвайте, госпожице Бъкли. Кажете ми само едно нещо: чухте ли изстрел… или два изстрела?

Ник поклати глава:

— Не, само пукането на ракетите и избухването на фишеците.

— Точно там е работата — забеляза инспекторът. — Кой ще ти чуе изстрел сред цялата тая шумотевица. Предполагам, че няма смисъл да ви питам дали бихте могли да ни дадете някакви указания, кой прави тези покушения срещу вас.

— Нямам никакви подозрения — отговори Ник. — Просто не мога да си представя.

— Пък и как ли бихте могли — съгласи се инспекторът. — Някой маниак убиец, на такова ми прилича. Неприятна работа. Е тая вечер нямам какво друго да ви питам, госпожице. Не зная как да ви изразя съжалението си за станалото.

Доктор Грейъм пристъпи напред.

— Аз ще ви посъветвам, госпожице Бъкли, да не оставате тука. Ние си поприказвахме по тоя въпрос с мосьо Поаро. Зная една превъзходна частна болница. Вие сте претърпели нервно сътресение, нали знаете? Това, което ви е необходимо сега, е пълна почивка…

Ник не го гледаше. Очите й се бяха устремили към Поаро.

— Това… зарад сътресението ли е? — попита тя.

Той се приближи.

— Искам да се чувствувате в безопасност, mon enfant. А и аз искам да чувствувам, че сте в безопасност. Тим ще има сестра, приятна, практична сестра, без всякакво въображение. Тя ще е до вас цяла нощ. Когато се събудите и извикате, тя ще е там, до вас. Разбирате ли?

— Да, разбирам — отговори Ник. — Но вие не разбирате. Мене вече не ме е страх. Мене ми е все едно каквото и да стане. Ако някой иска да ме убие, може да го направи.

— Ш-ш, ш-ш — обадих се аз. — Вие сте изнервена.

— Вие не знаете! Никой от вас не знае!

— Аз наистина смятам плана на мосьо Поаро за много добър — с успокояващ тон се намеси докторът. — Ще ви заведа с моята кола. И ще ви дадем нещичко, за да ви осигурим хубава почивка през нощта. Е, какво ще кажете?

— Мене ми е все едно — каза Ник. — Правете, каквото искате. Нищо няма значение.

Поаро сложи ръката си върху нейната.

— Зная, мадмоазел. Зная как се чувствувате. Аз стоя пред вас засрамен и с болка в сърцето. Аз, който бях обещал закрила, не съм успял да ви закриля. Аз се провалих. Аз съм съкрушен. Но повярвайте ми, мадмоазел, в сърцето си изпитвам смъртна мъка поради това проваляне. Ако знаехте как страдам, сигурен съм, че щяхте да ми простите.

— Няма значение — каза Ник със същия безразличен тон. — Няма защо да се самообвинявате. Сигурна съм, че сте направили всичко, каквото сте могли. Никой не би могъл да го предотврати… или да направи повече от вас, сигурна съм в това. Моля ви се, не се измъчвайте.

— Вие сте много великодушна, мадмоазел.

— Не, аз…

Тя не можа да довърши. Вратата рязко се отвори и в стаята се втурна Джордж Чаленджър.

— Какво значи това! — извика той. — Току-що пристигнах. На портата ме пресрещна полицай и чух да се разправя, че някой умрял. Какво е станало? За бога, кажете ми! Да не е… да не е… Ник?

Ужасно беше да чуеш отчаянието в гласа му. Изведнъж разбрах, че Поаро и докторът съвсем закриваха девойката за погледа му.

Преди някой да успее да му отговори, той повтори въпроса си:

— Кажете ми… това не може да бъде… Ник не е умряла?

— He, mon ami — каза благо Поаро. — Тя е жива. И той се дръпна настрана така, че Чаленджър да може да види дребната фигурка на кушетката.

За миг или два Чаленджър заби в нея невярващ поглед. Сетне малко залитна като пиян и промълви:

— Ник… Ник!

И изведнъж падна на колене пред кушетката, зарови лице в ръцете си и възкликна с приглушен глас:

— Ник… скъпа… аз помислих, че си умряла!

Ник се опита да седне.

— Нищо ми няма, Джордж. Не ставай идиот. Аз съм съвсем здрава и читава.

Капитанът вдигна глава и сащисано се огледа.

— Но някой е умрял. Така ми каза полицаят.

— Да — рече Ник. — Маги. Бедничката добра Маги. О-о!…

Лицето й се сгърчи. Докторът и Поаро пристъпиха напред. Грейъм й помогна да се изправи. Двамата с Поаро я хванаха под ръце и й помогнаха да излезе от стаята.

— Колкото по-скоро си легнете, толкова по-добре — забеляза докторът. — Ще ви заведа веднага с моята кола. Аз помолих госпожа Райс да ви приготви някои и други необходими неща.

Вратата се затвори подире им Чаленджър ме стисна за рамото.

— Не разбирам! Къде я водят?

Аз му обясних.

— Аха, разбирам! А сега, Хейстингс, за бога, разправете ми всичко наред. Каква ужасна трагедия! Нещастното момиче!

— Елате да пийнете нещо — казах аз. — Вие сте съвсем съсипан.

— И да е така, пет пари не давам!

Ние отидохме в трапезарията.

— Виждате ли — обясни ми той, след като обърна чаша силно уиски със сода. — Аз помислих, че е Ник.

Не можеше да има никакви съмнения в чувствата на капитан Джордж Чаленджър. Никога не е имало влюбен, който да е толкова неспособен да ги скрие.