Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (15)

15
СТРАННОТО ПОВЕДЕНИЕ НА ФРЕДЕРИКА

Измислицата на Поаро за началника на полицията се оказа в края на краищата съвсем не чак толкова лъжлива. Полковник Уестън ни посети скоро след обеда.

Той беше висок мъж с военна стойка и доста хубава външност. Отнасяше се с дължимото почитание към постиженията на Поаро, с които, изглежда, беше добре запознат.

— Какъв голям късмет за нас, че сте тука, мосьо Поаро — току повтаряше той.

Най много го беше страх, че може да се види принуден да потърси помощта на Скотланд Ярд. Голямото му желание беше да реши загадката и да хване престъпника без тяхно сътрудничество. Тъкмо затова толкова много се радваше на присъствието на Поаро в градчето.

Поаро, доколкото можах да преценя, му гласува пълно доверие.

— Дяволски странна работа — каза полковникът. Никога не съм чувал за нещо подобно. Е, момичето ще е в безопасност в болницата. Но все пак не можете я държите там вечно!

— Тъкмо там е мъчнотията, мосьо le colonel^[1]. Тоя въпрос може да се уреди само по един начин.

— А именно?

— Да сложим ръка на виновника.

— Ако подозренията ви се оправдаят, това няма да е толкова лесно.

— Ah, je le sais bien^[2].

— Доказателства! Да се намерят доказателства е дяволски трудно.

Полковникът дълбокомислено се намръщи:

— Винаги е трудно в тия случаи, в които не може да се следва установеният ред. Ако можехме да докопам пистолета…

— По всяка вероятност той е на морското дъно. Разбира се, ако убиецът има поне малко ум в главата.

— Ах! Често пъти те нямат ум — каза полковник Уестън. — Само да знаете какви глупости вършат хората. Не говоря за убийства, мога с радост да кажа, че по тия места не стават много убийства, а за обикновените случаи в полицейските съдилища. Безпросветната гламавщина на тия хора е изумителна.

— Обаче те са с различен манталитет.

— Да, може би. Ако в случая е Вайз, той ще ни създаде много грижи. Той е предпазлив човек и умен адвокат. Няма да се издаде. Жената… е, там надеждата може да е по-голяма. Десет срещу едно, че тя ще се опита пак. Жените нямат търпение.

Той стана.

— Следствието започва утре сутрин. Следователя ще се съобразява с нас и ще гледа да пази колкото може по-голяма тайна. Ние не искаме да се дава на тия неща голяма гласност.

Полковникът се запъти към вратата, но изведнъж се върна.

— Да се не види! Забравих точно онова, което за вас ще е най-интересно и за което бих искал да чуя вашето мнение.

Той седна отново, извади от джоба си парченце хартия с нещо писано на него и го подаде на Поаро.

— Моите полицаи го намериха, когато претърсваха градината Не далеч от мястото, откъдето сте наблюдавали фойерверка. Това е единственото, което би могло нещо да подскаже.

Поаро поопъна хартийката. Почеркът беше едър и разтеглен.

… трябват пари веднага. В противен случай ти…

… какво ще се случи. Аз те предупреждавам.

Поаро се навъси. Прочете написаното втори и трети път.

— Това е интересно — рече той. — Може ли да го задържа?

— Разбира се. Няма никакви отпечатъци от пръсти. Ще се радвам, ако успеете да разберете нещо.

Полковник Уестън отново се изправи.

— Наистина трябва да си вървя. Следствието е утре, както ви казах. Между другото вие няма да бъдете призован като свидетел, само капитан Хейстингс. Не искаме вестникарите да подушат, че се занимавате с тая работа.

— Разбирам ви. Какво става с близките на нещастната млада дама?

— Бащата и майката пристигат от Йоркшир днес. Ще дойдат към пет и половина. Бедните! От все сърце ми е жал за тях. Те ще вземат тялото утре. — Полковникът поклати глава. — Неприятна история. Не ми харесва, мосьо Поаро.

— На кого ли би харесала, мосьо le colonel? Тя си е, както казахте, неприятна история.

Когато той си отиде, Поаро разгледа късчето хартия още веднъж.

— Някое важно указание? — попитах го аз.

Поаро сви рамене.

— Отде да знам? Понамирисва на изнудване От някого от присъствувалите снощи са били искани пари по много неприятен начин. Разбира се, възможно е да е бил някой от външните лица.

Той разгледа писаното с малко увеличително стъкло.

— Не ви ли се вижда тоя почерк познат, Хейстингс?

— Донякъде ми напомня нещо… ах, да, сетих се: оная бележка на госпожа Райс.

— Да — бавно потвърди Поаро. — Има известни прилики. Положително има прилики. Интересно! И все пак, мисля, че това не е почеркът на мадам Райс. Влез! — отговори той, понеже някой почука на вратата.

Беше капитан Чаленджър.

— Отбивам се ей така — обясни той. — Исках да зная дали сте направили някоя крачка напред.

— Parbleu — възкликна Поаро. — В тоя момент ми се струва, че съм значително по-назад! Аз като че ли напредвам en reculant^[3].

— Лошо! Но аз всъщност не ви вярвам, мосьо Поаро. Разправяли са ми какво ли не за вас и какъв чудесен човек сте. Казват, че никога не сте се провалили.

— Това не е вярно — възрази Поаро. — Аз се провалих много зле в 1893 година в Белгия. Нали си спомняте, Хейстингс? Аз съм ви го разправял. Случая с кутията шоколадени бонбони.

— Помня — казах аз.

И се усмихнах, защото когато ми разправи тая история, Поаро ме помоли да му казвам „шоколадени бонбони“ всеки път, щом ми се стори, че е започнал да си придава твърде голяма важност. И колко дълбоко се обиди, когато произнесох тия магически думи само след минута и половина.

— Е, да — каза Чаленджър. — Това е било толкова отдавна, че едва ли може да се смята. Вие ще разнищите тоя случай докрай, нали?

— В това се кълна. Давам думата на Еркюл Поаро. Аз съм от тия кучета, които като надушат следата, не я оставят докрай.

— Добре. Имате вече нещо наум?

— Имам подозрения срещу двама души.

— Предполагам, че не бива да питам кои са?

— Не бих ви и казал! Виждате ли, може да съм в грешка.

— Надявам се, че моето алиби е задоволително? — попита Чаленджър и лекичко намигна.

Поаро снизходително се усмихна на бронзовото лице пред него.

— Вие сте тръгнали от Девънпорт в осем часа и тридесет и няколко минути. Пристигнахте тука в десет и пет, двадесет минути след като беше извършено престъплението. А разстоянието от Девънпорт е тридесет мили и нещо и вие често сте го вземали за един час, понеже пътят е добър. Тъй че, както виждате, вашето алиби нищо не струва.

— И таз хубава, ами че аз…

— Разберете, че аз проверявам всичко. Вашето алиби, както казах, не струва. Но има и други неща освен алибито. Вие, мисля, не бихте се отказали да се ожените за мадмоазел Ник?

Морякът се изчерви.

— Винаги съм искал да се оженя за нея — отговори той с дрезгав глас.

— Точно така. Eh bien, мадмоазел Ник е била сгодена с друг. Това може да е причина да убиете другия. Но то е излишно: той загина като герой.

— Значи, това е вярно, че Ник е била сгодена с Майкъл Ситън? Тоя слух се пръсна из целия град отзарана.

— Да, интересно е колко бързо се разпространяват новините. И вие не сте го подозирали досега?

— Знаех, че Ник е сгодена с някого, тя ми го каза преди два дни. Но с нищо не ми даде да разбера кой е той.

— Той е бил Майкъл Ситън. Entre nous^[4], той й е оставил, предполагам, доста голямо състояние. О, положително това не е подходящ момент за убиването на мадмоазел Ник… от гледището на вашите интереси. Тя плаче за своя любим сега, но всяко сърце се утешава. Тя е млада. А аз мисля, мосьо, че тя много ви харесва…

Чаленджър помълча един-два мига.

— Ако се сбъдне… — пошепна той.

На вратата се почука.

Беше Фредерика Райс.

— Търсех ви — каза тя на Чаленджър. — Казаха ми, че сте тука. Исках да зная дали ми донесохте часовника.

— Ах, да, прибрах го тая сутрин.

Той го извади от джоба си и го подаде на Фредерика. Беше часовник с доста необичайна форма — кръгъл като топка, сложен на панделка от обикновено черно моаре^[5]. Спомних си, че бях видял часовник с почти същата форма върху китката на Ник Бъкли.

— Надявам се, че ще върви по-добре сега.

— Много ме ядосва. Вечно нещо не му е в ред.

— Той служи за красота, а не за удобство, мадам обади се Поаро.

— Не може ли да се съчетаят двете? — Фредерика ни изгледа всички наред. — Да не съм прекъснала някакво съвещание?

— Не, съвсем не, мадам. Говорехме за клюките, за престъплението. Чудехме се колко бързо се разпространяват новините: всички вече знаят, че мадмоазел Ник е била сгодена с тоя смел летец, дето загина.

— Значи, Ник е била сгодена с Майкъл Ситън! — възкликна Фредерика.

— Изненадана ли сте, мадам?

— Малко. Не зная защо. Разбира се, аз наистина мислех, че много се беше увлякъл по нея миналата есен. Те много често излизаха заедно. Но после, след Коледа като че ли и двамата охладняха един към друг. Доколкото ми е известно, те почти не са се срещали.

— Тайната: те са я пазили много добре.

— Вероятно е било заради стария сър Матю. Струва ми се, че той е бил наистина малко смахнат.

— Нищо ли не подозирахте, мадам? А пък мадмоазел Ник е била толкова близка ваша приятелка!

— Ник умее да бъде потайна като дяволче, когато поиска — промълви полугласно Фредерика. — Но сега ми е ясно защо беше толкова нервна напоследък. О, трябваше да се подсетя от нещо, което тя каза едва онзи ден!

— Вашата малка приятелка е много привлекателна, мадам.

— Нашият Джим Лазаръс мислеше същото по едно време — подхвърли Чаленджър със силен, доста нетактичен смях.

— А, Джим!… — Фредерика сви рамене, но на мене ми се стори, че това я ядоса.

Тя се обърна към Поаро:

— Кажете ми, мосьо Поаро, не сте ли?…

Тя прекъсна. Високата й снага се олюля, лицето й стана още по-бяло. Очите й бяха вперени в средата на масата.

— На вас не ви е добре, мадам.

Аз придърпах едно кресло, помогнах й да се отпусне на него. Тя поклати глава, промърмори „Нищо ми няма“ и се наведе напред захлупила лице в шепите си. Ние я наблюдавахме обзети от неловко чувство.

След една минута тя седна изправено.

— Колко глупаво! Джордж, приятелю, не се учудвайте. Хайде да говорим за убийства. За нещо възбуждащо. Искам да зная дали мосьо Поаро е вече попаднал на следата.

— Още е твърде рано да се каже, мадам — отговори уклончиво Поаро.

— Но вие вече сте стигнали до известни заключения, да?

— Може би. Обаче имам нужда от още много доказателства.

— О! — Гласът й прозвуча неуверено. Изведнъж Фредерика стана.

— Боли ме глава. Май ще ида да си легна. Може утре да ме пуснат да видя Ник.

Тя поривисто напусна стаята, Чаленджър се начумери.

— Човек никога не знае какво ще направи тая жена. Ник може да я обича, но аз не вярвам тя да обича Ник. Но човек никога не може да разбере жените. Все повтаря „миличка“, „миличка“, „миличка“ цялото време, а може би всъщност иска да каже „да те вземат дяволите“. Излизате ли, мосьо Поаро?

Поаро се беше изправил и грижливо чистеше някакво лекенце на шапката си.

— Да. Отивам в града.

— Аз нямам никаква работа. Мога ли да дойда с вас?

— Естествено. Ще ми бъде много приятно.

Ние излязохме от стаята. Поаро се извини и се върна.

— Бастуна ми — обясни той, когато излезе отново.

Чаленджър се понамръщи. И наистина бастунът с тежкия пръстен от ковано злато доста биеше на очи.

Първото посещение на Поаро беше в цветарница.

— Трябва да изпратя малко цветя на мадмоазел Ник — обясни той.

Оказа се, че не е лесно да му се угоди.

Най-после избра пъстра златна кошница и нареди да я напълнят с оранжеви карамфили. На всичко това трябваше да се върже голяма синя панделка.

Продавачката му даде картичка и той написа върху нея със замах: „Привет от Еркюл Поаро.“

— Аз й изпратих цветя отзарана — каза Чаленджър. — Бих могъл да й изпратя малко плодове.

— Inutile^[6]! — отряза Поаро.

— Какво?

— Казах, че е безполезно. Хранителни продукти не е разрешено.

— Кой казва това?

— Аз го казвам. Аз дадох това нареждане. То е вече съобщено на мадмоазел Ник. Тя разбира.

— Боже господи! — изтръгна се от Чаленджър. Имаше съвсем стреснат вид. Очите му се спряха с интерес върху Поаро.

— Такава ли била работата? — рече той. — Вас все още ви е… страх.