Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peril at End House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2008)

Издание:

Агата Кристи. Загадката на Енд Хаус

Държавно военно издателство, София, 1968

 

Превод от английски: Сидер Флорин, 1968

Редактор: Димитър Ненчев

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Невяна Генова

Печат: Полиграф. комбинат „Ат. Стратиев“, Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

7
ТРАГЕДИЯТА

Първият човек, когото видяхме, когато пристигнахме в Крайната къща тая вечер, беше Ник. Тя танцуваше в хола загърната с великолепно кимоно, осеяно с дракони.

— О, това сте само вие!

— Мадмоазел, вие ме отчайвате!

— Знам. Това действително прозвуча грубо. Но виждате ли, аз чакам да ми донесат роклята. Обещаха ми, мошениците, уверяваха ме!

— А въпросът е за la toilette[1]. Довечера ще има танци, така ли?

— Да, след фойерверка ще отидем там всички заедно. Смятам да отидем всички заедно.

Гласът й изведнъж спадна. Но в следващия миг тя се смееше.

— Никога не се предавай! Това е моят девиз. Недей мисли за бедата и бедата няма да те сполети! Тая вечер възвърнах самообладанието си. Ще бъда весела и ще се забавлявам.

На стълбата се чуха стъпки. Ник се обърна.

— А, ето я Маги! Маги, това са копоите, които ме пазят от тайния убиец. Заведи ги в гостната и ги накарай да ти разправят цялата история.

Един след друг се ръкувахме с Маги Бъкли и тя изпълни молбата на Ник и ни заведе в гостната. Аз си съставих веднага благоприятно мнение за нея.

Мисля, че особено много ме привлече нейният спокоен разсъдлив вид. Тихо момиче, хубаво според по-старомодните схващания, положително не елегантна. По лицето й нямаше никакви следи от грим, а беше облечена с простичка, доста износена черна вечерна рокля. Сините й очи гледаха открито, а гласът звучеше приятно и спокойно.

— Ник ми разказа смайващи неща — заговори тя. — Сигурно преувеличава? Кой би могъл да иска да стори зло на Ник? Не вярвам тя да има нито един неприятел на света.

В гласа й се долавяше открито недоверие. Тя гледаше Поаро по един неособено ласкав за него начин. Дадох си сметка, че за момиче като Маги Бъкли чужденците са винаги подозрителни.

— Въпреки всичко, госпожице Бъкли, аз ви уверявам, че това е самата истина — тихо възрази Поаро.

Маги не му отговори, но по лицето й се четеше нейната неубеденост.

— Ник има съвсем обречен вид тая вечер — забеляза тя. — Не зная какво й е. Изглежда да е в някакво безразсъдно настроение.

Тая дума — „обречен“! Тя ме накара да потреперя. Освен това нещо в интонацията й ми направи странно впечатление.

— Шотландка ли сте, госпожице Бъкли? — сепнато я попитах аз.

— Майка ми е шотландка — обясни девойката.

Тя ме разглеждаше, както забелязах, с по-одобрителен поглед, отколкото Поаро. Стори ми се, че ако й обясня случая, моите думи ще имат за нея по-голяма тежест, отколкото думите на Поаро.

— Братовчедка ви проявява голяма храброст — казах аз — Решила е да се държи, като че ли няма нищо особено.

— Това е единственото, което би могла да прави, нали? — попита Маги. — Искам да кажа, че каквото и да чувствува човек в душата си, няма защо да го показва. Такова нещо само кара всички други да се чувствуват неловко. — Тя замълча и сетне добави тихо: — Много обичам Ник. Винаги е била много добра към мене.

Не можахме да си кажем нищо повече, понеже в тоя момент в стаята плавно влезе Фредерика Райс. Беше облечена с рокля в небесносин цвят, с каквито рисуват мадоните, и изглеждаше много крехка и въздушна. Скоро след нея се появи Лазаръс, а след това с танцови стъпки се втурна Ник. Беше облечена с черна рокля и загърната с разкошен стар китайски шал в яркочервен, сякаш лакиран цвят.

— Здравейте, хора! — поздрави тя. — По един коктейл?

Всички пихме и Лазаръс вдигна чашата си за нейно здраве.

— Това с великолепен шал, Ник — каза той. — Стар, нали?

— Да, донесен от пра-пра-пра-чичо Тимоти от пътешествията му.

— Каква красота… истинска красота. И да търсиш, не можеш намери друг като него.

— Топъл е — каза Ник. — Хубаво ще ми е с него, когато гледаме фойерверка. И е ярък. Аз… аз мразя черния цвят.

— Да — обади се Фредерика. — Струва ми се, че никога досега не съм те виждала в черно, Ник. Защо си я направи?

— Ах, не знам. — Девойката нетърпеливо махна с ръка, но забелязах устните и странно да се сгърчват, като от болка. — Защо ли човек прави това или онова?

Отидохме да вечеряме. Беше се появил някакъв тайнствен прислужник, предположих, че е бил нает за случая. Храната не представляваше нищо особено. Шампанското, от друга страна, беше добро.

— Джордж не дойде — забеляза Ник. — Колко глупаво, че трябваше да се върне снощи в Плимут. Рано или късно ще довтаса тая вечер, ще видите. Във всеки случай навреме за танците. Имам кавалер за Маги. Представителен, макар и да не е чак толкова интересен.

През прозореца се чу слабо бучене.

— Ах, по дяволите с тая моторница! — възкликна Лазаръс. — Така ми е омръзнала!

— Това не е моторницата — възрази Ник. — Това е хидроплан.

— Май че сте права.

— Разбира се, че съм права Звукът е съвсем друг.

— Кога ще си купиш самолет, Ник?

— Когато събера достатъчно пари — изсмя се Ник.

— И тогава сигурно ще отлетиш за Австралия, както това момиче, как му беше името?

— Бих го направила с голямо удоволствие…

— Безкрайно й се възхищавам — рече госпожа Райс с морния си глас. — Каква чудна смелост! При това съвършено сама.

— Аз се възхищавам на всички, които летят — каза Лазаръс. — Ако Майкъл Ситън беше сполучил с околосветския си полет, щеше да бъде герой на деня, и с право. Хиляди пъти съжалявам, че го е постигнало нещастие. Той е от хората, каквито Англия не бива да губи.

— Може да е още здрав и читав — подхвърли Ник.

— Едва ли. Сега вероятността е хиляда на едно. Жалко за Лудия Ситън.

— Винаги са го наричали Лудия Ситън, нали? — попита Фредерика.

Лазаръс кимна.

— Той е от доста лудо семейство — потвърди той. — Чичо му, сър Матю Ситън, който почина преди около една седмица, беше съвсем смахнат.

— Той беше лудият милионер, който поддържаше резервати за птици, нали? — попита Фредерика.

— Да. Откупваше острови. Беше голям женомразец. Сигурно някое момиче го е отблъснало едно време и той за утеха се пристрастил към естествените науки.

— Защо казвате, че Майкъл Ситън е умрял? — настоя Ник. — Не виждам никакво основание да се изостави надеждата…

— Разбира се, вие го познавахте, нали? — каза Лазаръс. — Бях забравил.

— Ние с Фреди се запознахме с него миналата година в льо Туке — отговори Ник — Той беше чудесен нали, Фреди?

— Не ме питай, мила моя. Той беше твое завоевание, не мое. Веднъж, те качи на самолета, нали?

— Да, в Скарбъро. Беше нещо прекрасно.

— Летели ли сте някога, капитан Хейстингс? — учтиво ме попита Маги, за да поддържа разговора.

Трябваше да призная, че целият ми опит във въздушните пътувания се ограничаваше с едно отиване до Париж и обратно.

Изведнъж Ник скочи и извика:

— Телефонът! Не ме чакайте. Става късно. Пък аз съм поканила маса хора.

Тя напусна стаята. Погледнах часовника си. Беше точно девет. Донесоха десерта и портвайна. Поаро и Лазаръс беседваха за изкуството. Картините — казваше Лазаръс — съвсем не вървели на пазара в момента. Те продължиха да обсъждат новите хрумвания по отношение на мебелите и вътрешната украса.

Аз се опитах да изпълня дълга си и да поведа разговор с Маги Бъкли, но трябваше да си призная, че момичето беше неподатливо. Отговаряше любезно, но без да каже нещо на свой ред. Това беше тежка задача.

Фредерика Райс седеше мечтателно мълчалива опряла лакти на масата и пушекът от цигарата й се кълбеше около русата й глава. Приличаше на замислен ангел.

Беше точно девет и двадесет, когато Ник надзърна през вратата.

— Елате вънка всички! Зверовете пристигат двама по двама.

Ние послушно станахме. Ник беше заета да посреща новодошлите. Имаше десетина поканени. Повечето бяха съвсем безинтересни. Ник, както забелязах, беше добра домакиня. Беше оставила настрана модерните си похвати и поздравяваше всички със старовремско гостоприемство. Сред гостите забелязах Чарлз Вайз.

След малко всички излязохме вън, в градината, на място, откъдето се виждаха морето и пристанището. Имаше сложени няколко стола за по-възрастните, но повечето от нас стояха прави. Първата ракета се издигна сред пламъци в небето.

В тоя миг чух висок познат глас и като се обърнах, видях Ник да поздравява господин Крофт.

— Много жалко, че и госпожа Крофт не можа да бъде тука — казваше девойката. — Трябваше да я донесем с носилка или нещо подобно.

— Бедното майче няма никакъв късмет. Но никога не се оплаква: тая жена има ангелски характер… Я! Това е чудесно! — последните думи се отнасяха до златния дъжд, заблестял в небесата.

Нощта беше тъмна, без месечина — три дена преди новолунието А беше и студена, както повечето летни вечери. Маги Бъкли, която стоеше до мене, потрепера.

— Ще изтичам да си взема палтото — каза тя полугласно.

— Да отида аз.

— Не, няма да знаете къде да го намерите.

Тя се запъти към къщата. В тоя миг се чу гласът на Фредерика Райс.

— О, Маги, вземете и моето. То е в стаята ми.

— Тя не чу — каза Ник — Ще ти го донеса, Фреди. И аз ще взема коженото си палто, тоя шал не бил чак толкова топъл. Виновен е вятърът.

Наистина откъм морето духаше рязък ветрец.

Няколко огнени картини се запалиха долу на кея. Аз завързах разговор с една немного млада дама, която стоеше до мене и която ме подложи на строг разпит за моя живот, поприще, вкусове и вероятния ми престой в градчето.

Дан! Порой от зелени звезди изпълни небето. Те станаха сини, после червени, после сребърни.

Още един порой, още един.

— Първо „О!“, а после „Ох!“, нали така гласи поговорката? — забеляза внезапно Поаро до самото ми ухо — В края на краищата това нещо става еднообразно, не сте ли съгласен? Бр-р-р! Тревата, усещам я влажна под краката! Ще трябва да плащам за това, ще настина. И никаква възможност да се сдобиеш със свястна tisane[2]!

— Настинка ли? В хубава нощ като тая?

— Хубава нощ! Хубава нощ! Казвате го, защото не вали като из ведро! Винаги, когато не вали, е хубава нощ. Но аз ви казвам, приятелю, ако можете да погледнете някое термометърче, щяхте да видите.

— Да — признах си аз. — Не бих имал нищо против да си сложа и аз палтото.

— Много разумно. Сега сте дошли от горещ климат.

— Ще ви донеса и вашето.

Поаро вдигна първо единия, сетне другия крак от земята с някакво котешко движение.

— Мене ме е страх от мокри крака. Мислите ли, че ще може да се намери тука чифт галоши?

Едва сдържах усмивката си.

— Никаква надежда — отговорих — Разберете, Поаро, те вече не се носят.

— Тогава ще седя вътре — заяви той — Само зарад едно гайфокосовско[3] зрелище най-безразсъдно да enrhumer[4]? И може би да хвана fluxion de poitrine[5]?

Ние тръгнахме към къщата и Поаро все още продължаваше възмутено да си мърмори. Бурни ръкопляскания стигнаха до нас от кея, където фойерверките образуваха нова картина — май че кораб с надпис „Добре дошли, скъпи гости.“

— В душата си всички сме деца — рече дълбокомислено Поаро. — Les Feux d’Artifices[6], забавите, игрите с топка… да, дори и фокусникът, човекът, който мами окото, колкото внимателно и да го наблюдаваме… mais qu’est-ce que vous avez[7]?

Аз се бях впил с едната си ръка в рамото му, а с другата сочех.

Бяхме на стотина крачки от къщата и точно отпред, между нас и отворения френски прозорец, лежеше сгърчена фигура, загърната с червен китайски шал…

— Mon Dieu! — пошепна Поаро. — Mon Dieu[8]!…

Бележки

[1] La toilette (фр.) — Тоалетът. — Б.пр.

[2] Tisane (фр.) — Отвара от билки против настинка. — Б.пр.

[3] Гай Фокс — главният ръководител на барутния заговор в 1605 г. На 5 ноември, деня на изпълняване на смъртната му присъда, в Англия разнасят чучела на Гай Фокс и ги изгарят. — Б.пр.

[4] Enrhumer (фр.) — Хващам хрема. — Б.пр.

[5] Fluxion de poitrine (фр.) — Възпаление на белите дробове. — Б.пр.

[6] Les Feux d’Artifices (фр.) — Фойерверки. — Б.пр.

[7] Mais qu’est-ce que vous avez? (фр.) — Но какво ви е? — Б.пр.

[8] Mon Dieu! (фр.) — Боже мой! — Б.пр.