Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peril at End House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2008)

Издание:

Агата Кристи. Загадката на Енд Хаус

Държавно военно издателство, София, 1968

 

Превод от английски: Сидер Флорин, 1968

Редактор: Димитър Ненчев

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Невяна Генова

Печат: Полиграф. комбинат „Ат. Стратиев“, Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

4
ТРЯБВА ДА ИМА НЕЩО!

— Поаро — обадих се аз, щом излязохме на шосето, — има едно нещо, което смятам, че трябва да знаете.

— И какво е то, mon ami?

Разказах му как госпожа Райс описа неприятната случка с колата.

— Tiens! C’est interessant, ca.[1] Има, разбира се, такъв тип, суетни, истерични хора, които се мъчат да станат интересни, като се избавят по чудо от смъртни опасности и разправят потресаващи истории, които никога не са се случвали. Да, тоя тип е добре познат. Такива хора са готови понякога да си нанасят дори тежки телесни повреди, за да потвърдят измислиците си.

— Вие не мислите ли, че…

— Че мадмоазел Ник е от тоя тип? Не, в никой случай. Нали забелязахте, Хейстингс, колко труд ни струваше да я убедим в опасността. И до самия край тя продължаваше да разиграва фарса на полуподигравателно неверие. Тя е рожба на своето поколение, малката. И все пак интересно е това, дето го е казала мадам Райс. Защо ли го е казала? Защо е трябвало да го каже, дори и да е истина? Не е било нужно, почти gauche[2].

— Да — потвърдих аз. — Това е вярно. Тя го вмъкна в разговора ни в клин, ни в ръкав, без да има за това какъвто и да било повод.

— Това е странно. Да, това е странно. Обичам, когато тия малки странни факти започнат да се появяват. Те са много важни. Те сочат пътя.

— Пътя… накъде?

— Вие сложихте пръста направо в раната, мой превъзходен Хейстингс! Накъде? Накъде ли наистина! Уви, ние не ще го узнаем, докато не стигнем там.

— Кажете ми, Поаро — попитах аз, — защо я накарахте да покани братовчедка си?

Поаро се спря и размаха възбудено показалеца си пред носа ми.

— Размислете! — възкликна той. — Размислете само за миг, Хейстингс. Колко трудно е нашето положение! Ръцете ни са вързани! Да проследиш убиеца, след като престъплението е било извършено, c’est tout simple[3]! Или поне е просто за човек с моите способности. Убиецът е, тъй да се каже, оставил подписа си с извършването на престъплението. Да откриеш едно престъпление, преди да е било извършено, това е наистина нещо извънредно трудно. Коя е първата ни цел? Безопасността на мадмоазел. А това не е лесно. Не, не е лесно, Хейстингс. Ние не можем да я пазим ден и нощ, не можем дори да изпратим да я пази някой полицай с големи ботуши. Не можем да прекараме нощта в спалнята на младата дама. Накъдето и да се обърнем, натъкваме се на трудности. Но можем да направим едно нещо. Можем да направим цялата работа по-трудна за убиеца. Можем да предупредим мадмоазел и можем да вкараме в играта една съвсем безпристрастна свидетелка. Само един много умен човек ще може да се справи с тия две обстоятелства.

Той замълча и после добави със съвършено друг тон:

— Но това, от което ме е страх, Хейстингс…

— Да?

— Това, от което ме е страх, е, че той е много умен човек И аз не съм спокоен. Не, съвсем не съм спокоен.

— Поаро — казах аз, — вие ме карате да се плаша.

— Аз сам се плаша. Слушайте, приятелю, тоя вестник, тоя „Сейнт Лу седмичен преглед“! Той беше разгърнат и сгънат… къде мислите, че беше сгънат? На едно малко съобщение, което гласеше: „Сред гостите, отседнали в хотел «Маджестик», са господин Еркюл Поаро и капитан Хейстингс.“ Да предположим… само да предположим, че някой е прочел това съобщение. Те знаят името ми, всеки знае името ми…

— Госпожица Бъкли не го знаеше — подсмихнах се аз.

— Тя е развейпрах, та не влиза в сметката. Някой сериозен човек, някой престъпник сигурно ще го знае. И ще се уплаши! Ще се чуди! Ще се пита за разни неща. Три пъти е правил покушение срещу живота на мадмоазел и ето че тука се появява Еркюл Поаро. „Дали това е съвпадение?“ — ще се пита той. И ще го е страх, че ложе да не е съвпадение. Какво ще прави тогава?

— Ще се спотайва и ще си замита следите — предположих аз.

— Да… да… или пък… ако не му липсва истинска дързост, ще нанесе удара бързо, без да губи време. Преди да съм имал време да проуча въпроса — прас! — мадмоазел е мъртва. Ето какво би направил един дързък човек.

— Но защо мислите, че някой друг освен госпожица Бъкли е чел това съобщение?

— Съобщението не го е чела госпожица Бъкли. Когато й казах името си, то не значеше нищо за нея. Дори не й беше познато. Изражението й не се промени. Освен това тя ни каза, че е отворила вестника, за да види приливите и нищо друго. Работата е там, че на тая страница нямаше никаква таблица на приливите.

— Вие смятате, че някой друг от къщата…

— Някой от къщата или някой, който може да влиза в нея. А последното е много лесно: стъклената врата стои отворена. Без съмнение приятелите на госпожица Бъкли влизат и излизат, когато пожелаят.

— Имаш ли нещо пред вид? Някакви съмнения?

Поаро разпери ръце.

— Нищо. Какъвто и да е поводът, той е, както вече предсказах, съвсем неясен. В това се крие сигурността на потенциалния убиец, поради това е могъл да действува толкова смело тая сутрин. На пръв поглед никой като че ли няма причина да желае смъртта на малката Ник. Имотът? Крайната къща? Тя остава на братовчеда, но дали той има особено голямо желание да получи тежко ипотекирана и много разнебитена къща? Доколкото го засяга него, това не е даже и бащиният му дом. Помнете, че той не е Бъкли. Трябва да го видим тоя господин Чарлз Вайз, разбира се, но тая мисъл ми се вижда фантастична. После не бива да забравяме мадам, интимната приятелка със странните очи и вид на загубена мадона…

— И вие ли си помислихте същото? — запитах аз с изненада.

— Доколкото я засяга нея тая работа? Тя ви казва, че приятелката й е лъжкиня. C’est gentille, ca[4]! Защо ви го казва? Дали се страхува от нещо, което Ник може да каже? Дали това нещо е свързано с колата? Или е използувала това само като пример, а всъщност се бои от нещо друго? Дали някой е повредил колата и кой? И дали тя знае за това? После русият хубавец господин Лазаръс. Какво общо има той с тая работа? С великолепната му кола и многото пари. Дали е заинтересован по един или друг начин? Капитан Чаленджър…

— Той не е замесен — побързах да го прекъсна аз. — В това съм сигурен. Той е истински джентълмен.

— Без съмнение той е минал според вас през добра школа. За щастие, като чужденец, аз не се влияя от тия предразсъдъци и мога да разследвам случая, без те да ме ограничават. Но ще призная, че ми се вижда трудно да свържа капитан Чаленджър с тоя случай. Всъщност не виждам как би могъл да бъде свързан с него.

— Разбира се, че не може! — горещо се застъпих аз.

Поаро ме погледна замислено.

— Вие ми действувате по един особен начин, Хейстингс. Вие имате толкова силен „нюх“ в погрешна насока, че кажи-речи изпитвам изкушение да се поведа по него! Вие сте от тоя действително възхитителен тип хора, честни, доверчиви, почтени, които неизменно се хващат на въдицата на всеки подлец. Вие сте от тоя тип хора, които влагат парите си в съмнителни нефтени полета и несъществуващи златни мини. Стотици като вас помагат на мошеника да изкара насъщния си хляб. Е добре, аз ще го проуча тоя капитан Чаленджър. Вие събудихте съмненията ми.

— Драги мой Поаро — възкликнах ядосано аз, — вие сте направо невъзможен! Човек, който е обикалял света като мене…

— …Никога нищо не научава — добави тъжно Поаро. — Това е поразително, но е така.

— Смятате ли, че щях да имам успех с ранчото си в Аржентина, ако бях такъв доверчив глупак, какъвто ме правите?

— Не се ядосвайте, mon ami. Вие отбелязахте там голям успех… вие и жена ви.

— Бела винаги се съобразява с моето мнение — казах аз.

— Тя е толкова умна, колкото и очарователна — отговори Поаро. — Хайде да не се караме, приятелю. Я вижте тая фирма пред нас, на нея пише „Гараж Мот“. Това е, ако се не лъжа, гаражът, който спомена мадмоазел Бъкли. Няколко въпроса скоро ще ни осведомят достоверно по тая малка подробност.

Ние веднага се отбихме и Поаро се представи, като обясни, че гаражът му е бил препоръчан от госпожица Бъкли. Той зададе два-три въпроса относно наемането на кола за няколко следобедни разходки и неусетно премина на темата за повредите, появили се напоследък в колата на госпожица Бъкли.

Собственикът на гаража веднага се залови да ни разправя. Най-невероятно нещо, което е виждал. Той се впусна в технически подробности. Аз, уви, нямам технически наклонности. Поаро, както ми се струва — още по-малко. Но известни факти ние доловихме по най-безусловен начин. Някой бърникал в колата. И повредата била нещо, което могло да се направи много лесно и отнемало съвсем малко време.

— Такива ми ти работи — забеляза Поаро, когато тръгнахме да си ходим. — Малката Ник е била права, а богатият господин Лазаръс не е бил прав. Хейстингс, приятелю, всичко това е много интересно.

— Какво ще правим сега?

— Ще се отбием на пощата и ще изпратим една телеграма, ако още не е много късно.

— Телеграма ли? — казах аз с надеждата да чуя още нещо.

— Да — повтори замислено Поаро, — телеграма.

Пощата беше още отворена. Поаро написа телеграмата си и я изпрати. Не благоволи да ми съобщи съдържанието й. Понеже долавях, че му се иска да го питам, най-грижливо отбягвах да го направя.

— Колко жалко, че утре е неделя — забеляза той, когато се бяхме запътили обратно към хотела. — Сега не можем да отидем при господин Вайз до понеделник сутрин.

— Бихте могли да го намерите в жилището му.

— Естествено. Но това е тъкмо каквото не бих искал да направя. Бих предпочел, на първо място, да потърся от него професионален съвет, за да си съставя мнение за него от тая гледна точка.

— Да — замислено се съгласих аз, — предполагам, че така ще е най-добре.

— Например отговорът на едно просто малко въпросче би могъл да промени много нещата. Ако господин Чарлз Вайз е бил в кантората си в дванадесет и половина днес на обед, тогава не е бил той, който е изстрелял тоя куршум в градината на хотел „Маджестик“.

— Не би ли трябвало да проверим алибито на тримата в хотела?

— Това е много по-трудно. За всекиго от тях би било много лесно да напусне другите за няколко минути, да излезе набързо през една от безбройните стъклени врати във фоайето, пушалнята, салона, стаята за писане, да изтича скришом до мястото, където трябваше да мине девойката, — дава изстрела и без да се бави, се връща. Но засега, mon ami, ние дори не сме сигурни, че познаваме всички dramatis personae[5] в тая драма. Например почтената Елин и нейния съпруг, когото още не сме видели. И двамата живеят в къщата и е много възможно (кой знае!) да имат зъб на нашата малка мадмоазел. Ами дори и неизвестните австралийци в портиерската къщурка. А може да има и други, приятели и близки на госпожица Бъкли, които тя няма никаква причина да подозира, поради което не ги е споменала. Все ми се струва, Хейстингс, че има нещо зад тая работа — нещо, което още не е излязло на сцената Имам си аз едно мъничко предположение, че госпожица Бъкли знае повече от това, което ни разказа.

— Вие мислите, че тя премълчава нещо?

— Да.

— Може би с мисълта да прикрие някого който и да е той?

Поаро най-енергично поклати глава.

— Не, не! Колкото за това имам впечатлението, че е била напълно откровена. Убеден съм, че по отношение на тия покушения върху живота й тя ни разправи всичко, което знае. Но има нещо друго… нещо, което според нея няма нищо общо с всичко това. А аз бих искал да узная какво е то. Защото аз (казвам го без всякакво самохвалство), аз съм много по-съобразителен, отколкото une petite comme ca[6]. Аз, Еркюл Поаро, бих могъл да съзра известна връзка там, където тя не съзира никаква. То би могло да ми даде ключа, който търся. Защото аз ви заявявам на вас, Хейстингс, съвсем открито и смирено, че съм, както го казвате, в задънена улица. Докато зад всичко това не ми замъждее някакъв повод, ще бъда в безпросветен мрак. Трябва да има нещо… някакъв фактор в тоя случай, който не мога да напипам. Какво е то? Je me demande ca sans cesse. Qu’est-ce que c’est[7]?

— Ще го откриете — казах утешително аз.

— Стига да не го открия твърде късно — мрачно заключи Поаро.

Бележки

[1] Tiens! C’est interessant, ca. (фр.) — Виж, това е интересно. — Б.пр.

[2] Gauche (фр.) — Не на място, непохватно. — Б.пр.

[3] C’est tout simple (фр.) — Съвсем просто. — Б.пр.

[4] C’est gentille, ca! (фр.) — Много мило! — Б.пр.

[5] Dramatis personae — Действуващи лица (лат.) — Б.пр.

[6] Une petite comme ca (фр.) — Едно такова момиченце. — Б.пр.

[7] Je me demande са sans cesse. Qu’est-ce que c’est? (фр.) — Непрестанно се питам. Какво е то? — Б.пр.