Агата Кристи
Загадката на Ендхаус (2)

2
КРАЙНАТА КЪЩА

— Поаро — казах аз, — мислех си нещо.

— Похвално занимание, приятелю. Продължавайте да мислите.

Ние седяхме един срещу друг на малка масичка в нишата на прозореца и обядвахме.

— Тоя изстрел трябва да е бил даден съвсем близко от нас. И въпреки това ние не го чухме.

— И вие мислите, че в съвършената тишина, нарушавана само от плясъка на вълните, е трябвало да го чуем?

— Ами… странно е.

— Не, не е странно. Някои шумове… човек свиква с тях толкова бързо, че почти не ги забелязва. Днес, приятелю, цялата сутрин в залива се разхождаха бързоходни катери. Вие се сърдехте отначало, а скоро след това дори не ги забелязвахте вече. Но, ma foi, човек би могъл да стреля дори и с картечница, без да направи впечатление, когато един от тия катери се движи в морето.

— Да, това е вярно.

— Аха! Voila^[1]! — промърмори Поаро. — Мадмоазел и нейните приятели. Изглежда, че ще обядват тука. И следователно трябва да й върна шапката. Но няма значение. Работата с достатъчно сериозна, за да ни даде основание за едно посещение така или иначе.

Той леко скочи от мястото си, мина през залата и с поклон поднесе шапката тъкмо когато госпожица Бъкли и другарите й сядаха около масата.

Бяха четирима души Ник Бъкли, капитан Чаленджър, още един мъж и още една девойка. От мястото, където седяхме, те се виждаха много лошо. От време на време прогърмяваше смехът на моряка. Изглеждаше да е простодушен симпатичен човек и аз вече го бях харесал.

Моят приятел беше мълчалив и разсеян, докато се хранехме. Трошеше хляба и със странни полугласни малки възклицания подреждаше в правилни фигури всичко на масата. Опитах се да поведа разговор, но като не срещнах никаква отзивчивост от негова страна, скоро се отказах.

Той остана да седи дълго, след като беше свършил сиренето си. Обаче щом другата компания напусна залата, той също се изправи. Те тъкмо се настаняваха около една масичка във фоайето, когато Поаро се отправи към тях с най-твърдата си военна крачка и се обърна направо към Ник:

— Мадмоазел, мога ли да ви помоля за малък разговор.

Девойката се навъси. Нейното отношение ми бе напълно ясно. Беше я страх, че тоя чудноват нисичък чужденец ще започне да й досажда. Не можех да не й съчувствувам, като знаех как изглежда това в нейните очи. Без особено желание тя се отдалечи на няколко крачки.

Почти веднага видях по лицето й да се изписва изражение на изненада от посипалите се припряно думи на Поаро.

В това време се чувствувах доста неловко и не знаех къде да се дяна. Чаленджър с готовност и такт ми се притече на помощ, като ми предложи цигара и направи някаква банална забележка. Ние се бяхме поогледали и бяхме настроени съчувствено един към друг. Струваше ми се, че аз повече му подхождах, отколкото мъжът, с когото беше обядвал. Сега имах възможност да поразгледам и него. Висок, рус, доста изискан млад мъж с малко по-месест нос и прекалено подчертана хубост. Имаше малко надменно държане и морно провлачваше думите си. Особено не ми харесваше, че имаше нещо мазно в целия му вид.

След това погледнах жената. Тя седеше точно срещу мене в голямо кресло и беше току-що свалила шапката си. Беше необикновен тип — „уморена мадона“ дава най-добра представа за нея. Имаше руса, почти безцветна коса с път по средата, опъната направо надолу над ушите и вързана на кок на врата. Лицето й беше мъртвешки бледо и изпито, но въпреки това странно привлекателно. Очите й бяха много светлосиви с големи зеници. Изглеждаше чудновато безразлична. Тя ме гледаше втренчено. Изведнъж проговори:

— Седнете, докато приятелят ви свърши с Ник.

Гласът и беше престорен, отпуснат и изкуствен и въпреки това някак чудновато привлекателен с някаква звучна безучастна красота. Направи ми впечатление, бих казал, на най-уморения човек, когото съм срещал някога. Уморена духовно, не телесно, сякаш се е убедила, че всичко на света е празно и без стойност.

— Госпожица Бъкли много любезно помогна на приятеля ми, когато той си изкриви глезена тая сутрин — обясних аз, след като приех поканата й.

— Така ни каза и Ник — Очите й ме разглеждаха, все още с безразличие. — Сега вече нищо му няма на глезена, нали?

Усетих, че се изчервявам.

— Само едно моментно навяхване — потвърдих аз.

— Тъй ли? Чудесно… Радвам се да чуя, че Ник не е измислила всичко това. Знаете, тя е най-очарователната малка лъжкиня, която е съществувала някога. Нещо изумително — то е особена дарба.

Аз просто не знаех какво да кажа. Смущението ми като че ли й се видя забавно.

— Тя е една от най-старите ми приятелки — продължи жената, — но винаги съм смятала, че лоялността е твърде отегчителна добродетел, не сте ли съгласен? Упражнявана главно от шотландците, също като пестеливостта и спазването на неделната почивка. Но Ник е лъжкиня, нали, Джим? Тая удивителна история със спирачките на колата… А Джим казва, че в нея няма нищо вярно.

— Малко нещо разбирам от коли — каза младият мъж с мек, сочен глас.

Той се пообърна към прозореца. Вън сред другите автомобили имаше дълга червена кола. Изглеждаше по-дълга и по-червена, отколкото би могла да бъде коя да е друга кола. Имаше дълъг лъскав капак от полиран метал. Една свръхкола!

— Ваша ли е тая кола? — попитах го, подтикнат от внезапно досещане.

Той кимна:

— Да.

Изпитах безумно желание да кажа „Би ли могло да бъде другояче!“

В тоя миг Поаро се върна при нае. Аз станах, той ме хвана под ръка, поклони се набързо на компанията и припряно ме повлече със себе си.

— Всичко е наредено, приятелю. Трябва да отидем при мадмоазел в Крайната къща в шест и половина. Дотогава тя ще се е върнала от разходка. Да, да, положително ще се е върнала… здрава и читава.

Лицето му беше напрегнато, а в гласа се долавяше тревога.

— Какво и каза?

— Помолих я да ми назначи среща колкото може по-скоро Тя не прояви особено голямо желание естествено Мисли си (аз виждам как мислите минават през ума й): „Кой е той, тоя дребен човечец? Някой простак, парвеню, кинорежисьор?“ Ако можеше, щеше да ми откаже, но е трудно, когато те попитат изневиделица, по е лесно да се съгласиш. Тя предполага, че ще се върне към шест и половина. Ca y est^[2]!

Подхвърлих му, че в такъв случай работата, изглежда, да е наред, но забележката ми не бе посрещната много благосклонно. Поаро беше наистина настръхнал, както се казва, като оса. Цял следобед крачеше из дневната ни стая, мърмореше си и непрекъснато пререждаше и оправяше разните украшения. Когато му заговарях, махаше с ръце и клатеше глава.

В края на краищата ние тръгнахме от хотела още в шест часа.

— Струва ми се съвсем невероятно човек да се опита да застреля някого в градината на един хотел — забелязах аз, когато слязохме от стъпалата на терасата. — Само един луд би направил подобно нещо.

— Не съм съгласен. При наличност на едно условие да се извърши такова нещо би било кажи-речи съвсем безопасно. Да започнем с това, че градината е безлюдна. Хората, които посещават хотели, са като стадо овци. Прието било да седи на терасата, която гледа към морето — eh bien, всички седят на тая тераса. Само аз, който съм чудак, седя на тая, която гледа към градината. Но и въпреки това аз не видях нищо. Има предостатъчно прикрития, както виждаш: дървета, групи палми, цъфнали храсти. Всеки би могъл да се скрие удобно и да остане незабелязан, докато чака мадмоазел да мине по пътеката. А тя е трябвало да мине по тая пътека. Да обиколи пътя от Крайната къща е щяло да бъде много по-дълго. Мадмоазел Ник Бъкли, тя трябва да е от тия, които вечно закъсняват и избират преките пътища.

— Въпреки това рискът е бил огромен. Могъл е да бъде видян, а пък не можеш да застреляш човек така, че да изглежда като нещастен случай.

— Не, не като нещастен случай.

— Какво имате пред вид?

— Нищо… едно малко хрумване. Може да изляза прав, а може би не. Като го оставим за малко настрана, има и още нещо, което току-що споменах: едно съществено условие.

— Което е?

— Положително вие можете да ми го кажете, Хейстингс.

— Не бих искал да ви лиша от удоволствието да ми покажете колко сте по-умен от мене.

— Ах! Тоя сарказъм! Тая ирония! Е, това, което бие на очи, е следното: подбудата не е ясна. Ако беше, тогава и рискът щеше наистина да е твърде голям, за да може човек да го поеме. Хората щяха да говорят: „Чудя се дали не е бил еди-кой си. Къде е бил еди-кой си, когато е бил даден изстрелът?“ Не, кой може да е убиецът — по-правилно потенциалният убиец — не е ясно. И това, Хейстингс, ме кара да се страхувам! Да, ей сега се страхувам. Успокоявам себе си. Казвам си: „Те са четирима.“ Казвам си: „Нищо не може да се случи, когато са четиримата заедно.“ Казвам си: „Това би било лудост!“ И цялото време ме е страх. Тия „случайности“… искам да чуя за тях!

Той рязко се обърна.

— Още е рано. Ще отидем по другия път, по шосето. От градината нищо няма да научим. Да разгледаме обикновения път до Крайната къща.

Трябваше да минем през главния вход на хотела, по стръмно нагорнище вдясно, и горе стигнахме до тесен път с надпис на оградата: Само за Крайната къща.

Тръгнахме по него и след неколкостотин крачки пътят направи остър завой и свърши с разнебитена порта, която имаше голяма нужда от боядисване.

Зад портата, вдясно, имаше малка портиерска къщурка. Тя представляваше интересен контраст с портата и със състоянието на обраслия с трева път към голямата къща. Градинката около нея беше подредена и спретната, прозорците бяха наскоро боядисани и на тях имаше пердета.

Над една леха с цветя се беше навел някакъв мъж с широка куртка. Когато портата изскърца, той се изправи и се обърна да ни изгледа. Беше към шестдесетгодишен, не по-нисък от шест фута, с яко телосложение и обветрено лице. Главата му беше почти съвсем плешива. Очите му бяха ясносини и бляскаха. Изглеждаше да е добродушен човечец.

— Добър ден — поздрави ни той, когато минахме край него.

Отговорих му със същото, но цялото време, докато вървяхме по пътя към къщата, усещах тия сини очи да се взират изпитателно в гърбовете ни.

— Чудя се дали… — рече замислено Поаро.

И се пресече, без да благоволи да добави някакво обяснение, за какво именно се чуди.

Къщата беше голяма и имаше доста мрачен вид. Беше заградена с дървета, клоните на които опираха на покрива. Беше явно в лошо, състояние. Поаро й хвърли един преценяващ поглед, преди да позвъни на звънеца — старомоден звънец, който трябваше да се дръпне с херкулесовска сила, за да заработи, а след това печално кънтеше безспир.

Вратата ни отвори жена на средна възраст — „скромна жена, облечена в черно“ — така, струва ми се, би трябвало да я опише човек. Много почтена, доста печална, съвършено безразлична.

Госпожица Бъкли, каза ни тя, още не била се завърнала. Поаро й обясни, че имаме уговорена среща. Той успя да я убеди с известни затруднения да ни пусне вътре, но жената беше от тоя тип, който е склонен да бъде подозрителен спрямо чужденци. Всъщност се лаская от мисълта, че благоприятният изход се дължеше на моята външност. Тя ни пусна и ни въведе в гостната, за да дочакаме завръщането на госпожица Бъкли.

Там нямаше нищо печално. Стаята гледаше към морето и беше заляна със слънчева светлина. Беше поизоставена, личеше и смесица на стилове, които не се търпят взаимно — ултрамодерен от по-евтиния вид, напластен върху тежкия викториански стил. Пердетата бяха от избелял брокат, но калъфките на мебелите бяха нови и пъстри, а възглавниците просто пламтяха. По стените имаше закачени семейни портрети. Някои от тях ми се видяха извънредно хубави. Имаше грамофон и оставени в безредие няколко плочи. Транзистор, почти никакви книги и разгърнат вестник, захвърлен в края на кушетката Поаро го вдигна и пак го остави с гримаса. Беше „Сейнт Лу седмичен преглед“. Нещо го накара да го вземе за втори път и тъкмо беше зачел някакво съобщение, когато вратата се отвори и в стаята влезе Ник Бъкли.

— Донеси леда, Елин! — извика тя през рамо, след това се обърна към пас — Е, ето ме и мене… и успях да отпратя другите. Ще умра от любопитство. Да не съм отдавна загубилата се героиня, необходима до гуша за киното? Вие се държахте така тържествено (тя говореше на Поаро), че струва ми се, не би могло да бъде нищо друго. Хайде, направете ми някое хубаво предложение!

— Уви, мадмоазел! — започна Поаро.

— Не ми казвайте, че е обратното! — замоли се девойката. — Не ми казвайте, че рисувате миниатюри и искате да си купя някоя. Но не вярвам… с тия мустаци и сте отседнали в „Маджестик“, който се отличава с най-лошата храна и най-високите цени в Англия… не, това просто не може да бъде.

Жената, която ни беше отворила, влезе в стаята с лед и табла с бутилки. Ник направи коктейли, без да спира да бърбори. Струва ми се, че мълчанието на Поаро (толкова необичайно за него) най-после й направи впечатление. Както пълнеше чашите, тя изведнъж се спря и рязко рече:

— Е, добре?

— Тъкмо това и желая: всичко да е добре, мадмоазел. — Той пое коктейла от ръката й. — За доброто ви здраве, мадмоазел… за трайното ви добро здраве!

Момичето не беше глупаво. Многозначителният му тон не убягна от вниманието й.

— Да не би… да има нещо?

— Да, мадмоазел. Това…

Поаро протегна ръката си с куршума на дланта. Тя го взе с озадачено изражение.

— Знаете ли какво е това?

— Разбира се, зная. Куршум.

— Точно така. Мадмоазел, това, което прелетя край лицето ви тая сутрин, не е било оса, а тоя куршум.

— Искате да кажете… да не би някой развилнял се идиот да е стрелял в градината на хотела?

— Изглежда, да.

— Дявол да го вземе! — не можа да се сдържи Ник. — Изглежда, наистина животът ми да е омагьосан! Това е номер четири.

— Да — съгласи се Поаро. — Това е номер четири Искам, мадмоазел, да чуя за трите други… случайности.

Момичето се втренчи в него.

— Искам да бъда съвсем сигурен, мадмоазел, че те са били… случайности.

— Ами че, разбира се! Какво друго биха могли да бъдат?

— Мадмоазел, подгответе се, моля ви се, за голям удар. Какво ще кажете, ако някой се опитва да ви убие?

Единственият отговор на Ник се състоеше в това, че избухна в смях. Тая мисъл като че ли й се видя безкрайно забавна.

— Какво великолепно хрумване! Мили мой, кой ще е тоя луд, който ще прави опит да убие мене? Аз не съм красивата млада наследница, след чиято смърт ще останат милиони. Бих искала някой да се опита да ме убие, предполагам, че това би било много вълнуващо, но страх ме е, че няма такава надежда!

— Ще ми разкажете ли, мадмоазел, за тия случайности?

— Разбира се, но в тях няма нищо особено. Те бяха направо глупави. Над леглото ми виси една тежка картина. През нощта тя падна. По едно стечение на обстоятелства случайно чух някъде в къщата да хлопа врата и слязох долу да проверя и да я затворя, и по тоя начин се избавих. По всяка вероятност тя щеше да ми счупи главата. Това е номер едно.

Поаро не се усмихваше.

— Продължавайте, мадмоазел. Да преминем към номер две.

— О, това е още по-глупаво. Има една стръмна пътечка от скалите към морето. Аз слизам по нея да се къпя. Там има една канара, от която може да се скача във водата. Един голям камък се откъсна отнякъде и с грохот се търколи точно край мене. Третото нещо беше съвсем различно. Нещо стана със спирачките на колата… не знам точно какво; човекът в гаража ми обясни, но не можах да го разбера. Както и да е, ако бях минала през портата и тръгнала по надолнището, те нямало да издържат и вероятно съм щяла да полетя към общината и там щяло да стане страхотно сблъскване. Леко повреждане на общинската сграда и пълно затриване на моя милост. Но благодарение на това, че винаги забравям по нещо, аз обърнах колата назад и само се блъснах в лавровите храсти на живия плет.

— И вие не можете да ми кажете каква е била повредата?

— Можете да отидете и да попитате в гаража на Мот. Те знаят. Някаква съвсем проста част от механизма, която била отвинтена, ако не се лъжа. Чудех се дали момчето на Елин (моята прислужница, която ви отвори, има малко момче) не е направило нещо. Момчета обичат да бърникат в коли. Разбира се, Елин се закле, че детето изобщо не се е доближавало до колата. Все ми се струва, че нещо трябва просто да се е разхлабило въпреки приказките на Мот.

— Къде ви е гаражът, мадмоазел?

— От другата страна на къщата.

— Заключен ли го държите?

Ник широко отвори очи от изненада:

— О, не! Разбира се, не.

— Всеки би могъл да чопли колата, без да бъде забелязан?

— Ами… да… предполагам. Но това е толкова глупаво?

— Не, мадмоазел. Не е глупаво. Вие не разбирате. Вие сте в опасност… сериозна опасност. Аз ви го казвам. Аз! Не знаете ли кой съм аз?

— Не — промълви Ник със затаен дъх.

— Аз съм Еркюл Поаро.

— О! — каза Ник с някакво равнодушие. — О, да!

— Името ми ви е познато, а?

— О, да!

Тя гузно се сви. В очите и се появи изражение на хванато зверче. Поаро не сваляше поглед от нея.

— Не сте спокойна. Предполагам, това означава, че не сте чели книгите ми.

— Е… не… не всичките. Но зная името, разбира се.

— Мадмоазел, вие сте учтива малка лъжкиня. (Аз трепнах, понеже си спомних, че бях чул същите думи да се казват в хотел „Маджестнк“ същия следобед.) Аз забравих… вие сте още дете… не сте могли да чуете. Славата отминава тъй бързо! Моят приятел… той ще ви каже.

Ник обърна очи към мене. Леко смутен, се поизкашлях.

— Мосьо Поаро е… ъ-ъ-ъ… беше… прочут детектив — обясних аз.

— О, приятелю! — Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Mais dites done.^[3] Че кажете й на мадмоазел, че аз съм единственият, ненадминатият детектив, най-великият, който някога е живял на света!

— Сега това вече не е нужно — студено възразих аз — Вие й го казахте сам.

— Е, да! Но щеше да е по-приятно, ако бих могъл да запазя скромността. Човек не бива да си пее сам похвали.

— Човек не бива да държи куче, а да лае сам той — съгласи се Ник с подигравателно съчувствие. — Как е името на кучето, между другото. Предполагам, доктор Уотсън?

— Казвам се Хейстингс — казах й хладно.

— Сражение в… 1066 година — рече Ник — Кой казва, че нямам образование? Е, всичко това е съвсем, съвсем чудесно! Мислите ли, че някой наистина иска да ми види сметката? Колко увлекателно! Но, разбира се, такива неща не се случват в действителност. Само в книги. Предполагам, че мосьо Поаро е като хирург, който е измислил нова операция, или лекар, който е открил някаква рядка болест и иска всеки да я има.

— Sacre tonnerre!^[4] — кресна Поаро. — Ще се държите ли сериозно? Тия днешни младежи, нищо ли не може да ви накара да бъдете сериозни? Нямаше да бъде шега, мадмоазел, ако лежахте в градината на хотела, хубав малък труп, с хубава дупчица в главата вместо в шапката. Тогава нямаше да се смеете, нали?

— Задгробен смях, разнесъл се на сеанс — каза Ник. — Но сериозно, мосьо Поаро, всичко това е много любезно от ваша страна и така нататък, обаче цялата тая история трябва да е случайност.

— Вие сте упорита като дявола!

— Точно оттам идва и името ми. Хората вярваха за дядо ми, че е продал душата си на дявола. Всички тука го наричаха Стария Ник, както наричат дявола. Той си беше проклето старче, но много забавен. Аз го обожавах. Навсякъде ходех с него и хората ни наричаха Стария Ник и Младата Ник. Истинското ми име е Магдала.

— Това е необикновено име.

— Да, един вид семейно. В семейство Бъкли е имало безброй Магдали. Ето една от тях — Тя кимна към закачен на стената портрет.

— Аха! — рече Поаро. Сетне погледна портрета, който висеше над камината, и попита: — Това ли е дядо ви, мадмоазел?

— Да, чудесен портрет, нали? Джим Лазаръс искаше да го купи, но аз не се съгласих да го продам. Изпитвам особена обич към Стария Ник.

— О! — Поаро помълча една минута, после заговори много сериозно: Revenons a nos moutons.^[5] Слушайте, мадмоазел: умолявам ви да бъдете сериозна. Вие сте в опасност. Днес някой е стрелял във вас с маузер…

— С маузер ли?

Тя беше поразена.

— Да, защо? Познавате някого, който има маузер.

Тя се усмихна.

— Самата аз имам.

— Вие имате?

— Да, беше на татко. Той го донесе от войната. Оттогава все се въргаля тука. Едва онзи ден го видях ей в това чекмедже.

Девойката посочи старомодна писмена маса. После, сякаш и беше дошла някаква необикновена мисъл, отиде при масата и издърпа чекмеджето. Тя се обърна някак озадачено. В гласа й прозвуча нова нотка:

— О! — каза тя — Той… Той е изчезнал.