Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peril at End House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2008)

Издание:

Агата Кристи. Загадката на Енд Хаус

Държавно военно издателство, София, 1968

 

Превод от английски: Сидер Флорин, 1968

Редактор: Димитър Ненчев

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Невяна Генова

Печат: Полиграф. комбинат „Ат. Стратиев“, Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

6
ПОСЕЩЕНИЕ ПРИ Г-Н ВАЙЗ

Поаро строго се придържаше към европейската закуска. Като ме виждал да поглъщам яйца и бекон, само се разстройвал и измъчвал — така винаги, казваше той. Затова моят приятел закусваше в леглото с кафе и кифли, а аз бях свободен да започна деня с традиционната английска закуска — бекон, яйца и мармалад.

Надникнах в неговата стая в понеделник сутрин, когато слизах долу. Поаро седеше в леглото облечен с някакъв разкошен халат.

— Bonjour[1], Хейстингс. Тъкмо щях да позвъня на камериерката. Написах тука една бележка; ще бъдете ли толкова добър да наредите да я изпратят в Крайната къща и веднага да я връчат на мадмоазел.

Протегнах ръка да взема бележката. Поаро ме погледна и въздъхна.

— Да искахте, само да искахте, Хейстингс, да вчесвате косата си на прав път, а не отстрани! Колко много би допринесло това за симетрията на вашата външност! Ами мустаците. Щом вече трябва да имате мустаци, пуснете си истински мустаци, нещо красиво, като моите!

Аз бях потресен при такава мисъл, твърдо поех бележката от Поаро и напуснах стаята.

Бях вече отново с него в нашата гостна, когато отдолу ни съобщиха, че е дошла госпожица Бъкли. Поаро нареди да я поканят горе при нас.

Тя влезе с доста весел вид, но на мене ми се стори, че сенките под очите й са по-тъмни от друг път. В ръката си държеше телеграма, която подаде на Поаро.

— Ето — рече тя, — надявам се, че ще останете доволен!

Поаро я прочете на глас:

— „Пристигам пет и половина днес“. Маги.

— Моята бавачка и хранителка! — каза Ник. — Но знайте, вие грешите. Маги няма достатъчно мозък. Добри дела — това е всичко, за което е способна. Освен това и липсва всякакъв усет за хумор. Фреди би била десет пъти по-способна да открие вероятен убиец. А Джим Лазаръс би бил още по-добър за тая работа. Все ми се струва, че никой не може да проумее Джим напълно.

— Ами капитан Чаленджър?

— О, Джордж! Той никога не вижда нищо, докато не му го тикнеш под носа. Но тежко му на тоя, когото хване. Много го бива за разчистване на сметки нашия Джордж.

Тя свали шапката си и продължи:

— Разпоредих се да пуснат човека, за когото ми пишете. Това звучи съвсем тайнствено. Диктофон ли ще поставя или какво?

Поаро поклати глава:

— Не, не, никакви такива апарати. Просто въпрос на мнение, мадмоазел. Нещо, което искам да узная.

— Е добре — каза Ник, — всичко това е много забавно, нали?

— Забавно ли е, мадмоазел? — тихо попита Поаро.

Тя остана за момент с гръб към нас загледана през прозореца. После се обърна. На лицето и нямаше и следа от цялото й дръзко предизвикателство. То беше по детски разкривено в усилието да сдържи сълзите.

— Не — каза тя. — Всъщност не е… не е забавно. Аз се страхувам… страхувам се. Ужасно ме е страх. А винаги съм смятала, че съм смела.

— И наистина сте смела, mon enfant[2], наистина сте смела. И Хейстингс, и аз, и двамата сме възхитени от смелостта ви.

— Да, това е вярно — от все сърце потвърдих аз.

— Не! — поклати глава Ник. — Не съм смела. Цялата работа… цялата работа е в чакането. Цялото време да се чудиш дали ще се случи още нещо. И как ще се случи! И да го чакаш да се случи!

— Да, да, това ви държи в напрежение.

— Снощи издърпах леглото си в средата на стаята. И си затворих прозореца, и сложих резето на вратата. Когато тръгнах за тука тая сутрин, тръгнах по околния път, по шосето. Не можех… просто не можех да мина през градината. Като че ли съм загубила изведнъж самообладанието си. И това ми дойде отгоре на всичко друго!

— Какво точно искате да кажете с тези думи, мадмоазел? „Отгоре на всичко друго“?

За миг настъпи мълчание и след това тя отговори:

— Не искам да кажа нищо особено. Предполагам това, което вестниците наричат „напрежението на съвременния живот“. Прекалено много коктейли, прекалено много цигари — всички неща от тоя род. Просто съм изпаднала в смешно… в някакво смешно състояние.

Девойката се беше отпуснала на едно кресло и малките и пръстчета нервно се свиваха и отпускаха.

— Вие не сте откровена с мене, мадмоазел. Има нещо.

— Няма нищо… наистина няма нищо!

— Има нещо, което не сте ми разказали.

— Разказах ви всичко до най-последна подробност.

Тя говореше искрено и убедително.

— За тия случайности… за нападенията върху ви, да.

— Ами тогава?

— Но не сте ми разказали всичко, което ви е на душата… За вашия живот…

Момичето бавно промълви:

— Може ли някои да го направи?…

— А, ето! — тържествуващо заяви Поаро. — Вие го признавате!

Тя поклати глава. Поаро внимателно я наблюдаваше.

— Може би — хитро подхвърли той, — може би това не е ваша тайна?

Стори ми се, че забелязах клепките й изведнъж да трепват. Но почти в същия миг тя скочи.

— Истина ви казвам, мосьо Поаро, аз ви разправих докрай всичко, каквото зная за тая глупава история. Ако смятате, че зная нещо за някой друг или имам някакви подозрения, грешите. Подлудява ме именно това, че нямам никакви подозрения. Защото не съм глупачка. Мога да разбера, че ако тия „случайности“ не са били случайни, трябва да са били нагласени от някой много близък… някой, който… ме познава. И тъкмо това е ужасното. Защото нямам никаква представа, ни най-малка представа, кой може да е тоя някой.

Тя отново отиде при прозореца и загледа навън. Поаро ми направи знак да не се обаждам. Мисля, че се надяваше на някое по-нататъшно откровение, след като момичето беше загубило присъствието на духа си.

Когато Ник заговори, гласът й прозвуча съвсем различно — някак мечтателно и отчуждено:

— Знаете ли какво странно желание съм имала винаги? Аз обичам Крайната къща. Винаги ми се е искало да поставя тука някоя пиеса. В Крайната къща лъха… лъха на драма. Представяла съм си какви ли не пиеси, поставени в нея. И ето сега в нея като че ли се разиграва драма. Само че не е поставена от мене… аз участвувам в нея! Аз съм действуващо лице! Може да съм тая, която… умира в първото действие.

Гласът й секна.

— Хайде, хайде, мадмоазел. — В гласа на Поаро прозвуча преднамерено оживление и бодрост. — Така не може! Това е вече истерия.

Тя се обърна и го изгледа изпитателно.

— Фреди ли ви е казала, че съм истерична! — попита тя. — Тя твърди, че понякога съм. Но не бива винаги да вярвате това, което казва Фреди. Има моменти, когато тя… когато тя не е съвсем на себе си.

Настъпи мълчание и изведнъж Поаро зададе съвсем страничен въпрос.

— Кажете ми, мадмоазел — попита той, — получавали ли сте някога предложение за Крайната къща?

— Да я продам ли, искате да кажете?

— Точно това исках да кажа.

— Не.

— Бихте ли помислили да я продадете, ако ви дадат добра цена?

Ник се замисли за миг.

— Не, мисля, че не. Искам да кажа, че не бих се съгласила, освен ако това е толкова безкрайно изгодно предложение, че ще е направо глупаво да не я продам.

— Precisement[3].

— Знаете ли, не искам да я продам, защото я обичам.

— Точно така. Разбирам ви.

Ник бавно се запъти към вратата.

— Между другото, довечера ще има фойерверки. Ще дойдете ли? Вечерята е в осем часа. Фойерверкът започва в девет и половина. Ще можете чудесно да го видите от градината, където се открива гледка към пристанището.

— Ще бъда очарован.

— Разбира се, двамата заедно — каза Ник.

— Много ви благодаря — отговорих аз.

— Нищо по-хубаво за повдигане на духа — забеляза Ник. И като се позасмя, излезе.

— Pauvre enfant[4] — каза Поаро.

Той посегна към шапката си и внимателно махна някаква почти незабележима прашинка от повърхността й.

— Излизаме ли? — попитах аз.

— Mais oui, имаме работа при адвокат, mon ami.

— Разбира се, сещам се.

— Човек с вашия блестящ ум не би могъл да не се сети, Хейстингс.

Кантората на г-да Вайз, Треваниън & Уинърд се намираше на главната улица на градчето. Ние се качихме по стълбите на първия етаж и влязохме в стая, където трима писари пишеха със зает вид. Поаро пожела да се види с господин Чарлз Вайз.

Единият писар промърмори няколко думи по телефона, получи очевидно положителен отговор, съобщи ни, че господин Вайз щял да ни приеме веднага, поведе ни през коридора, почука на една врата и ни даде път да минем.

Иззад голямо писалище, отрупано с книжа, насреща ни се вдигна господин Вайз.

Това беше висок млад мъж, доста бледен, с безстрастно лице. Косата му беше оредяла на слепите очи и той носеше очила. Беше рус и безличен.

Поаро беше дошъл подготвен за срещата. За щастие имаше у себе си някакъв договор, още неподписан, и по някои въпроси, свързани с тоя договор, поиска съвета на господин Вайз.

Господин Вайз говореше ясно и точно и скоро успя да успокои привидните съмнения на Поаро и да разясни някои заплетени места в изложението.

— Много съм ви задължен — промърмори Поаро. — За чужденец като мене, нали разбирате, тия юридически въпроси и изрази са извънредно трудни.

И тогава господин Вайз попита кой е изпратил Поаро при него.

— Госпожица Бъкли — без да се забави, отговори Поаро. — Тя е ваша братовчедка, нали? Очарователна млада дама. Случайно споменах, че имам известни затруднения и тя ми каза да се обърна към вас. Опитах се да ви видя в събота към дванадесет и половина, но ви нямаше.

— Да, спомням си. Аз излязох рано в събота.

— На мадмоазел братовчедка ви трябва да е скучно в тая голяма къща. Доколкото разбрах, тя живее там сама.

— Точно така.

— Кажете ми, господин Вайз, ако смея да ви попитам, има ли някаква вероятност този имот да бъде продаден?

— Според мене, съвършено никаква.

— Разбирате ли, аз не питам ей така! Имам причина! Сам аз търся точно такъв имот. Климатът на Сейнт Лу ме очарова. Вярно е, че къщата изглежда запустяла, понеже, както схващам, няма и пари, които да се харчат за нея. Не е ли възможно при тия обстоятелства мадмоазел да си помисли, ако й направя предложение за покупка?

— Не виждам никаква подобна възможност. — Чарлз Вайз поклати глава по най-решителен начин. — Братовчедка ми храни изключителна обич към имота. Нищо не би могло да я принуди да го продаде, зная това. Това е, разбирате ли, семейната й къща.

— Разбирам, но…

— Не може да става и дума. Аз познавам братовчедка си. Тя е фанатично привързана към къщата.

След няколко минути бяхме, отново на улицата.

— Е приятелю — каза Поаро, — какво впечатление ви направи тоя мосьо Чарлз Вайз?

Аз се позамислих.

— Много отрицателно — казах най-после. — Той е странно отрицателна особа.

— Не е силна личност, искате да кажете?

— Да, именно. От тия хора, които никога не си спомняш, когато ги срещаш за втори път. Посредствен човек.

— Във външността му няма нищо положително. Забелязахте ли някакви противоречия в течение на разговора ни с него?

— Да — бавно рекох аз. — Забелязах. По отношение на продажбата на Крайната къща.

— Точно така. Бихте ли нарекли отношението на мадмоазел Бъкли към Крайната къща „фанатична привързаност“?

— Това е много силно казано.

— Да, а на мосьо Вайз не е присъщо да употребява силни изрази. Неговото нормално отношение — отношението на адвокат — е по-скоро да подценява, отколкото да надценява. И въпреки това той твърди, че мадмоазел била фанатично привързана към дома на своите прадеди.

— Не ми направи такова впечатление тая сутрин — казах аз. — Мисля, че разсъждаваше много разумно по тоя въпрос. Тя явно обича имението, също както би го обичал всеки друг на нейното положение, но положително не повече.

— Тъй че всъщност един от двамата лъже — замислено заключи Поаро.

— Човек не би заподозрял Вайз в лъжа.

— Което очевидно е много положително качество, ако му се налага да лъже — забеляза Поаро. — Да, той се държи съвсем като Джордж Уошингтън, тоя Вайз, Не забелязахте ли нещо друго, Хейстингс?

— Какво?

— Той не е бил в кантората си в дванадесет и половина в събота.

Бележки

[1] Bonjour (фр.) — Добър ден. — Б.пр.

[2] Mon enfant (фр.) — Дете мое. — Б.пр.

[3] Precisement (фр.) — Точно така. — Б.пр.

[4] Pauvre enfant (фр.) — Бедното дете. — Б.пр.