Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Peril at End House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)
Допълнителна корекция
maskara (2008)

Издание:

Агата Кристи. Загадката на Енд Хаус

Държавно военно издателство, София, 1968

 

Превод от английски: Сидер Флорин, 1968

Редактор: Димитър Ненчев

Художник: Асен Старейшински

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Цветанка Николова

Коректор: Невяна Генова

Печат: Полиграф. комбинат „Ат. Стратиев“, Хасково

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от anelia)

11
ПОДБУДАТА

Това ме слиса.

Обърнах се към Поаро:

— Това ли сте имали пред вид?

— Да, mon ami. Тая сутрин го узнах.

— Как можахте да го узнаете? Как се досетихте? Вие ми казахте, че просто сте го видели пред очите си.

— Точно така, приятелю. На първата страница на вестника. Спомних си разговора на трапезата снощи и видях цялата работа.

Той се обърна отново към Ник.

— Вие научихте снощи?

— Да. От радиото. Използувах за извинение телефона. Исках да чуя новините сама… в случай, че… — Девойката с усилие преглътна. — И го чух…

— Зная, зная. — Поаро пак стисна ръката й с двете си ръце.

— Беше… направо ужасно. И всички тия гости. Не зная как съм издържала. Всичко беше като някакъв сън. Наблюдавах себе си отстрана и виждах, че се държа както обикновено. Беше някак странно.

— Да, да, аз ви разбирам.

— А после, когато отидох да взема дреха за Фреди, за миг изгубих самообладание. Но се овладях доста скоро. Обаче Маги не преставаше да ми вика за своето палто. Най-сетне тя взе моя шал и излезе, а аз се понапудрих, начервих си бузите и излязох подир нея. И тогава я видях там… мъртва…

— Да, да, това трябва да е било страшен удар.

— Вие не разбирате. Аз се ядосах! Исках да съм била аз! Исках да съм мъртва… а бях останала жива… може би жива за още много години! А Майкъл мъртъв… удавил се далеч в Тихия океан!

— Pauvre enfant.

— Не искам да живея! Не искам да живея, казвам ви! — буйно извика тя.

— Зная, зная. За всички ни, мадмоазел, настъпва време, когато предпочитаме смъртта пред живота. Но това отминава, минава мъката, минава и скръбта. Сега не можете да го повярвате, зная. Няма смисъл да го казва един старец като мене. Празни приказки, така си мислите вие, празни приказки!

— Вие мислите, че ще го забравя и ще се омъжа за някой друг? Никога!

Тя беше много хубава, както седеше в леглото със стиснати ръце и пламнали бузи.

Поаро благо я успокои:

— Не, не. Не мисля нищо подобно. Вие сте много щастлива, мадмоазел. Вас ви е любил смел човек, герой. Как се запознахте с него?

— Беше в Льо Туке, миналия септември. Горе-долу преди една година.

— И се сгодихте… кога?

— Точно след Коледа. Но трябваше да пазим тайна.

— Защо така?

— Чичото на Майкъл, старият сър Матю Ситън, обичаше птиците и мразеше жените.

— Ah, ce n’est pas raisonnable[1]!

— Не, не искам да кажа точно това. Той беше голям чудак. Смяташе, че жените погубвали живота на мъжа. А Майкъл зависеше напълно от него. Той ужасно много се гордееше с Майкъл и именно той е финансирал построяването на „Албатрос“ и поел разноските по околосветския полет. Това била най-голямата мечта в живота и за него, не само за Майкъл. Ако Майкъл беше успял докрай… е, тогава би могъл да поиска от чичо си всичко, каквото пожелае. И дори старият сър Матю да продължаваше да се ядосва и да кряска, всъщност то нямаше да има значение. Майкъл щеше да бъде нещо… нещо като световен герой. Чичо му щеше да се помири с него на края.

— Да, да, разбирам.

— Но Майкъл казваше, че щяло да бъде фатално, ако нещо се узнае. Трябвало да пазим най-строга тайна. И аз я пазих. Никога никому не съм го казала, дори и на Фреди.

Поаро изпъшка.

— Защо не ми го казахте на мене, мадмоазел!

Ник го загледа сепнато.

— Че какво значение щеше да има? Това не можеше да има нищо общо с тайнствените покушения срещу живота ми. Не, бях обещала на Майкъл и удържах на думата си. Но беше ужасно: да се боиш, да го мислиш и да се тревожиш през цялото време. И всеки да ти казва, че си много нервен. И да не можеш да обясниш защо.

— Да, всичко това ми е ясно.

— Веднъж вече беше изчезнал, нали знаете? Когато е минавал над пустинята на път за Индия. Беше много страшно, но после в края на краищата всичко се оправи. Самолетът му се повредил, но го поправили и той продължи. И аз все си повтарях, че същото ще стане и тоя път. Всички разправяха, че трябва да е загинал, а аз все уверявах себе си, че сигурно нищо не му се е случило. И изведнъж, снощи…

Гласът й се загуби.

— Вие сте се надявали до снощи?

— Не знам. Мисля, че повече не съм искала да повярвам. Ужасно беше да не можеш с никого да поприказваш.

— Да. Мога да си го представя. Никога ли не сте изпитвали изкушението да кажете например на госпожа Райс.

— Понякога ми се искаше ужасно много.

— Не мислите ли, че тя се е досещала?

— Не вярвам. — Ник задълбочено поразмисли. — Никога не ми е казала нищо. Разбира се, понякога е намеквала разни неща. За това, че сме били големи приятели, и така нататък.

— А не сте ли помисляли да й разкажете, когато умря чичото на мосьо Ситън? Нали знаете, че той умря преди около една седмица?

— Знам. Направили му операция или нещо такова. Предполагам, че съм могла да го разкажа тогава, комуто поискам. Но нямаше да е много хубаво от моя страна, ако го бях направила, нали? Искам да кажа, хората щяха да го сметнат за празна хвалба, ако го бях направила тъкмо тогава, когато всичките вестници се занимаваха само с Майкъл. И репортьорите щяха да пристигнат да ме интервюират. Щеше да бъде много просташко. И на Майкъл щеше да му стане много неприятно.

— Съгласен съм с вас, мадмоазел. Вие не сте могли да го направите общо достояние. Исках да кажа само, че сте могли да го споделите насаме с някоя приятелка.

— Аз понамекнах на един човек — каза Ник. — Мислех… че така ще е по-честно. Но не зная доколко той, тоя човек, ме е разбрал.

Поаро кимна.

— В добри отношения ли сте с вашия братовчед мосьо Вайз? — доста рязко промени той темата на разговора.

— С Чарлз ли? Какво ви е накарало да се сетите за него?

— Просто така се заинтересувах, нищо повече.

— Чарлз ми желае доброто — отговори Ник. — Разбира се, той е ужасно тъп. Никога никъде не ходи. Струва ми се, че не одобрява поведението ми.

— О, мадмоазел, мадмоазел! А пък аз чувам, че е сложил сърцето си във вашите крака!

— Човек може да хлътне и без да одобрява поведението на другия. Чарлз смята начина, по който живея, за осъдителен и не одобрява моите коктейли, моя цвят на лицето, моите приятели и моите приказки. Но въпреки това не може да се противопостави на несъмненото ми очарование. Той все още се надява да ме превъзпита, както ми се струва.

Тя замълча и след това попита с едва забележимо пламъче в очите:

— От кого сте измъкнали всички тия местни клюки?

— Само да не ме издадете, мадмоазел. Имах един малък разговор с тая австралийка, госпожа Крофт.

— Тя е много мила бабичка, когато човек има време за нея. Ужасно сантиментална. Любов, домашен кът, деца, нали знаете, тоя род неща.

— Сам аз съм старомоден и сантиментален, мадмоазел.

— Тъй ли? Аз бих казала, че сантименталният е капитан Хейстингс, а не вие.

Аз се изчервих от възмущение.

— Той ще се пръсне от яд — каза Поаро, наблюдавайки с голямо удоволствие смущението ми. — Но вие сте права, мадмоазел. Да, вие сте права.

— Нищо подобно! — сърдито се обадих аз.

— Хейстингс има изключително добър характер. Понякога тоя характер ми е създавал най-големи затруднения.

— Не говорете глупости, Поаро!

— На първо място той не иска никъде да види зло, а когато най-после го види, справедливото му негодувание е толкова голямо, че губи всякаква способност да се преструва. Общо взето, рядък, прекрасен характер. Не, mon ami, няма да ви позволя да ми противоречите. Това, което казвам, е вярно.

— И двамата сте били много мили към мене — любезно каза Ник.

— La, la, мадмоазел. Това е нищо. Предстои ни да направим много повече. Преди всичко ще останете тука. Ще изпълнявате нарежданията ми. Ще правите това, което ви кажа. В тоя етап на работата не бива да ми се пречи.

Ник уморено въздъхна.

— Ще правя всичко, каквото поискате. За мене е все едно какво ще правя.

— Засега няма да се виждате с никакви приятели.

— Не държа на това. Не искам да виждам никого.

— Вашата роля ще е пасивна, нашата ще е активна. Сега, мадмоазел, ще ви оставя. Няма да преча повече на скръбта ви.

Той се запъти към вратата, спря се с ръка на дръжката и каза през рамо:

— Между другото, веднъж споменахте, че сте направили някакво завещание. Къде е то, това завещание?

— Кой ли знае къде се търкаля!

— В Крайната къща?

— Да.

— В някой сейф? Заключено в писмената ви маса?

— Ами, право да ви кажа, не знам. Някъде из къщата. — Тя се навъси. — Знаете, аз съм ужасно немарлива. Книжата и други подобни неща в по-голямата си част сигурно ще са в писмената маса в библиотеката. Там са и повечето сметки. Завещанието вероятно ще е между тях. А може да е и в спалнята ми.

— Позволявате ли ми да го потърся, а?

— Щом искате, търсете. Гледайте всичко, каквото пожелаете.

— Merci, мадмоазел. Ще се възползувам от позволението ви.

Бележки

[1] Ah, ce n’est pas raisonnable! (фр.) — Ах, това не е разумно! — Б.пр.