Агата Кристи
Завесата (20) (Последният случай на Поаро)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Curtain (Poirot’s Last Case), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

Абагар Холдинг, София, 1994

История

  1. — Добавяне

ПОСЛЕСЛОВ

Забележка от капитан Артър Хейстингс: Настоящият ръкопис попадна в ръцете ми четири месеца след смъртта на приятеля ми Еркюл Поаро. Получих известие от една адвокатска кантора с молба да се обадя при тях. Там в съответствие с указанията на техния клиент, покойния мосю Еркюл Поаро, ми бе връчен запечатан пакет. По-долу предавам дословно неговото съдържание.

„Mon cher ami,

Когато четете тук изложеното, аз вече ще съм мъртъв от четири месеца. Дълго се колебаех дали да напиша или не всичко, което ще прочетете по-долу, но реших, че е необходимо някой да знае истината за втората «афера Стайлс». Осмелих се да предположа, че по времето, когато ще четете настоящето, вие ще сте си измислили какви ли не невероятни теории — а е възможно и да страдате.

Но нека ви кажа следното: Би трябвало, mon ami, да достигнете лесно до истината. Погрижих се да ви оставя необходимите указания. Ако не сте успял, то е, защото както винаги, вие имате прекалено добър и доверчив характер. A la fin comme au commencement[1].

Ho трябва поне да знаете кой уби Нортън, а ако още не сте наясно — и кой уби Барбара Франклин. Последното може да се окаже изненадващо за вас.

В началото, както ви е известно, ви се обадих да дойдете. Казах ви, че имам нужда от вас. Наистина така беше. Казах ви, че искам да бъдете моите уши и очи. И това бе вярно, съвсем вярно — макар и не в смисъла, в който влагахте в него! Налагаше се да видите онова, което аз исках да видите и чувате онова, което исках да чувате.

Оплаквахте се, cher ami, че «несправедливо» ви представям случая. Не ви запознавах с онова, което знаех аз.

Тоест, отказвах да ви разкрия самоличността на X. Така бе наистина. Длъжен бях да го направя — макар и не поради причините, които ви изтъквах. Сега ще научите защо.

А сега, нека да разгледаме въпроса за X. Показах ви резюмето на различните случаи. Посочих ви, че при всеки отделен случай бе съвсем ясно, че обвиняемите или заподозрените действително са извършили въпросните престъпления и че не е имало други възможни обяснения. А после преминах към втория важен факт — че при всеки един от случаите, X или е бил на местопрестъплението, или е бил наблизо. Тогава взехте прибързаното решение, което парадоксално бе едновременно вярно и погрешно. Заявихте, че X бил извършил всичките убийства.

Но, приятелю мой, фактите бяха такива, че при всеки един от случаите (или почти при всеки), единствено обвиняемият е могъл да извърши престъплението. От друга страна, ако е било така, как да си обясним присъствието на X? Ако изключим хората, свързани с полицията, или да речем, работещите в някоя адвокатска кантора за криминални престъпления, невероятно е да се приеме, че който и да е друг, би могъл да бъде замесен в пет случая с убийство. Знаете, че подобно нещо не може да се случи! Никога, никога не се е случвало някой да каже поверително: «Е, в края на краищата, наистина познавах петима убийци!» Не, не, mon ami, подобно нещо не е възможно. Така че стигаме до любопитния извод, че тук имаме случай на катализа — реакция между две вещества, извършваща се само в присъствието на трето вещество, като то очевидно не взима участие в реакцията и остава непроменено. Такова е положението. Очевидно е, че когато X е присъствал, е било извършвано престъпление — но X не е вземал пряко участие в убийствата.

Необикновено и ненормално положение! И разбрах, че най-накрая, в залеза на кариерата си, съм попаднал на съвършения престъпник — убиец, изобретил такъв метод, че никога да не може да бъде обвинен.

Беше поразително. Но не бе нещо ново. Имаше своите аналози. И тук се появява първото «указание», което ви оставих. Трагедията «Отело». Защото в нея откриваме чудесно представен първообраза на X. Яго е съвършеният убиец. Смъртта на Дездемона, на Касио и на самия Отело — това са все престъпления на Яго, замислени и извършени от него. А той самият остава извън кръга на заподозрените, извън всякакво съмнение — или би могъл да остане така. Защото вашият велик Шекспир, приятелю мой, е трябвало да разреши дилемата, която собственото му творчество е създала. За да разобличи Яго, е трябвало да прибегне до най-елементарния способ — носната кърпичка — средство, което изобщо не съответства на цялостната тактика на Яго и се превръща в досадна грешка, за която човек е убеден, че той не може да бъде обвиняван.

Да, трагедията ни представя съвършеното убийство. Без нито думичка на пряко внушение, Яго винаги възпира другите да не извършат престъпление, отхвърля ужасните подозрения, които не са идвали наум на никого, докато самият той не ги подхвърли!

А същия похват откриваме и в превъзходното трето действие на «Джон Фъргюсън», където «слабоумният» Клути Джон внушава на други да убият оногова, когото той самият мрази. Чудесен пример за психологическо внушение.

Сега вече трябва да разберете следното, Хейстингс. Всеки е потенциален убиец. У всекиго понякога се появява желанието да убие — но не и волята да убие. Неведнъж сте чували другите да казват или пък самият вие сте си го мислили: «Тя така ме вбеси, че можех да я убия!» «Можех да убия Б., защото каза еди-какво си!» «Толкова ядосан бях, че ми идеше да го убия!» И всички подобни изказвания са верни в буквалния си смисъл. Мозъкът ти в такива мигове е съвсем наред. Иска ти се да убиеш еди кого си. Но не го правиш. Необходимо е волята ти да се подчини на желанието ти. При малките деца спирачката все още действа несъвършено. Познавах дете, което, ядосано на котето си, му каза: «Стой мирно или ще те ударя по главата и ще те убия» и наистина го направи, но само миг по-късно се изплаши и се ужаси, когато разбра, че животът на котето няма да се върне — защото, разбирате ли, детето действително обичаше много котето. Така че, всички сме потенциални убийци. А изкуството на X се изразява не в подсказването на желанието, а в пречупването на нормалните и общоприети задръжки. Методика, която е усъвършенствал след дългогодишна практика. X знаеше точната дума, точния израз, дори интонацията, с която да подскаже и насочи натрупаното напрежение към слабото място! Успял е да го постигне. Постигаше го, без дори жертвата да го усети. Не беше хипноза — с хипноза не би имал успех. Беше нещо по-коварно и ужасяващо. Беше начин да се насочват силите у човешкото същество към разширяване на недоразуменията, вместо към заглаждането им. Залагане на най-доброто у човека и свързването му с най-тъмните страни на човешкото съзнание.

Би трябвало да го знаете, Хейстингс — защото и на вас ви се случи…

И така, вероятно, започвате да разбирате смисъла на някои от моите забележки, които ви дразнеха и объркваха. Когато говорех, че ще бъде извършено престъпление, не винаги имах предвид същото престъпление. Казах ви, че съм дошъл в Стайлс умишлено. Бях дошъл тук, както споменах, защото щеше да бъде извършено престъпление. Бяхте изненадан от увереността ми по този въпрос. Но можех да бъда уверен, разбирате ли, защото убийството трябваше да бъде извършено от самия мене…

Да, приятелю, странно и смешно е — но и ужасно! Аз, който не одобрявам убийството — аз, който ценя човешкия живот — приключих кариерата си, извършвайки убийство. Вероятно защото винаги съм бил прекалено убеден в моралните си принципи и твърде много съм държал на нравствеността, се изправих пред ужасната дилема. Защото знаете, Хейстингс, че медалът има две страни. Професията в живота ми бе да спасявам невинните, да предотвратявам убийства, а сега — сега това е единственият начин да изпълня мисията си! Не се заблуждавай, X не можеше да бъде наказан от закона. Той беше в безопасност. Не можех да измисля никакъв друг начин, по който да бъде надвит.

И въпреки всичко, приятелю, изпитвах отвращение. Разбирах какво трябваше да се направи, но не можех да се заставя да го извърша. Бях като Хамлет — безкрайно отлагах злокобния ден… И тогава бе извършен следващият опит — покушението над мисис Лътръл.

Любопитно ми бе, Хейстингс, да видя дали прочутата ви способност да откривате очевидното, ще се прояви. И наистина се прояви. Съвсем в началото, изпитвахте неясни подозрения спрямо Нортън. И бяхте съвсем прав. Нортън бе човекът. Нямахте повод да смятате, че е така — освен чудесното ви, макар и малко неохотно предположение, че е незначителна личност. Мисля, че тогава бяхте съвсем близо до истината.

Взех под внимание някои факти от житейската му история. Единствен син на властна и деспотична жена. Стори ми се, че никога не е имал някакво качество, с което да се изтъкне или пък да направи впечатление на останалите. Винаги е накуцвал леко и не е могъл да участва в училищните игри.

Едно от най-важните доказателства, които ми споменахте, бе, че в училище са му се присмивали за това как почти му прилошало, когато видял умрял заек. Реших, че случаят може да е оставил дълбоки следи у него. Не е понасял кръвта и жестокостта, вследствие на което е пострадал авторитетът му. Бих казал, че подсъзнателно е изчаквал времето, когато ще може да възстанови честта си, бидейки самия смел и безмилостен.

Предполагам, че още съвсем млад е започнал да открива способността си да въздейства върху хората. Умеел е да изслушва добре другите, отличавал се е с отзивчивия си характер. Хората са го харесвали без обаче да го приемат сериозно. Чувствал се е обиден от подобно отношение, но по-късно започнал да се възползва от него. Установил, че е безкрайно лесно да въздейства върху себеподобните си, като говори по подходящ начин и ги насочва към определена цел. Необходимо му е било само да ги разбере — да проникне в мислите им, в скритите им пориви и желания.

Представяте ли си, Хейстингс, че подобно откритие би могло да породи у някого жажда за власт? И ето, че Стивън Нортън, когото всички са харесвали и презирали, започнал да кара другите да вършат неща, които не са искали да сторят, или (забележете добре) са смятали, че не искат да сторят.

Ясно си представям как е усъвършенствал своето уникално хоби… И стъпка по стъпка е придобил извратената склонност към насилие чрез посредник. Насилието, за което му е липсвала физическа издръжливост и заради чиято липса някога е бил подиграван.

Да, увлечението му расте непрекъснато и накрая се превръща в страст, в необходимост! Било е като опиат, Хейстингс, предизвикващ непреодолима зависимост, така както биха му подействали опиумът или кокаинът.

Добросърдечният, обичлив Нортън беше прикрит садист. Беше се пристрастил към болката и душевното изтезание. През последните години сме свидетели на подобна епидемия навсякъде по света, тоест L’appétit vient en mangeant[2].

Така е задоволявал две свои страсти — порочността на садиста и жаждата за власт. Той, Нортън, е притежавал силата да ръководи живота и смъртта.

Като всеки друг наркоман, е имал нужда да бъде снабдяван с опиати. Откривал е жертвите си една след друга. Не се съмнявам, че случаите не са били само петте, които успях да открия в действителност. Но в петте, за които знаем, е играл една и съща роля. Познавал се е с Едърингтън, прекарал е едно лято в селото на Ригс и е пил с него в местната кръчма. По време на пътуване по море се е запознал с девойката Фрида Клей и е съумял да въздейства върху полуоформеното й убеждение, че ако старата й леля умре, смъртта й ще е за добро — избавление за леличката и живот с финансова независимост и удоволствия за нея самата. Бил е приятел на семейство Личфийлд, а когато е разговаряла с него, Маргарет Личфийлд се е виждала като някаква героиня, освобождаваща сестрите си от доживотния им затвор. Но не вярвам, Хейстингс, че който и да е от тях, е щял да извърши престъпление — ако не е било влиянието на Нортън.

А сега да се заемем със събитията в Стайлс. От известно време вече бях по следите на Нортън. След като се запозна със семейство Франклин, веднага надуших опасността. Трябва да разберете, Хейстингс, че дори човек като Нортън се нуждае от суров материал, върху който да работи. Човек може да отгледа нещо, на което семето вече е посято. Що се отнася до «Отело» например, винаги съм вярвал, че в съзнанието на Отело вече е съществувало убеждението (вероятно правилно), че любовта на Дездемона към него се е изразявала в страстното и объркано преклонение на младата девойка към прочутия войн, а не чрез зрелите чувства на жена към мъж. Може би е усещал, че Касио е нейният истински партньор и че след време, Дездемона ще започне да осъзнава истината.

Семейство Франклин предлагаха прекрасни възможности за нашия Нортън. За каквито само можеше да мечтае! Вие несъмнено вече сте разбрал, Хейстингс (онова, което за всеки разумен човек бе съвсем очевидно от самото начало), че Франклин беше влюбен в Джудит, а тя — в него. Безцеремонното му държане, навикът му да не я поглежда, липсата на елементарна вежливост трябваше да ви подскажат, че е влюбен до уши в нея. Но Франклин е човек с много силен характер и е много етичен. Говорът му е груб и безцеремонен, но пък е човек със строго определени нравствени принципи. Според неговите разбирания, мъжът трябва да остане верен на избраната от него жена.

Мислех си, че дори и вие ще забележите, че Джудит е силно и нещастно влюбена в него. Тя реши, че сте разбрал истината в деня, когато я сварихте в розовата градина. И затова избухна така необуздано. Хората като нея не могат да понасят никакви прояви на съжаление или съчувствие. Понесла го е като докосване до открита рана.

По-късно Джудит откри, че според вас Алъртън е обектът на любовта й. Остави ви да си мислите така, за да си спести недодяланото ви съчувствие и да се предпази от по-нататъшно човъркане в раната. Флиртуваше с Алъртън, търсейки отчаяно утеха. Знаеше съвсем определено що за човек е той. С него се забавляваше и забравяше грижите си, но никога не е изпитвала някакви чувства към него.

Нортън, разбира се, усещаше как стоят работите. Разбра, че в любовния триъгълник на Франклин може да постигне целта си. Според мен, първо се е насочил към Франклин, но е ударил на камък. Франклин е от онези, които са напълно неподатливи към коварни внушения, подобни на Нортъновите. Франклин притежава бистър ум, способен е на крайности, има ясна представа за собствените си чувства, но е напълно безразличен към натиск отвън. Още повече, че работата е голямата страст в живота му. Пълната му задълбоченост го прави по-малко уязвим.

При Джудит е имал много по-голям успех. Използвал е много хитро темата за безполезния живот. Става дума за принцип, в който Джудит е била дълбоко убедена, но й е убягнал факта, че скритите й желания се покриват с мнението й по въпроса, докато Нортън е разбирал, че категоричността й може да се превърне в негов съюзник. Държал се е много находчиво — възприемал е противоположно становище, предпазливо се е подигравал на твърдението й, че би могла да има достатъчно смелост и да действа категорично. «Всички младежи говорят за подобни неща — но никога не ги изпълняват!» Стара и евтина подигравка, Хейстингс, но пък колко често има успех! Колко уязвими са децата! Винаги се поддават на предизвикателството, макар че не си го признават!

А след като ненужната Барбара е извън играта, за Джудит и Франклин не би имало никакви пречки. Никога не е било споменавано — Нортън не си е позволил да го каже открито. Подчертал е, че личната заинтересованост няма нищо общо с въпроса — съвсем нищо. Защото, ако Джудит беше усетила, че има някаква връзка с личните й чувства, тя би реагирала много остро. Но за страстен любител на убийствата, какъвто бе Нортън, една жертва не е достатъчна. Търси възможности за задоволяване на собственото си удоволствие навсякъде. И открива подходящи условия при Лътръл.

Обърнете се с поглед назад, Хейстингс. Спомнете си за първата вечер, когато играхте бридж. И за приказките на Нортън след играта, изречени толкова високо, че сте се уплашили да не ги чуе полковник Лътръл. И как не! Нортън е искал да бъде чут! Никога не пропускал възможността да подчертае нещо, да го втълпи на някого… И накрая, усилията му се увенчаха с успех. Всичко стана под носа ви, Хейстингс, но вие изобщо не разбрахте как бе сторено. Основата бе вече положена — нарастващата непоносимост към ежедневния тормоз, срамът от начина, по който се е изложил пред другите мъже и дълбокото възмущение срещу жена му заради нанесената му обида.

Припомнете си как точно се случи всичко: Нортън казва, че му се пие. (Знаел ли е, че мисис Лътръл е в къщата и че ще се появи на сцената?) Полковникът реагира веднага, заемайки позата на щедър домакин, какъвто си е но природа. Предлага да ви почерпи. Отива да вземе напитките. Вие всички седите отвън пред про зореца. Появява се съпругата му — следва неизбежната кавга, която той знае, че сте чули. Полковникът излиза навън. Всичко е могло да бъде замазано под някакъв предлог — Бойд Карингтън е могъл да го направи съвсем лесно. (Той има донякъде житейска мъдрост и чувство за такт, макар че инак е една от най-надутите и отегчителни личности, които някога съм срещал! Човек, на когото именно вие бихте се възхитили!) Даже и вие самият сте могли да се справите и то не съвсем зле. Но Нортън бърза да се намеси, пелтечи някакви глупости, намеквайки за тактичност, вдига олелия до бога, от което положението се влошава още повече. Дърдори за бридж (за да напомни и за други унижения!), разправя напосоки за нещастни случаи при боравене с оръжие. И при подадения от Нортън знак, точно както го е планирал той, старото космато магаре Бойд Карингтън започва историята за ирландския си ординарец, който застрелял брат си — една случка, Хейстингс, която Нортън е разказвал на Бойд Карингтън преди това, знаейки много добре, че старият глупак ще я разкаже от свое име при подходящ случай. Виждате, че крайното внушение не е направено от Нортън.

И така, всичко е подготвено. Резултат от натрупване. Точката на пределно напрежение. Чувствително засегнат като домакин, засрамен пред мъжката компания, измъчван от усещането, че всички знаят, че няма смелост за нищо друго, освен да се остави примирено да бъде тормозен — и накрая идват ключовите думи за спасението. Ловната пушка, нещастни случаи… някой, който застрелял брат си… и внезапно отнякъде се надига главата на жена му… «няма страшно… нещастен случай… ще им покажа кой съм аз… ще види тя… проклета да е! Ще ми се да е мъртва… ще бъде мъртва!»

Но не я уби, Хейстингс. Аз самият мисля, че дори когато е стрелял, инстинктивно е пропуснал целта, защото е искал да не я уцели. А после — после злата магия се е развалила. Отново е мислел за нея като за съпруга — жената, която обича, въпреки всичко.

Едно от престъпленията на Нортън, което не можа да се осъществи докрай.

Ах, ами следващия му опит! Осъзнавате ли, Хейстингс, че следващия поред бяхте вие? Напънете мозъка си — спомнете си за всичко. Вие — моят честен и мил Хейстингс! Нортън отгатна къде са слабите ви места — да, а също и принципите ви за чест и достойнство.

Алъртън е от онези типове, от които инстинктивно се отвращавате и се боите. Човек, за когото мислите, че трябва да бъде премахнат. И всичко, което сте чули и сте предполагали за него, е вярно. Нортън ви разказва някаква история за него — напълно достоверен случай, що се отнася до фактите. (Макар че въпросното момиче в действителност е била невротичка и е произхождала от най-долните съсловия.)

Разказаното е било предназначено да разстрои баналните и някакси старомодни ваши представи. Алъртън е злодей, прелъстител, който съсипва живота на момичетата и ги подтиква към самоубийство! Нортън убеждава и Бойд Карингтън да обсъди въпроса с вас. Подтикват ви да «поговорите с Джудит». И както може да се предположи, Джудит реагира незабавно, като ви отговаря, че ще прави със собствения си живот каквото намери за добре. Отговорът й ви кара да си мислите за най-лошото.

Хайде да изброим сега различните струни, на които ви свири Нортън. Обичта ви към детето. Доблестното старомодно чувство за отговорност, което притежава човек като вас, към децата си. Приповдигнатото чувство на самолюбие в характера ви: «Трябва да направя нещо. Всичко зависи от мене».

Чувството ви на безпомощност, породено от липсата на разумните съвети на съпругата ви. Предаността ви: «Не трябва да я разочаровам». А в по-дребен план, суетата ви — от съвместната ви работа с мене сте научили всички трикове на занаята! И накрая, скритото чувство, което изпитват повечето мъже към дъщерите си — безпричинна ревност и омраза към мъжа, който я отнема от бащата. Нортън е свирил, Хейстингс, като виртуоз по всичките теми. А вие сте откликвали като послушен инструмент.

Приемате прекалено лесно всичко за чиста монета. Винаги сте бил такъв. Приел сте съвсем повърхностно за истина, че Алъртън е разговарял с Джудит в беседката. Въпреки, че не сте я видял, а дори и не сте я чул да говори. И невероятното е, че дори на следващата сутрин все още сте предполагал, че е била Джудит. Бил сте доволен, че е «променила решението си».

Но ако си бяхте направил труда да проверите фактите, щяхте да откриете веднага, че никога не е ставало въпрос Джудит да ходи до Лондон в същия ден! И сте пропуснал да направите още един съвсем очевиден извод. Имало е някой друг, който се е готвел да замине същия ден — и който е бил ядосан, че не е могъл да го направи. Сестра Крейвън. Алъртън не е мъж, който ще се ограничи с ухажването само на една жена! Връзката му със сестра Крейвън се е развивала много по-бързо, отколкото обикновения му флирт с Джудит.

Но ето отново режисурата на Нортън.

Видял сте, че Алъртън и Джудит се целуват. Тогава Нортън ви избутва назад. Несъмнено е знаел съвсем добре, че Алъртън ще се срещне в беседката със сестра Крейвън. След кратък спор ви пуска да продължите, но все още върви с вас. Думите на Алъртън, които сте успели да чуете, са напълно подходящи за неговите цели и той бързо ви издърпва назад, за да не можете да разберете, че жената там не е Джудит!

Да, виртуозно! И реакцията ви е незабавна, след като сте обладан от всичките теми! Отговорихте като ехо. Решихте да убивате.

Но за щастие, Хейстингс, имахте приятел, чийто мозък все още работеше. И не само мозъкът му!

В началото споменах, че ако не сте стигнал до истината, то е защото сте прекалено доверчив. Вярвате на хората. Повярвахте и на мен.

И все пак, много лесно можехте да стигнете до истината. Бях освободил Джордж — защо? Бях го заменил с по-неопитен и очевидно много по-неинтелигентен човек — защо? За мен не се грижеше лекар — след като винаги съм бил много предпазлив по отношение на здравето си — и не исках и да чуя за доктори — защо?

Разбирате ли вече, защо ми бяхте необходим в Стайлс? Трябваше ми някой, който приема казаното от мен без никакви въпроси. Повярвахте на твърдението ми, че съм се върнал от Египет с много по-разклатено здраве, отколкото преди да замина. Но не беше така. Върнах се в много по-добро състояние! Можехте да установите истината, ако бяхте си направили труда. Но не, приехте думите ми за истина. Освободих Джордж, защото нямаше да успея да го накарам да повярва, че краката ми изведнъж са станали съвсем немощни. Джордж е изключително интелигентен и наблюдателен. Щеше да разбере, че се преструвам.

Разбирате ли, Хейстингс? През цялото време, когато се правех на безпомощен и заблуждавах Къртис, аз изобщо не бях толкова немощен. Можех да ходя — макар че накуцвах.

През онази нощ ви чух, когато се прибирахте. Чух, че се спряхте нерешително пред стаята на Алъртън, а после, че влязохте вътре. И веднага застанах нащрек. Вече бях доста обезпокоен за душевното ви състояние.

Нямаше време за губене. Бях сам. Къртис бе слязъл да вечеря. Измъкнах се от стаята и пресякох коридора. Чух, че сте влязъл в банята на Алъртън. И веднага, приятелю мой, направих онова, което така силно не одобрявате — коленичих и надникнах през ключалката на вратата на банята. За щастие, през дупката може да се гледа, тъй като вратата не се затваря с ключ, а с резе.

Видях ви как подменяте таблетките с приспивателно. И разбрах намеренията ви.

И така, приятелю мой, предприех бързи действия. Върнах се в моята стая. Приготвих всичко. Когато Къртис се върна, аз го изпратих да ви повика. Дойдохте, прозявайки се и обяснявайки, че ви заболяло глава. Веднага вдигнах голям шум — настоях да вземете лекарство. За да има мир, вие се съгласихте да изпиете чаша течен шоколад. Изгълтахте я набързо, за да можете да си тръгнете веднага. Но и аз, приятелю, си имам приспивателни хапчета.

И така, вие заспахте — спахте до сутринта, когато се събудихте отрезнял и ужасен от онова, което за малко щяхте да направите.

Вече нямаше опасност — човек никога не повтаря подобни неща — особено, когато е отново в нормалното си състояние.

Но решението ми бе взето, Хейстингс! Защото, ако за другите не мога да бъда сигурен, същото не се отнася за вас. Вие не сте убиец, Хейстингс! Но можеше да ви обесят вместо някого другиго — заради извършено от друг убийство, чийто извършител щеше да бъде невинен в очите на правосъдието.

Вас, моя добър, честен и толкова почтен Хейстингс — толкова внимателен, толкова добросъвестен и толкова невинен!

Да, налагаше се да действам. Знаех, че не ми остава много време — и това ме радваше. Защото най-лошото при убийството, Хейстингс, е неговото въздействие върху убиеца. Аз, Еркюл Поаро, можеше да започна да вярвам, че съм упълномощен от провидението да раздавам смърт наляво и надясно… Но за щастие, нямаше да имам достатъчно време. Краят ми беше близо. А се боях, че Нортън може да успее при човек, който е безкрайно скъп и на двама ни. Имам предвид дъщеря ви…

И така, стигнахме до смъртта на Барбара Франклин. Каквото и да си мислите по този въпрос, Хейстингс, не вярвам, че някога сте се досещали каква е истината.

Защото знайте, че вие убихте Барбара Франклин.

Mais oui[3], вие бяхте причината!

Триъгълникът, разбирате ли, имаше още един ъгъл. Обстоятелство, за което не помислих достатъчно. Както се оказа, действията на Нортън в тази посока убягнаха и на двама ни. Но не се съмнявам, че се е възползвал от удобния случай…

Замислял ли сте се някога, Хейстингс, защо е пожелала мисис Франклин да дойде в Стайлс? Ако си дадете сметка, ще разберете, че мястото тук изобщо не е по неин вкус. Обичаше удобствата, хубавата храна и преди всичко, светския живот. Стайлс не е място за светски удоволствия — не се поддържа добре и е в глухата провинция. И въпреки всичко, мисис Франклин е настояла да прекара лятото тук.

Да, имало е и трети ъгъл. Бойд Карингтън. Мисис Франклин беше разочарована жена. И нервите й бяха се разстроили именно поради тази причина. Желаеше силно да напредне в обществото, както и да бъде богата. Бе се омъжила за Франклин, защото е смятала, че той ще постигне бляскава кариера.

Кариерата му била бляскава, но не така, както й се искало на нея. Способностите му никога нямало да го направят известен във вестниците, нито пък щели да му създадат име на Харли Стрийт[4]. Щял да бъде известен само на половин дузина свои колеги, а статиите му щели да бъдат публикувани само в специализираните издания. Широката публика никога нямала да научи името му, а пък и нямало вероятност да направи пари.

И ето, че се появява Бойд Карингтън — завърнал се от Изтока, сдобил се с титлата на баронет и с пари. Бойд Карингтън винаги е изпитвал нежни чувства към хубавата седемнайсетгодишна девойка, за която за малко не се оженил. Тръгнал за Стайлс, предлага и на семейство Франклин да дойдат с него, и Барбара решава да отидат.

Но какво дълбоко разочарование! Явно, обаянието й над богатия привлекателен мъж никак не е намаляло, но той е със старомодни разбирания — не е мъж, който би одобрил развода. А и Джон Франклин е бил против развода. Ако Джон Франклин умре, тогава тя би могла да се превърне в лейди Бойд Карингтън — и животът й би могъл да стане прекрасен!

Според мен, Нортън е разбрал, че тя е съвсем узряла за действия.

Всичко бе съвсем очевидно, Хейстингс, ако се позамислите малко. Първоначалните няколко предпазливи стъпки, за да види доколко обича съпруга си. Но тя прекали до известна степен — започна да мърмори, че трябвало «да се сложи край на всичко», защото му била в тежест.

А после започва да се държи по съвсем друг начин. Започва да се бои, че Франклин може да извърши експеримента върху себе си.

Трябваше да ни стане ясно, Хейстингс! Искала е да бъдем подготвени, че Джон Франклин ще умре от отравяне с фисостигмин. Не става въпрос, нали разбирате, че някой ще се опита да го отрови — о, не! — просто научен експеримент. Франклин поглъща безобидния алкалоид, а той се оказва отровен в крайна сметка.

Лошото е, че всичко стана много бързо. Казахте ми, че никак не й станало приятно, когато видяла, че сестра Крейвън гледа на ръка на Бойд Карингтън. Сестра Крейвън е привлекателна млада жена, която не е безразлична към мъжете. Опитала се е да се хареса на Франклин, но без резултат. (Оттам и омразата й към Джудит.) Подхваща любовни отношения с Алъртън, но много добре знае, че е несериозен. И неизбежно хвърля око на богатия и все още привлекателен сър Уйлям, който вероятно никак не се е противил да бъде харесван. Вече бил споменавал, че сестра Крейвън е добро и хубаво момиче.

Барбара Франклин се стресва и решава да действа бързо. Колкото по-бързо стане затрогваща, очарователна и поддаваща се на утешения вдовица, толкова по-добре.

И така, след истеричната й сутрин, Барбара нагласява декорите.

Знаете ли, приятелю мой, че изпитвам известно уважение към африканските зърна. Този път, разбирате ли, те си свършиха работата. Запазиха живота на невинния и убиха виновника.

Мисис Франклин ви кани всички в стаята си. Прави кафе с много шум и показност. Както ми казахте, нейната чаша е до нея, а кафето на съпруга й е от другата страна на въртящата се масичка-библиотека.

После се появяват падащите звезди и всички излизат навън, а само вие, приятелю, оставате с вашата кръстословица и спомените си — и за да прикриете вълнението си, завъртвате библиотечката, за да търсите някакъв цитат от Шекспир.

И така, всички се връщат в стаята и мисис Франклин изпива чашата с отрова, предназначена за уважавания учен Джон, а самият Джон Франклин изпива чудесното чисто кафе от чашата на хитрата мисис Франклин.

Но разберете, Хейстингс, че макар и да разбирах какво се е случило, на мен ми беше ясно, че отговорът може да бъде само един. Нямах никакви доказателства за случилото се. И ако се установеше, че смъртта на мисис Франклин е всичко друго, но не и самоубийство, подозрението неминуемо щеше да падне или върху Франклин, или върху Джудит. Върху двама души, които бяха напълно и безусловно невинни. Така че направих онова, за което сметнах, че имам пълното право да го направя — повторих съвсем случайните твърдения на мисис Франклин, че щяла да сложи край на живота си, но им придадох особено значение и ги изложих напълно убедително.

Бях убедителен — и вероятно бях единственият, който можеше да го направи. Защото ви е известно, че показанията ми имаха тежест. Защото съм човек с опит, когато става въпрос за убийство — а щом като аз съм убеден, че е било самоубийство, е, тогава ще се приеме като самоубийство.

Забелязах, че сте озадачен и никак не сте доволен. Но за щастие, не подозирахте откъде може да дойде истинската опасност.

Но щяхте ли да мислите за нея, след като съм си отишъл? Нямаше ли да ви минава през ума от време на време предположението, което подобно на някакво гадно влечуго, щеше да надига глава и да пита: «Ами ако Джудит…?»

Можеше да се получи така. И затова ви пиша настоящето. Трябва да знаете истината.

Съществуваше човек, когото решението, че е било самоубийство, нямаше да задоволи. Нортън. Той бе разочарован, че изходът не е такъв, какъвто му се щеше да бъде. Както казах, той е садист. Нужна му е пълната гама от възбуда, подозрения, страх и съдебни дирения. Но го бяха лишили от всичко това. Убийството, което бе подготвял, бе се провалило.

Но скоро откри начин да възстанови загубеното, ако мога да се изразя така. Започна да прави разни намеци. Преди бе се преструвал, че е видял нещо с бинокъла си. В действителност намерението му бе да създаде впечатлението, което и успя да направи — а именно, че е видял Алъртън и Джудит в неудобно положение. Но след като не бе казал нищо определено, то сега можеше да използва случката по различен начин.

Ами, ако например каже, че е видял Франклин и Джудит? Тогава случаят със самоубийството може да се разгледа по нов, интересен начин! Вероятно ще се появят съмнения дали е било самоубийство…

Тогава, mon ami, реших, че каквото трябва да става, трябва да се направи незабавно. Погрижих се да го доведете същата вечер при мен…

Ще ви кажа точно какво се случи. Нортън несъмнено щеше да ми разкаже с удоволствие своята скалъпена история. Но не му дадох възможност. Казах му ясно и категорично всичко, което знаех за него.

Не отрече нищо. Не, mon ami, седеше на стола и се усмихваше самодоволно. Mais oui, няма по-точна дума за усмивката му, а именно самодоволна. Попита ме, какво смятам да направя, след като ми е хрумнала подобна забавна идея. Отговорих му, че възнамерявам да го убия.

«О — възкликна той, — разбирам. С кинжал или с отрова?»

Тъкмо се готвехме да си пийнем течен шоколад. Мосю Нортън обичаше сладките неща.

«Най-простото — отвърнах аз, — би било чаша с отрова.»

И му подадох чашата с шоколад, която току-що бях налял.

«В такъв случай — каза той — ще възразите ли, ако пия от вашата чаша, а не от моята?»

«Съвсем не» — отговорих аз. Всъщност беше ми все едно. Както вече споменах, аз също вземах приспивателни хапчета. Единствената разлика бе, че след като ги бях вземал продължително всяка вечер, хапчетата вече не ми действаха така силно и дозата, от която мосю Нортън щеше да заспи, нямаше да има никакъв ефект върху мен. Таблетките бяха вече в шоколада. И двамата пиехме едно и също. Количеството, което пое Нортън започна своевременно да му действа, докато изпитото от мене ми се отрази съвсем слабо, особено след като му противодействах с чаша стрихнинов тоник.

И ето че идва последната глава. Когато Нортън заспа, аз го сложих на инвалидната ми количка — съвсем лесно, тъй като тя има най-различни устройства — и я поставих на обичайното й място до прозореца, закрита зад завесите.

После Къртис ме сложи да си легна. Когато всичко утихна, вкарах Нортън в неговата стая. После не ми оставаше нищо друго, освен да се покажа пред очите на моя чудесен приятел Хейстингс.

Може би не сте разбрали, Хейстингс, но аз нося перука. Още по-малко бихте могли да знаете, че нося изкуствени мустаци. (Даже и Джордж не знае за тях!) Престорих се, че съм ги изгорил случайно малко, след като дойде Къртис и веднага поръчах на бръснаря ми да изработи точно копие.

Облякох халата на Нортън, разроших естествената си сива коса така, че да щръкне нагоре, излязох в коридора и почуках на вратата ви. Не след дълго, отворихте вратата и огледахте коридора със сънени очи. Видяхте Нортън да излиза от тоалетната и да куцука по коридора към стаята си. Чухте го да затваря вратата и да я заключва отвътре.

После нахлузих халата върху Нортън, положих го в леглото му и го застрелях с мъничкия пистолет, който купих в чужбина и пазех добре заключен. Само два пъти, когато (наоколо нямаше никой) бях го поставял върху нощното шкафче на Нортън така, че да направи впечатление, докато мнимият му притежател беше със сигурност някъде далече.

Излязох от стаята, след като пъхнах ключа в джоба на Нортън. Лично заключих вратата от външната страна с дубликата на ключа, който имах от известно време. Върнах количката обратно в моята стая.

И оттогава пиша настоящите пояснения.

Много съм уморен — а усилията, които ми костваше преместването, ме изтощиха още повече. Струва ми се, че няма да мине много време и…

Има едно-две неща, които искам да подчертая.

Престъпленията на Нортън бяха извършени съвършено.

Моето не е. И нямах намерение да бъде.

За мен най-лесно и най-добре щеше да бъде, ако бях го убил съвсем открито — да кажем, по случайност, с мъничкия ми пистолет. Щях да се престоря на разстроен и разкаян — ох, каква нещастна грешка. Щяха да кажат: «Изкуфелият му старец не е знаел, че пистолетът е бил зареден — ce pauvre vieux[5]

Но реших да не е така. Ще ви кажа защо.

Защото, Хейстингс, предпочетох да бъда «честен».

Mais oui, честен! Ще направя всичко, за което толкова често сте ме обвинявали, че не го правя. Ще играя честно с вас. Но ще ви накарам да се поизпотите. Играя по правилата. Имате чудесната възможност да разкриете истината.

В случай, че не ми вярвате, ще ви изброя всичките улики.

Ключовете.

Знаете, защото ви го казах, че Нортън пристигна тук след мене. Знаете, защото ви казаха, че съм си сменил стаята, след като пристигнах. Знаете, защото и това ви бе казано, че след като съм дошъл в Стайлс, ключът от стаята ми изчезна и си поръчах нов.

Ето защо, когато се запитате «кой би могъл да убие Нортън?» и «Кой би могъл да го застреля и въпреки това да излезе от стаята (както изглежда), заключена отвътре, след като ключът е в джоба на Нортън?»…

Отговорът е: «Еркюл Поаро, който след като е пристигнал тук, е притежавал дубликат от ключа на една от стаите».

Човекът, когото сте видял в коридора.

Лично аз ви попитах, дали сте сигурен, че човекът, когото сте видял в коридора, е бил Нортън. Останахте изненадан. Попитахте ме дали не намеквам, че може да не е бил Нортън. Отговорих ви правдиво, че изобщо не намеквам подобно нещо. (Естествено, след като бях положил толкова много труд, за да създам впечатлението, че е бил Нортън.) После ви зададох въпрос за височината му. Казах, че всички мъже тук са много по-високи от Нортън. Но имаше един, който беше по-нисък от Нортън — Еркюл Поаро. Но всеки би могъл сравнително лесно, да увеличи височината си, като използва по-високи токове или постави стелки в обувките си.

Останахте с впечатлението, че съм безпомощен инвалид. Но защо? Само защото аз казах, че е така. И бях освободил Джордж. Такова бе и последното ми указание за вас: «Идете и поговорете с Джордж».

Отело и Клути Джон ви показват, че X беше Нортън.

Тогава, кой би могъл да убие Нортън?

Само Еркюл Поаро.

И ако бяхте се замислили върху всичко това, всичко щеше да си дойде на мястото, нещата, които бях казал и направил, необяснимата ми сдържаност. Сведения от лекарите в Египет, от моя личен лекар в Лондон, че не съм в невъзможност да ходя. Доказателството на Джордж, че нося перука. Нещо, което не можех да прикрия, но бяхте длъжен да забележите, бе фактът, че куцам много повече от Нортън.

И най-накрая, изстрелът от пистолета. Единствената ми грешка. Зная, че трябваше да го застрелям в слепоочието. Не можех да си позволя да рискувам и куршумът да отиде накриво. Не, застрелях го симетрично — в самия център на челото…

О, Хейстингс, Хейстингс, това би трябвало да ви подскаже истината.

Но може би, въпреки всичко, да сте се досетили за истината, а? Може би, когато четете настоящето, вече знаете истината.

Но нещо ми подсказва, че не е така… Не, прекалено доверчив сте… Имате прекалено добър характер…

Какво друго да ви кажа? Мисля, ще разберете, че и Франклин, и Джудит са знаели истината, но никога нямаше да ви я кажат. Двамата ще бъдат щастливи заедно. Ще бъдат бедни и безброй тропически насекоми ще ги хапят и ще боледуват от неизвестни болести — но ние всички си имаме собствени представи за стойностите в живота, нали?

А вие, мой бедни и самотен Хейстингс? Ах, сърцето ми се къса за вас, скъпи ми приятелю. За последен път, бихте ли приели един съвет от стария Поаро?

След като прочетете писанието ми, качете се на влак, кола или автобус и идете да намерите Елизабет Коул, позната още като Елизабет Личфийлд. Дайте й да прочете това или й го разкажете. Кажете й, че и вие самият бихте могли да направите онова, което е сторила сестра й Маргарет — само че Маргарет Личфийлд не е имала на разположение зоркото око на Поаро. Помогнете й да забрави кошмара, покажете й, че баща й не е бил убит от дъщеря му, а от симпатичния семеен приятел, от «честния Яго» — Стивън Нортън.

Защото не е редно, приятелю мой, жена като нея, все още млада и хубава, да се отказва от живота, защото смята, че е белязана. Не, никак не е редно. Кажете й това, вие, приятелю мой, който все още не сте безинтересен на жените…

Eh bien, повече нямам какво да ви кажа. Не зная, Хейстингс, дали стореното от мен, е оправдано или не. Не… не зная. Не вярвам, че всеки трябва да раздава правосъдие със собствените си ръце…

Но пък, от друга страна, аз съм правосъдието! Като млад служител в белгийската полиция, веднъж застрелях един отчаян престъпник, който бе се качил на някакъв покрив и стреляше по минувачите. При извънредни ситуации се обявява извънредно положение.

Отнемайки живота на Нортън, спасих живота на други — невинни хора. Но въпреки това, не зная дали съм прав… Може би е по-добре, че никога няма да узная. Винаги съм бил толкова уверен — прекалено уверен в себе си…

Но сега се държа много скромно и ще кажа като някое малко дете: «Не знам…»

Сбогом, cher ami, махнал съм ампулите с амилнитрат от шкафчето до леглото ми. Предпочитам да се оставя в ръцете на bon Dieu[6]. Дано наказанието или милостта му не се бави!

Никога няма да тръгнем отново по дирите, приятелю мой. Първото ни преследване беше тук — както И последното ни…

Добри времена бяха.

Да, наистина бяха добри времена…“

(Край на ръкописа на Еркюл Поаро.)

Заключителна бележка от капитан Артър Хейстингс: Свърших с четенето… Все още не мога да го повярвам… Но той има право. Трябваше да разбера. Трябваше да разбера всичко, още когато видях дупката от куршума, пробита съвсем симетрично в центъра на челото.

Странно… току-що ми хрумна… мисълта, която подсъзнателно се въртеше в ума ми онази сутрин.

Петното върху челото на Нортън — приличаше ми на клеймото на Каин…

Бележки

[1] A la fin comme au commencement (фр.) — Какъвто си беше, такъв си и остана. — Бел. пр.

[2] L’appétit vient en mangeant (фр.) — Апетитът идва с яденето. — Бел. пр.

[3] Mais oui (фр.) — Но да. — Бел. пр.

[4] Улица в Лондон, на която се намират кабинетите на много известни лекари. — Бел. пр.

[5] Ce pauvre vieux (фр.) — горкият стар човек. — Бел. пр.

[6] Bon Dieu (фр.) — добрия Бог. — Бел. пр.

Край
Читателите на „Завесата“ са прочели и: