Агата Кристи
Завесата (3) (Последният случай на Поаро)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Curtain (Poirot’s Last Case), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

Абагар Холдинг, София, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 3

Поразен, гледах ококорено Поаро в продължение на няколко секунди преди да мога да реагирам.

— Не — извиках аз. — Вие ще го предотвратите. Поаро ме погледна нежно.

— Верният ми приятел. Знаете колко ценя вярата ви в мен. Tout de même[1] не съм убеден, че в случая е оправдана.

— Глупости. Разбира се, че можете да го предотвратите.

— Помислете за миг, Хейстингс — мрачно рече Поаро. — Убиецът може да бъде заловен, това е вярно. Но как може човек да предотврати убийството.

— Ами, вие… вие… ами, искам да кажа… че ако знаете предварително…

Млъкнах съвсем безпомощно, защото изведнъж осъзнах трудността на положението.

— Виждате ли? — продължи Поаро. — Никак не е просто. В действителност, съществуват само три начина. Първият е да се предупреди жертвата. Да го накараш да бъде нащрек. Но не винаги се постига успех, защото е невероятно трудно да убедиш някого, че е в смъртна опасност — и вероятният убиец е негов много близък човек. Хората остават възмутени и отказват да повярват. Вторият начин е да се предупреди убиецът. Да му се каже някак прикрито: „Знам за намеренията ти. Ако еди-кой си умре, приятелче, най-вероятно ще бъдеш обесен“. Този метод често е по-сполучлив от първия, но и при него има вероятност за провал. Защото убиецът, приятелю, е най-самомнителното същество на света. Той винаги смята, че е по-умен от всички други — никой няма изобщо да го заподозре, че полицаите напълно ще се объркат и така нататък. Ето защо той (или тя) пристъпват към действие така или иначе, а на теб ти остава само удовлетворението, че после ще го обесят. — Той замълча, а после продължи замислено. — През живота си два пъти съм предупреждавал убиец — веднъж в Египет и веднъж на едно друго място. И в двата случая, престъпникът бе твърдо решил да убива… Може би и сега ще бъде същото.

— Споменахте, че има и трети начин — напомних му аз.

— А, да. Но за него е нужна голяма находчивост. Трябва да отгатнеш точно кога и как ще бъде извършено престъплението и трябва да бъдеш готов да се намесиш в точния психологически момент. Трябва да хванеш убиеца, ако не на местопрестъплението, то поне с доказващи вината му улики извън всякакво съмнение.

— А това, приятелю — продължи Поаро, — е, мога да ви уверя, въпрос много труден и деликатен, като не мога да гарантирам нито за миг, че ще успея! Аз може да съм самонадеян, но не чак дотам.

— Кой от трите метода възнамерявате да използвате тук?

— Вероятно и трите. Първият е най-труден.

— Но защо? Аз си мислех, че е най-лесният.

— Да, ако знаете избраната жертва. Но не разбирате ли, Хейстингс, че в случая аз не зная кой ще бъде жертвата?

— Какво?

Възкликнах спонтанно без да се замисля. Едва тогава започнах да осъзнавам трудността на положението. Имаше, трябва да има някаква брънка, свързваща серията от убийства, но ние не знаехме коя точно е тази брънка. Мотивите, жизнено важните мотиви, липсваха. А без да знаем какви са те, не можехме да разгадаем кой е заплашеният.

Поаро кимна, след като видя по израза на лицето ми, че осъзнавам трудността на положението.

— Разбирате, приятелю, че не е толкова лесно.

— Да — отвърнах аз. — Разбирам, че не е. Досега не можахте ли да откриете някаква връзка между различните случаи?

— Нищо — поклати глава Поаро.

Замислих се отново. При „Азбучните убийства“ ние трябваше да се занимаваме с поредица от престъпления, която изглеждаше, че е по азбучен ред, макар че в действителност тя се оказа нещо съвсем различно.

— Сигурен ли сте — попитах аз, — че няма някакъв невероятен финансов мотив — нещо такова например, каквото открихте при случая с Ивлин Карлайл?

— Не. Можете да бъдете съвсем сигурен, драги ми Хейстингс, че финансовата изгода бе първото, за което проверих.

Не се и съмнявах. Поаро винаги се отнасяше съвсем трезво към въпроса за парите.

Замислих се отново. Някакво отмъщение? Струваше ми се по-вероятно при наличието на тези факти. Но дори и да е така, липсваше свързващата брънка. Спомних си една история, която бях прочел, за поредица от безсмислени убийства, в която обяснението се оказа, че всички жертви са били съдебни заседатели, а престъпленията са били извършени от човек, когото са осъдили. Хрумна ми, че и в този случай можем да се натъкнем на подобно обяснение. Срам ме е да си призная, че не споделих откритието си. Колко ли горд щях да се почувствам, ако можех да разкрия пред Поаро решението на загадката.

Вместо това, аз го попитах:

— А сега ми кажете, кой е този X?

Но за мое най-голямо разочарование, Поаро решително поклати глава.

— Точно това, приятелю, няма да ти кажа.

— Глупости. Защо да не ми кажете?

Поаро примига с очи.

— Защото, mon cher, вие сте си все още същия Хейстингс. Вашето лице все така издава всичко. Не ми се ще, нали ме разбирате, да седнете и да се вторачите с отворена уста в X, а на лицето ви да бъде ясно изписано: „Човекът… човекът пред мен… е убиец“.

— Бихте могли поне малко да ми повярвате, че умея да пазя тайна.

— Когато се опитвате да пазите тайна, става още по-лошо. Не, не, mon ami, ние двамата трябва да действаме съвсем инкогнито. А после, когато потрябва, ще нападнем изведнъж.

— Какво твърдоглаво магаре сте вие — възроптах аз, — та аз имам достатъчно разум да…

Млъкнах изведнъж, тъй като на вратата се почука. Поаро извика „Влезте“ и в стаята се появи дъщеря ми Джудит.

Бих искал да опиша Джудит, но никога не съм бил добър в описанията.

Джудит е висока, главата си държи изправена, има гъсти черни вежди, приятно очертани скули и излъчващи строгост челюсти. Тя е сериозна и леко надменна, а по мое мнение, в израза на лицето й винаги има нещо трагично.

Джудит не дойде при мен да ме целуне — тя просто не е от този тип момичета. Усмихна се само и каза:

— Здравей, татко.

Усмивката й беше свенлива и малко притеснена, но аз усетих, че въпреки сдържаността си, тя се радваше да ме види.

— Е — промълвих аз, чувствайки се по същия глупав начин, както винаги в компанията на по-млади от мене, — ето че пристигнах.

— Много разумно от твоя страна, мили ми татко — рече Джудит.

— Описвам му кухнята — поясни Поаро.

— Много ли е лоша? — попита Джудит.

— Не трябва да задаваш подобни въпроси, дете мое. Ти за друго не можеш ли да мислиш, освен за епруветките и микроскопа? Средният ти пръст е изцапан с денатуриран спирт. На мъжа ти никак няма да му се хареса, ако не проявяваш интерес към стомаха му.

— Мога да ви кажа, че никога няма да се омъжа.

— Разбира се, че ще се омъжиш. За какво те е създал bon Dieu[2]?

— За много неща, надявам се — заяви Джудит.

— Le mariage[3] преди всичко.

— Добре тогава — реши спора Джудит. — Вие ще ми намерите един добър съпруг, а пък аз ще се грижа за стомаха му много внимателно.

— Тя ми се подиграва — оплака се Поаро. — Но някой ден ще разбере колко мъдри са старите хора.

На вратата се почука отново и в стаята влезе доктор Франклин. Той бе висок, кокалест мъж на трийсет и пет години, с излъчваща решителност брадичка, червеникава коса и светлосини очи. Най-непохватният човек, когото съм срещал, който постоянно се блъскаше в предметите наоколо поради своята разсеяност.

Той налетя в облегалката на количката на Поаро и полуизвърнат промърмори машинално „извинете ме“.

Напуши ме смях, но забелязах, че Джудит остана съвсем сериозна. Предполагам, че подобни неща изобщо не й правят впечатление.

— Нали помните баща ми? — обади се Джудит. Доктор Франклин се стресна, дръпна се нервно, обърна очи и се взря в мен, и ми подаде ръка, като промълви неясно:

— Разбира се, разбира се, как сте? Чух, че ще идвате насам.

После се обърна към Джудит:

— А, мислите ли, че трябва да променим нещо? Ако Не, след вечерята можем да продължим още малко. Ако можем да направим още няколко диапозитиви…

— Не — отвърна Джудит. — Искам да поговоря с баща ми.

— О, да. О, разбира се. — Той се усмихна изведнъж по детски, сякаш се оправдаваше. — Извинете ме… Толкова съм се увлякъл в изследванията си. Но това съвсем не ме оправдава… ставам прекален егоист. Моля ви да ми простите.

Стенният часовник удари и Франклин погледна припряно към него.

— Господи, толкова ли е късно? Ще си имам неприятности. Обещах на Барбара, че ще й почета малко преди вечерята.

Той ни се усмихна и се забърза навън, като не пропусна да се блъсне в рамката на вратата.

— Как е мисис Франклин? — поинтересувах се аз.

— Все така, а може би и по-зле — отговори Джудит.

— Много жалко, че е толкова безпомощна — казах аз.

— Направо може да подлуди някой доктор — рече Джудит. — Лекарите предпочитат здравите хора.

— Колко сте жестоки вие, младите! — възкликнах аз.

— Просто констатирах един факт — студено заяви Джудит.

— Независимо от всичко — намеси се Поаро, — добрият лекар се затича да й почете книжка.

— Голяма глупост — каза Джудит. — Нейната болногледачка може да й чете съвсем добре, ако иска да й четат. Аз лично никак не обичам някой да ми чете на глас.

— Е, добре де, но има различни вкусове — обадих се аз.

— Тя е много глупава жена — реши Джудит.

— Чакай малко, детето ми — рече Поаро, — аз не съм съгласен с тебе.

— Тя не чете друго, освен най-долнопробни романи. Не проявява никакъв интерес към работата на мъжа си. Изобщо не е в течение на съвременните идеи. Само разправя за болестта си на всекиго, който е готов да я слуша.

— Аз все пак твърдя — настоя Поаро, — че тя използва сивото си вещество за неща, за които, ти, мило дете, не знаеш нищо.

— Тя е много женствена, типична жена — каза Джудит. — Постоянно се глези и умилква. Предполагам, че ти харесваш такива жени, чичо Еркюл.

— Съвсем не — намесих се аз. — Той ги предпочита да са огромни и пищни, а най-добре е да са рускини.

— Значи така ме предавате вие, Хейстингс? Баща ти, Джудит, винаги си е падал по кестенявите коси. И не един път си е имал неприятности заради това.

Джудит ни се усмихна снизходително и каза:

— Вие и двамата сте много смешни.

Тя си тръгна, а и аз се надигнах.

— Трябва да си извадя нещата от куфара и да се изкъпя преди вечерята.

Поаро натисна звънчето до себе си и след минута-две в стаята влезе прислужника му. Останах изненадан, че това беше съвсем непознат човек.

— А! Но къде е Джордж?

Прислужникът му Джордж от години работеше за Поаро.

— Джордж замина при семейството си. Баща му е болен. Надявам се, че след известно време ще се върне. Междувременно — той се усмихна на новия си слуга, Къртис ще се грижи за мене.

Къртис се усмихна почтително. Той бе едър мъж, с грубовато и доста глупаво на вид лице.

Докато излизах от стаята, забелязах, че Поаро внимателно заключи кутията с резюметата и изрезките.

Мислите ми бяха напълно объркани, докато вървях но коридора към стаята си.

Бележки

[1] Tout de même (фр.) — все едно. — Бел. пр.

[2] Bon Dieu (фр.) — добрият Господ. — Бел. пр.

[3] Le mariage (фр.) — бракът. — Бел. пр.