Агата Кристи
Завесата (4) (Последният случай на Поаро)

ГЛАВА 4

Същата вечер тръгнах на вечеря с усещането, че целият живот е станал изведнъж някакси нереален.

Докато се обличах, аз неколкократно си задавах въпроса, дали Поаро не си е измислил цялата тая история. Все пак добрият ми стар приятел бе вече възрастен човек и със силно разклатено здраве. Той можеше да си твърди, че мозъкът му е наред, както някога, но дали действително беше така? Целият му живот бе минал в издирване на престъпници. Щеше ли да бъде изненадващо, ако в края на краищата той започнеше да си въобразява, че има престъпление там, където такова няма? Принудителното му бездействие навярно го бе изтормозило жестоко. Не можеше ли да се допусне, че си е измислил някакво ново преследване на престъпник? Самозаблуждение — напълно вероятна невроза. Беше си подбрал цяла поредица от публикувани в печата случаи и бе открил в тях нещо, което не съществуваше — някаква тайнствена личност на психически болен масов убиец. Съвсем явно бе, че мисис Едерингтън е убила наистина съпруга си, че селският работник е застрелял жена си, че младата жена е дала свръхдоза морфин на леля си, че някаква ревнива съпруга е ликвидирала мъжа си, след като го е заплашвала и че някаква побъркана стара мома действително е извършила убийството, заради което впоследствие се е предала сама. Всъщност, тия престъпления си бяха точно такива, каквито изглеждаха!

Срещу подобно гледище (сигурно единственото разумно такова), аз можех да предложа собствената си непоколебима вяра в проницателността на Поаро.

Поаро заяви, че се подготвя убийство. И за втори път Стайлс трябваше да стане сцена на престъплението.

Времето щеше да потвърди или отрече подобни твърдения, но ако те бяха верни, наш дълг бе да попречим да се изпълнят.

И Поаро знаеше кой точно е престъпникът, което пък на мене не ми бе известно.

Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах! И наистина, честно казано, Поаро си позволяваше дяволски много! Хем искаше да му сътруднича, а пък отказваше да ми се довери!

И защо? Той ми даде някакво обяснение — със сигурност най-незадоволителното! На мен ми омръзна да слушам глупавите му подигравки за „лицето ми, на което всичко е написано“. Можех да пазя тайна като всеки друг. Поаро винаги е упорствал с обидните си твърдения, че аз съм прозрачен човек и че всеки може да разбере какво става в главата ми. Понякога се опитва да смекчи нещата, като обяснява, че всичко се дължало на моя чудесен и честен характер, който не понасял лъжата в какъвто и да е вид!

Естествено, разсъждавах аз, ако цялата история е плод на неговото въображение, то сдържаността му е лесно обяснима.

Не можех да стигна до никакво заключение докато удариха гонга и тръгнах да слизам за вечеря без предубеждения, но с повишено внимание, за да открия въображаемия X на Поаро.

Засега бях готов да приема всички твърдения на Поаро като чиста истина. Под този покрив имаше някой, който вече е убил пет души и се готви да убие отново някого. Но кой бе той?

Докато стояхме в гостната, преди да ни поканят за вечеря, бях представен на мис Коул и майор Алъртън. Мис Коул бе висока и все още хубава жена на около трийсет и три-четири години. Майор Алъртън ми стана веднага неприятен. Той бе представителен мъж в началото на четиридесетте си години, широкоплещест, с бронзов загар и твърде свободен маниер на разговор, като повече от думите му звучаха двусмислено. Торбичките под очите му издаваха разгулен начин на живот. Предположих, че играе на комар, пие много, но най-вече, че е голям женкар.

Както забелязах, старият полковник Лътръл също не го харесваше много, а и Бойд Карингтън се държеше доста хладно с него. Алъртън имаше успех сред дамския състав. Мисис Лътръл чуруликаше възторжено пред него, а той лениво я ласкаеше с едва скривана досада. Дразнеше ме също и факта, че на Джудит също й бе приятно в неговата компания като влагаше повече старание, отколкото бе необходимо за един обикновен разговор. Защо ли неприятните мъже като него винаги успяват да зарадват и заинтригуват най-хубавите жени — ето въпроса, на който никога не съм могъл да отговоря. Усещах инстинктивно, че Алъртън е негодник, като девет от всеки десет мъже щяха да се съгласят с мене. Докато девет от всеки десет жени, а дори и всичките десет, щяха да го харесат от пръв поглед.

Когато седнахме на вечеря и ни поднесоха някаква бяла пихтиеста течност, аз заоглеждах скрито всички на масата, опитвайки се да направя някаква преценка.

Ако Поаро бе прав и ако бе запазил свежестта на разума си, някой от тук присъстващите бе опасен убиец, а вероятно и душевноболен.

Поаро всъщност не бе го споменал, но аз предполагах, че X вероятно бе мъж. Кой ли от мъжете тук можеше да бъде?

Сигурно не беше старият полковник Лътръл, с неговата нерешителност и изцяло мекушав характер. Или пък Нортън, когото бях срещнал да тича навън с бинокъл в ръка? Струваше ми се невероятно. Той изглеждаше уравновесен човек, макар и доста бездеен и му липсваше жизненост. Естествено, разсъждавах аз, много убийци са дребни и незначителни личности, подтиквани към престъплението именно поради тази причина. Те не понасят да бъдат подигравани и пренебрегвани. Нортън можеше да е един от тях. Но пък той имаше слабост към птиците, а аз винаги съм вярвал, че всеки, който обича природата, е напълно нормален човек.

Бойд Карингтън? Вън от съмнение. Човек с известно по целия свят име. Чудесен спортист, администратор, когото всички са харесвали и уважавали. Изключвах също и Франклин. Известно ми бе уважението и възхищението на Джудит към него.

А ето и майор Алъртън. Задържах поглед върху него, опитвайки се да го преценя. Такъв негодник все още не бях срещал! Човек като него би измамил и собствената си баба. И непрекъснато демонстриращ фалшивия си чар. В момента той говореше — разправяше някаква случка, когато бил изпаднал в неловко положение, като всички се смееха на комичността, с която се самоподиграваше.

Ако Алъртън бе X, реших за себе си аз, то престъпленията са били извършени за постигането на някаква облага.

Наистина, Поаро не бе заявил категорично, че X е мъж. Замислих се дали пък мис Коул не може да бъде извършителката. Движенията й бяха неспокойни и резки — тя явно бе изнервена жена. Привлекателна, но в държането й имаше нещо мъчително. И все пак, изглеждаше достатъчно нормална. Тя, мисис Лътръл и Джудит бяха единствените жени на масата. Мисис Франклин вечеряше горе в стаята си, а сестрата, която се грижеше за нея, слизаше да се храни след нас.

След вечерята застанах пред прозореца на гостната, загледан към градината и се замислих за времето, когато бях зърнал Синтия Мърдок — млада девойка с кестенява коса, да тича през поляната. Колко хубава изглеждаше тя в бялата си престилка…

Погълнат в мислите си за миналото, аз се стреснах, когато Джудит ме хвана за ръка и ме поведе със себе си към терасата навън.

— Какво става с теб? — внезапно ме попита тя.

— Какво може да става? — сепнах се аз. — Какво имаш предвид?

— През цялата вечер се държеше много странно. Защо непрекъснато зяпаше хората на масата?

Стана ми неприятно. Нямах никаква представа, че се оставил да разгадаят мислите ми.

— Така ли съм се държал? Мислех си за миналото. Може би съм виждал някакви духове.

— Е, да, ти разбира се си живял тук, нали, когато си бил млад? Тук са убили някаква възрастна жена, доколкото знам, нали?

— Отровиха я със стрихнин.

— А тя каква беше? Добра или лоша?

Въпросът й ме накара да се замисля.

— Тя бе много мила жена — бавно изрекох аз. — Великодушна. Отделяше много за благотворителни цели.

— А, от този вид великодушие.

Гласът на Джудит прозвуча пренебрежително. После, кой знае защо, ме попита:

— Хората тук… бяха ли щастливи?

Не, хората не бяха щастливи. Това поне знаех със сигурност. Отговорих приглушено:

— Не.

— А защо не бяха?

— Защото се чувстваха като затворници. Мисис Ингълторп, разбираш ли, имаше много пари… и… ги раздаваше неохотно. Доведените й деца нямаха никакъв собствен живот.

Чух, че Джудит поема дълбоко дъх. Притисна се до ръката ми.

— Но това е порочно — наистина порочно. Злоупотреба с властта. Подобно нещо не бива да се допуска. Старите и болните не бива да имат власт да пречат в живота на младите и силните. Младите не трябва да бъдат подтискани и тормозени, защото ще прахосат сили и енергия, които могат да бъдат използвани разумно. Това е чист егоизъм.

— Възрастните — сухо отвърнах аз, — нямат монопола върху това качество.

— О, знам, татко, ти смяташ, че младите са егоисти. Може би сме такива, но това е невинен егоизъм. Ние поне искаме само да правим това, което самите ние желаем, а не да караме другите да вършат неща, които не желаят. Ние не искаме да правим от хората роби.

— Не, вие просто ги стъпквате, ако се изпречат на пътя ви.

Джудит стисна ръката ми.

— Недей да бъдеш толкова жесток! Аз в действителност не съм стъпкала никого, а ти никога не си се опитвал да определяш живота на когото и да е от нас. И затова сме ти благодарни.

— Боя се обаче — откровено рекох аз, — че ми се е искало да бъде така. Майка ви беше тази, която държеше да ви се позволява да правите грешки.

Джудит отново стисна леко ръката ми.

— Знам. На тебе ти се е искало да ни отрупваш с внимание като някаква квачка! Аз не обичам прекалените грижи. Не мога да ги понасям: Но трябва да се съгласиш, нали, че смисленият живот не трябва да се жертва в името на безсмисленото съществуване?

— Подобно нещо наистина се случва понякога — съгласих се аз. — Но няма никаква нужда от крайни мерки… Просто всеки сам трябва да си реши, кога следва да се оттегли.

— Да, но така ли се получава? Така ли е в живота?

Гласът й звучеше толкова разпалено, че аз я изгледах учудено. Доста тъмно бе, за да разгледам добре лицето й. Тя продължаваше с приглушен и разтревожен глас:

— Има толкова много неща… трудно е… финансови съображения, чувство за отговорност, нежелание да оскърбиш някого, когото си обичал — всички тия неща, а като се има предвид и фактът, че някои хора са толкова безскрупулни — те просто знаят как да си играят с чувствата на другите. Някои хора… някои хора са като пиявици!

— Мила ми Джудит — възкликнах аз, стреснат от явното й негодувание.

Тя сякаш усети, че се е разпалила прекалено много, защото се засмя и отдръпна ръката си от мене.

— Прекалих ли много? По подобни въпроси никога не мога да бъда безразлична. Знаеш ли, преди време се сблъсках с един… жесток човек. И след като една жена се оказа достатъчно смела да… скъса с всичко и да освободи любимите си хора, те я нарекоха луда. Луда ли? Та това бе най-разумното, което можеше да направи някой — и най-смелото!

Усетих някаква неприятна тръпка. Къде ли наскоро бях чувал подобно изказване?

— Джудит — рязко казах аз. — За кого говориш?

— О, за някого, когото не познаваш. За едни приятели на семейство Франклин. Старият се казваше Личфийлд. Той бе доста богат и на практика тровеше живота на злочестите си дъщери — изобщо не им позволяваше да се срещат с хора или пък да излизат. Той наистина бе ненормален, но не чак дотам, че да бъде вкаран в лудница.

— И най-голямата му дъщеря го убила — допълних аз.

— О, предполагам, че си чел за случая? Ти сигурно го нарекъл убийство, но мотивите не бяха лични. Маргарет Личфийлд сама отиде в полицията и се предаде. Според мен тя бе много смела. Аз нямаше да имам подобна смелост.

— Смелостта да се предадеш или да извършиш убийството?

— И двете.

— Много се радвам, че е така — сурово рекох аз, — но не ми харесва, когато говориш, че убийството е оправдано в някои случаи.

Замълчах за миг, а после добавих:

— А какво бе мнението на доктор Франклин?

— Той каза, че Личфийлд си го е заслужавал — отговори Джудит. — Знаеш ли, татко, някои хора наистина си просят да бъдат убити.

— Не позволявам да говориш така, Джудит. Кой ти е внушил подобни мисли в главата?

— Никой.

— Е, тогава трябва да ти кажа, че всичко това е пълна глупост.

— Ясно. Тогава да спрем дотук — тя замълча. — Всъщност, аз дойдох, за да ти предам поканата на мисис Франклин. Тя желае да те види, ако нямаш нищо против да се качиш в стаята й.

— С удоволствие ще го направя. Толкова съжалявам, че не се чувства добре и не можа да слезе за вечеря.

— Тя си е съвсем добре — студено подхвърли Джудит. — Просто обича да вдига шум около себе си.

Младите са много коравосърдечни.