Агата Кристи
Завесата (16) (Последният случай на Поаро)

I

Предадох на Нортън молбата на Поаро.

— Разбира се, че ще се кача да го видя. Иска ми се. Но знаете ли, Хейстингс, много съжалявам, че го споменах дори и на вас.

— Между другото — рекох аз, — нали не сте казвали нищо на никой друг?

— Не… поне… не, разбира се, че не.

— Съвсем сигурен ли сте?

— Да, да, нищо не съм казвал.

— Е, недейте да казвате нищо. Поне докато не се видите с Поаро.

Забелязах някакво леко колебание в гласа му, когато ми отговори за пръв път, но последвалото уверение бе съвсем категорично. Но след време, щях да си спомня за тази негова неувереност.

II

Изкачих се пак на тревистата могилка, на която бяхме стояли в оня ден. Там вече имаше някой. Елизабет Коул. Докато се изкачвах по стръмното, тя извърна глава.

— Изглеждате много развълнуван, капитан Хейстингс. Случило ли се е нещо?

Опитах се да се успокоя.

— Не, не, няма нищо. Просто се запъхтях от бързото ходене. — И добавих равнодушно, сякаш нищо не ме вълнуваше:

— Май ще завали дъжд.

— Да, мисля, че да — рече тя, с поглед вдигнат към небето.

Замълчахме за минута или две. У нея имаше нещо, с което ми беше много симпатична. Още когато ми разкри истинската си самоличност и ми разказа за трагедията, съсипала живота й, ми стана интересна. Двама души, които са преживели нещастия, имат доста допирни точки. Но на нея й предстоеше втора младост или поне така предполагах. Изрекох поривисто:

— Далеч не съм развълнуван днес, а съм разстроен. Научих някои неприятни неща за добрия ми стар приятел.

— За мосю Поаро ли?

Съчувствието й ме накара да се отпусна. Когато свърших, тя ме попита внимателно:

— Разбирам. Значи — краят може да настъпи по всяко време?

Кимнах с глава, неспособен да говоря. След миг-два обясних:

— Когато си отиде, наистина ще остана сам на този свят.

— О, не, имате Джудит — а и другите ви деца.

— Всички са се пръснали по света, а пък Джудит — е, отдала се е на работата си и няма нужда от мене.

— Струва ми се, че децата изобщо не се нуждаят от родителите си, докато не изпаднат в някаква беда. Опитвам се да ви успокоя, но нещата по принцип са така. Аз съм много по-самотна от вас. Двете ми сестри са далече, едната е в Америка, а другата — в Италия.

— Мило момиче — рекох аз, — животът ви едва започва.

— На трийсет и пет ли?

— И какво са трийсет и пет години? Как ми се иска да съм на трийсет и пет. — И добавих закачливо:

— И да знаете, че не съм съвсем сляп.

Погледна ме въпросително, а после се изчерви.

— Да не би да си мислите, че… о! Стивън Нортън и аз сме само приятели. Имаме доста общи интереси…

— Още по-добре.

— Той… той просто е ужасно мил.

— О, мила моя — казах аз, — не си мислете, че е само любезност. Ние, мъжете, не сме направени по този начин.

Но Елизабет Коул внезапно бе пребледняла. Заговори с тих и неестествен глас:

— Вие сте жесток и сляп! Как бих могла да си помисля за… за брак? С моето минало. Със сестра-убийца или, ако не е такава, тя е душевноболна. Не зная кое е по-лошото от двете.

— Не се тормозете заради нея. Представете си, че може да не е вярно — помъчих се да я убедя аз.

— Какво искате да кажете? Вярно е.

— Не си ли спомняте, че веднъж ми казахте: „Не беше Маги“?

— Просто така мисля — въздъхна тя дълбоко.

— Но може да се окаже, че каквото мислите е вярно.

— Какво имате предвид? — загледа ме втренчено тя.

— Сестра ви — настоях аз, — не е убила баща ви.

Посегна с ръка към устните си. Широко отворените й, изплашени очи се взряха в мене.

— Вие сте луд — рече тя. — Сигурно сте луд. Кой ви каза подобно нещо?

— Не е важно — рекох аз. — Вярно е. Някой ден, ще ви представя доказателства.

III

Близо до къщата се сблъсках с Бойд Карингтън.

— За последна вечер съм тук — съобщи ми той. — Утре се местя.

— В Нейтън ли?

— Да.

— Сигурно сте много доволен.

— Знам ли? Може би — отвърна с въздишка той. — Както и да е, Хейстингс, няма да скрия от вас, че с радост си тръгвам оттук.

— Храната е наистина доста лоша и обслужването не е добро.

— Нямам предвид това. Евтино е все пак, а пък и не може да се очаква кой знае от подобни семейни пансиони. Не, Хейстингс, нямам предвид удобствата. Къщата тук не ми харесва — в нея има някакъв злокобен дух. Стават някакви странни неща.

— Наистина е така.

— Не мога да го определя точно. Може би къща, в която е било извършено убийство веднъж, никога няма да бъде отново същата… Но на мене не ми харесва. Първо, нещастният случай с мисис Лътръл — ужасно неприятен случай. А после и самоубийството на горката малка Барбара. — Замълча. — Бих казал, че тя бе последният човек на света, който би се самоубил.

— Е, не бих казал, че е съвсем така… колебливо рекох аз.

— Да, ама аз така си мисля — прекъсна ме той. — По дяволите, бях с нея през по-голямата част на предишния ден. Беше в добро настроение — радваше се, че сме излезли да се пораздвижим. Единственото, което я притесняваше бе, че Джон е прекалено погълнат от опитите си и може да прекали или пък да експериментира върху себе си. Знаете ли какво си мисля, Хейстингс?

— Не.

— Че съпругът й е виновен за смъртта й. Предполагам, че непрекъснато й е натяквал. Винаги беше щастлива, когато беше с мен. Той я караше да си мисли, че е пречка на кариерата му (ще му дам аз една кариера!) и именно това я съсипа. Ужасно безчувствен човек, окото му няма да трепне. Преди малко ми каза, че заминава за Африка, все едно, че нищо не се е случило. Знаете ли, Хейстингс, наистина не бих се изненадал, ако той е убил жена си.

— Недейте да говорите така — остро възразих аз.

— Не… не, разбира се, че не говоря сериозно. Макар че, забележете, според мен, ако той е убиецът, не би го направил по този начин. Имам предвид, че всички знаеха, че работи с фисостигмин, така че няма разумно обяснение, ако е решил да я убие, да използва именно този препарат. Но независимо от всичко, Хейстингс, не съм единственият, който смята, че Франклин е подозрителна личност. Подсказа ми го човек, който е вътре в нещата.

— Кой беше? — нетърпеливо попитах аз.

Бойд Карингтън понижи глас.

— Сестра Крейвън.

— Какво? — напълно изненадано възкликнах аз.

— Тихо. Недейте да викате. Да, сестра Крейвън ми подхвърли тая идея. Знаете, че тя е умно момиче, мозъкът й е съвсем на място. Не обича Франклин — и никога не го е обичала.

Замислих се. Според мен сестра Крейвън не можеше да понася собствената си пациентка. Неочаквано ми хрумна, че сестра Крейвън сигурно знае много подробности за семейния живот на Франклин.

— Тя ще преспи тук довечера — съобщи Бойд Карингтън.

— Какво? — новината ме озадачи. Сестра Крейвън бе си тръгнала веднага след погребението.

— Само за една вечер, преди да поеме новата си пациентка — обясни Бойд Карингтън.

— Разбирам.

Завръщането на сестра Крейвън неясно защо ме обезпокои, но не бих могъл да кажа по какви причини. Чудех се, дали има някаква причина за нейното завръщане? Не обичаше Франклин, както бе казал Бойд Карингтън…

Опитах се да се успокоя и изрекох с неочаквана разпаленост:

— Тя няма право да хвърля подозрения върху Франклин. Все пак, нейните показания спомогнаха да се установи, че е било самоубийство. А също и показанията на Поаро, който потвърди, че е видял мисис Франклин да излиза от лабораторията с шишенце в ръка.

Бойд Карингтън рязко ме прекъсна:

— Какво шишенце? Жените постоянно носят разни шишенца — с парфюми, с лосион за коса, с лак за нокти. Дъщеря ви разнасяше през цялата вечер някакво шише — но то не означава, че е мислила за самоубийство, нали? Глупости!

Млъкна, тъй като към нас се приближи Алъртън. И съвсем като в класическа мелодрама в далечината се чу глух тътен. Помислих си, както неведнъж преди, че Алъртън е най-подходящият за ролята на злодея.

Но той бе далеч от къщата в нощта, когато умря Барбара Франклин. И освен това, какъв ли би могъл да е неговият мотив?

Но пък се сетих, че X никога не е имал определен мотив. И с това успяваше да постигне целите си. Именно неизвестността на мотивите му, а не нещо друго, ни пречеше да го разкрием. И все пак, във всеки един миг, можеше да се появи тънкият лъч на просветлението.

IV

Мисля, че именно сега трябва да отбележа, че никога през цялото време, нито за миг не съм си представял, че Поаро би могъл да се провали. В схватката между Поаро и X никога не съм очаквал, че X би могъл да излезе победител. Въпреки немощта и влошеното здраве на Поаро, аз вярвах в него — че е по-силният от двамата. Бях свикнал да виждам Поаро като победител.

Но самият Поаро бе човекът, който за първи път ме накара да се усъмня.

Отбих се да го видя, когато тръгнах за вечеря. Сега точно не мога да си спомня повода, но той внезапно употреби израза „ако с мене се случи нещо“.

Запротестирах незабавно и шумно. Нищо няма да се случи — нищо не би могло да се случи.

— Eh bien, тогава не сте изслушал внимателно какво ви е казал доктор Франклин.

— Франклин не разбира. Пред вас има още много дълги години, Поаро.

— Възможно е, приятелю, макар че е малко вероятно. Но сега говоря конкретно, а не в общ смисъл. Макар че мога да умра много скоро, все пак може би няма да е толкова скоро, колкото би устроило нашия приятел X.

— Какво? — Лицето ми сигурно е изразявало пълната ми изненада.

Поаро кимна с глава.

— Но да, Хейстингс. X все пак е интелигентен. Всъщност много интелигентен е. И X не може да не е разбрал, че ако ме отстрани дори и само няколко дни преди естествения ми край, ползата за него ще бъде неоценима.

— Но тогава… но тогава… какво ще стане? — напълно объркан попитах аз.

— Когато падне полковникът, mon ami, командата се поема от следващия по старшинство. Вие ще продължите.

— Но как бих могъл? В пълно неведение съм.

— Помислил съм и за това. Ако нещо се случи с мен, приятелю, ето тук ще намерите — той потупа заключеното куфарче до себе си — всички указания, от които имате нужда. Помислил съм, както виждате, за всички възможни варианти.

— Няма нужда да се правим на умни. Просто ми кажете сега всичко, което трябва да зная.

— Не, приятелю. Фактът, че не знаете онова, което зная аз, е ценно предимство.

— Оставили сте ми ясни писмени указания за всичко?

— Естествено, че не. X би могъл да се добере до тях.

— Тогава какво сте ми оставили?

— Един вид насоки. Те не биха означавали нищо за X — бъдете сигурен, че е така, но ще ви помогнат да откриете истината.

— Не съм толкова сигурен. Защо трябва да мислите по толкова заплетен начин, Поаро? Винаги усложнявате нещата. Винаги сте бил такъв!

— И то вече се е превърнало в страст за мене, нали? Това ли искахте да ми кажете? Вероятно е така. Но бъдете уверен, че насоките ми ще ви доведат до истината. — Замълча за миг, а после рече:

— И може би тогава ще съжалите, че сте стигнали толкова далеч. Вместо това може да ви се прииска да кажете: „Спуснете завесата“.

Нещо в гласа му събуди отново неясния и неопределен ужас, който бях изпитвал вече неведнъж. Сякаш някъде съвсем близко, макар и незрима, съществуваше някаква истина, която не исках да проумея — която не можех да се съглася да приема. Истина, която вече дълбоко в себе си, знаех…

Тръснах глава да отпъдя обзелата ме мисъл и слязох на вечеря.